За хората

В октомврийския брой на списание „За хората“ – статия за театъра в психиатрията, за чорапените играчки, за поезията и джаза, и за още това-онова.


Текст – Зора Нейкова, снимка – Константин Петров, бърборене и доволна усмивка – аз.
🙂

Ужасно е, искам още!*

Има нещо много смущаващо, когато жените започнат да говорят за бременност и раждане, и за кърмене също.
Тази процъфтяваща, напираща физиология, която тържествуващо разпъва и мокри дрехите!
И бебето, когато е още малко, и по всичко се вижда, че до скоро е било един от вътрешните органи на своята майка.
Толкова е неудобно – този малък, обичлив паразит, който се ражда от теб, храни се от теб, живее от теб.
Мога да се разплача само като си помисля за това.
Но не е нужно да го мисля – то просто Е, със силата, с която аз СЪМ.
Преди да родя, лежах почти 5 месеца в болница.
Мисля, че това е най-трудното нещо, което съм правила през целия си живот. Не заради инжекциите и системите, и самотата и изолацията, и студа и глада (1995 не беше най-щедрата година).
Най-лошото беше неизвестността. Ти си там от седмица, от месец, от три месеца… постепенно ти става ясно, че ще излезеш от тук само с бебето. Но няма гаранция, че ще излезеш с него. Можеш да излезеш съвсем сама, с празен корем и празни ръце, и празно сърце, съвсем без нищо.
За пет месеца от болницата си тръгнаха много бебета, но и много… майки? Как се казва за жена, която е имала бебе, но го е загубила? Майка ли е? Има ли право да се нарича така?
Майка си спрямо някого, ако него вече го няма, ти какво си?
И понеже бебенцето е там вътре в теб, диша твоя кислород, сънува твоите сънища и чувства твоите чувства, ти не плачеш, не мислиш.
Бременната жена има две най-важни задължения – да живее и да чака.
Докато живеех и чаках в болницата, всяка нощ гледах една звездичка, намирах си я и си я гледах. Сега даже не знам коя е, но тогава се държах за нея и имах ясното чувство, че това ми помага.
Дали наистина ми е помогнало?
После раждане, кърмене, всичко както си трябва, бебето – малко и алено като мак, с извънземен поглед.
С малки влажни ръце, които се отварят и затварят като розови морски звезди, докато то суче.
Не е нужно да говоря за това. Дори не се сещам за тези мигове, часове, месеци.
Казват, че човек не забравя наистина, че всичко се пази в някакви скришни чекмеджета в ума. Може да е вярно, иначе как щяхме внезапно да се сещаме за песни, случки, докосвания.
Някъде в моя ум са очакването и страхът, непоносимата болка и непоносимата радост, и всички мигове с моето бебе.
Искам да имам още едно бебе. Сигурна съм, че искам. Да.

_____________________________
* Това е третият ми текст от сборника „Възможните майки“. Вчера ми казаха, че е преведен и включен в италианското издание, така че може би скоро ще го видя на най-чист италиански език 🙂 

 снимчица от нета

Нарушен уют

Мария
Нарушен уют. Чадърът
е направен от пищяли
на комари, тежко болни
от скорбут и от рахит.
Кой ме кара да излизам?
Град прогизнал. Път неравен.
А е ден човек да гали
милото си, или с книжка
да е във леглото скрит.

Якодим Макавеев
Само детски книжки да четеш,
само детски спомени да имаш,
да си сам, да те прегръща зимата,
да се влюбиш в стиховете, в римите,
да прекарваш дните си в мълчание,
всичко бъдно да е обещание,
да заспиш до пролетта с копнеж.

Mais Feliz

Един възможен текст на български за тананикане на тази топла и съвсем леко тъжничка песен на Бебел Жилберто.
Както обикновено, текстът без музиката не е особено добър, с музиката става гладко и добре.
Правих я за Марина Господинова, но не съм я чувала в друго изпълнение, освен в свое собствено 🙂

Mais Feliz – Bebel Gilberto
Такива хора вече няма сега.
Такива хора вече никой не прави.
Любов е равно само на тъга,
но пак при тебе оставам.

Такава обич – тя е слънце и мрак,
и наранява, и лекува рани.
Макар че си отива пак и пак,
последна тя ще остане.

Колко пъти казвах „Край“ –
краят се оказа просто дума.
Весел и тревожен рай
за хора като теб и мен.

🙂

Усмивка по радиото

Едно интервю за БНР, което Венелина Попова направи с художника Валентин Дончевски и с мен, понеже вчера беше Пети октомври, празникът на Стара Загора.

