ЗЛАТНИЯТ ВЕК
1968 – 1982

Директор: Васил Апостолов

Разказват
Режисьорите проф. Атанас Илков, проф. Николина Георгиева, Владимир Парушев

Актьорите Добрина Василева, Добрина Бунарджиева, Георги Монев, Анастасия Луканова, Здравко Калпакчиев – Зико, Маргарита Апостолова, Ива Апостолова, Георги Георгиев – Гец, Вяра Калинкова, Надя Тошева, Мая Димитрова

Тон-техниците Красимира Железарова, Борис Енев, Диана Дурлова

Добрина Василева В историята на нашия театър най-големият връх беше по времето, когато директор беше Васил Апостолов.

Здравка Михайлова При Васил Апостолов театърът много бързо тръгна напред. Със страхотен хъс! Актьор човек, тя душата му е друга.

Проф. Николина Георгиева Васил Апостолов беше мой студент, в първия випуск „Актьорско майсторство за куклен театър” във ВИТИЗ. Той толкова много ми помагаше! Ние всички, цялата група преподавател и студенти – всички бяхме един борчески екип, който трябваше да защити правото да се открие и да я има тази специалност – защото тогава това беше само експеримент. Да се утвърди, да се легализира. И ако не бяха студентите, такива като него, това нямаше да стане. Той хвърчеше, търсеше ни зали в разни читалища, където да репетираме – само и само да върви работата. Още като студент, в академията, той помагаше да се реализира обучението – отдаден на куклите, и в същото време безкрайно амбициран да помогне.

Тогава всички му викахме Директора.

Просто имаше дарба. Тогава още нямаше специалност куклена режисура, но като един от най-добрите, като човек, който от всичко се интересува, той избра режисурата. Необходимо е да се вдадеш, да мислиш, да създадеш просто от нищото нещо, за да стане живот на сцената – а Васил имаше тези качества. Нямаше как да не стане режисьор или да не стане директор.

Ива Апостолова Аз мислех, че ще стана оперна певица. Откакто се помня, все с пеене се занимавах. Но в къщи от малка все гледах Васко как се занимава с куклите, чрез тях той винаги успяваше да ми въздейства, да ме накара да направя това или онова. Аз съм закърмена с куклите. Кандидатствах във ВИТИЗ и ме приеха във втория випуск.

Отидох в Стара Загора по разпределение – така бяха тогава нещата. Завършваш и отиваш за три години в някой театър в провинцията. Вече къде ще отидеш, зависи от договорката с директора на съответния театър. Мен ме канеха и на други места, но аз естествено, че си отидох с брата, и то не защото ми е брат, а защото бяхме единомишленици.

Красимира Железарова То беше много забавна история – отиването на цялата тази група от пет човека, дето им казвах „могучая кучка”. Васил Апостолов – режисьор; Любо Цакев, млад художник, току що завършил семестриално; Ива Апостолова – сестрата на Васко, току що завършила ВИТИЗ; жената на Васко – Мими Минчева – актриса; и аз – музикантка, музикален ръководител, звукооператор и тонрежисьор.

Всъщност идеята беше на Васко, той идваше в Плевен да поставя една пиеса, там се залюбиха с Мимата и решихме заедно да заминем в Стара Загора.

Отидохме като бойна ядка, защото в Министерството на културата ни казаха, че този театър, който иначе е с много добър състав, тръгва надолу. Старозагорският театър винаги е бил един от силните театри, но имаше лоша репертоарна политика. Това беше разкошен екип, но се мъчеха с едни лоши сценарии, и като сме се срещали по фестивали, усещаш една буца в гърдите – такива добри актьори, а се мъчат от нищо да направят нещо.

Назначиха Васко Апостолов за директор и той ни каза

– Готови ли сте? Тръгваме!

Маргарита Апостолова На 12 май 68 година се оженихме, от 24 май Васил отиде в Старозагорския театър, а аз трябваше да си довърша сезона в Плевен и дойдох от есента. И идваме в Стара Загора и нямаме къде да живеем. Казаха, че ще ни дадат квартира, в края на първата година ни дадоха, но Любо Цакев изпревари, ожени се за бременната си булка и Васил отстъпи, за да си родят бебето там. А ние продължихме да живеем в една къщичка, която отдавна вече не съществува. На първия етаж бяха дърводелското и художническото ателие. На втория етаж по едни стълбички се качвахме, антре, отдясно беше счетоводството, а отляво беше дирекцията. И аз по цял ден обикалях града, когато нямах репетиции, и чаках да стане пет и половина, дирекцията да се превърне в моя къща – да мога да си опъна краката – и така беше две години!

Красимира Железарова Ние бяхме 26 години средна възраст на петимата. Ние с Мими бяхме работили по 6-7 години в Плевен, вече бяхме се утвърдили, аз си бях композиторка и си пишех… И се появихме. Много неща му трябваха на театъра, но ние имахме пълната подкрепа на съвета тогава. Казаха ни – кажете какво ви трябва, и ние казахме – Пари!, естествено, защото и за постановката трябват пари, и за самия салон – много неща. Васил Апостолов веднага ме изпрати в София, да взема един магнетофон, който той беше намерил; после там, на място, се намериха и усилватели, и колони. Точно тогава беше Световният фестивал на младежта, така че успях и да присъствам и на това.

Борис Енев Васил Апостолов – за апаратура умираше. Каквото кажа, че е необходимо, веднага уреждаше да се снабдим с него. Веднага – тръгна, отива в София, ще купи подаръци нещо… Имаше ми пълно доверие. Беше ми дал празен лист с подпис и печат – да отивам и да купувам техника. Викам – Шефе, ще взема да се назнача за директор с този лист, дето си ми го дал! Даваше ни възможност да работим. В по-късните години, хората не бяха чували за видеомагнитофон, ние имахме два, и камера. Пристигнаха точно на нашата сватба с Цветана, първият запис беше сватбата ни. И записвахме спектаклите, още се пазят. Емил правеше повечето записи.

Красимира Железарова Ние бяхме много отворени, отидохме с огромна радост и веднага казахме – не идваме да ви вземем хляба, тук сме само временно, за да помогнем, с каквото можем. Наистина, от всички накрая там остана само Любо Цакев. Ние по начало с Ива отивахме с намерение да си идем в София. Искахме да им вдъхнем кураж, защото те наистина са великолепен театър.

Маргарита Апостолова Посрещнаха го тук, Бинчето му викаше „Директорче! Много те харесвам, директорче!”

Най-хубавите години от живота ми са били в старозагорския театър – младоженка, с мъж, който ме носеше на ръце, с добри приятели, с колеги страхотни, има-няма всеки месец се събирахме у някоя от актрисите – и аз съм ги посрещала на терасата, правя палачинки, и ги викам отгоре и обръщам палачинката – ааааа! Най-хубавите ми години! Най-щастливите ми години бяха в Стара Загора! И досега плача за тази Стара Загора…