Линковете за достъп до файла ще бъдат активни до : Четвъртък 20.10.11. Файл : Nesto pove4e.mp3
Линк за сваляне  :  http://dox.bg/files/dw?a=7a9802cffb

Забавно е! :))))

 

Лятото на неудачниците

Това е книга на Галин Никифоров, излязла през 2010. Даде ми я Евгени Черепов и ми каза, че ще я прочета много бързо.
Аз доста време не я започвах, а оня ден, при крайно неблагоприятни обстоятелства (докато чаках пред едно гише), я отворих… и разбрах, че държа в ръцете си чудесен роман!
Отидох на гости на една приятелка, че моята къща беше далече, придърпах си голяма чаша кафе, свих се на кълбо на дивана и четох, докато прочетох книгата до края.
Знаете „Самотните вятърни мелници” на Станислав Стратиев. ♥
„Лятото на неудачниците” ми напомня за нея – също така топла и носталгична, само че героите са пораснали, и живеят през деветдесетте. В началото малко се обърках, докато запомня кой кой е, но бързо се ориентирах, не толкова по имената им, колкото по чувството, което носи всеки от тях.
Това е книга за приятелството, за мъжете и жените, за бащите и за вещиците.
Толкова любовна, нежна, безжалостна и отчаяна книга. От най-любимия ми вид – на всяка страница се смееш, а на последната плачеш за всичко до тук.
Ще трябва да прочета и другите книги на Галин Никифоров.

Златният век (1)

ЗЛАТНИЯТ ВЕК
1968 – 1982

Директор: Васил Апостолов

Разказват
Режисьорите проф. Атанас Илков, проф. Николина Георгиева, Владимир Парушев

Актьорите Добрина Василева, Добрина Бунарджиева, Георги Монев, Анастасия Луканова, Здравко Калпакчиев – Зико, Маргарита Апостолова, Ива Апостолова, Георги Георгиев – Гец, Вяра Калинкова, Надя Тошева, Мая Димитрова

Тон-техниците Красимира Железарова, Борис Енев, Диана Дурлова

Добрина Василева В историята на нашия театър най-големият връх беше по времето, когато директор беше Васил Апостолов.

Здравка Михайлова При Васил Апостолов театърът много бързо тръгна напред. Със страхотен хъс! Актьор човек, тя душата му е друга.

Проф. Николина Георгиева Васил Апостолов беше мой студент, в първия випуск „Актьорско майсторство за куклен театър” във ВИТИЗ. Той толкова много ми помагаше! Ние всички, цялата група преподавател и студенти – всички бяхме един борчески екип, който трябваше да защити правото да се открие и да я има тази специалност – защото тогава това беше само експеримент. Да се утвърди, да се легализира. И ако не бяха студентите, такива като него, това нямаше да стане. Той хвърчеше, търсеше ни зали в разни читалища, където да репетираме – само и само да върви работата. Още като студент, в академията, той помагаше да се реализира обучението – отдаден на куклите, и в същото време безкрайно амбициран да помогне.

Тогава всички му викахме Директора.

Просто имаше дарба. Тогава още нямаше специалност куклена режисура, но като един от най-добрите, като човек, който от всичко се интересува, той избра режисурата. Необходимо е да се вдадеш, да мислиш, да създадеш просто от нищото нещо, за да стане живот на сцената – а Васил имаше тези качества. Нямаше как да не стане режисьор или да не стане директор.

  Има още

Ивова приказка

Имало едно време една съвсем, съвсем мъничка бубулинчица. Тя имала четири мънички краченца и на всяко краче – по едно малко чехълче. Бубулината била цялата кристална, ама не от стъкло-кристална, а жива-кристална. Тя била толкова красива, че принцът като я погледнал – и не можал да си отвори очите. Тогава те се оженили и били толкова щастливи, че целият град станал кристален, а също и конете.

1999 г.

Едно стихотворение от Виолета Христова

Меко

На М. Донева

Можеш ли да си поток,
да се сливаш със нещата?
Да протичаш през живота,
без да стъпваш по земята?
Можеш ли да не бодеш,
да си ласкав и магичен?
Даже докато ядеш,
да сияеш от величие?
Да си малък като кръг,
а да вдигаш планината…
Сладостта ти да се слива
с естеството на нещата.
Да си чуждия копнеж,
но и своята стипчивост,
да се връщаш, без да щеш,
към плачливото си минало…
Да си чист като вода
и да промениш земята?
Следвай своята следа,
без да драскаш тишината!