Седя на леглото си, облегната на възглавницата, и не мърдам, не правя абсолютно нищо. Никакво движение.
Гледам ръката си. Отдолу под кожата кръвта се движи. Отвътре се движа аз.
Кръвта обикаля и най-затънтените крайчета. Сърцето тупти, дори ако гледам достатъчно дълго, виждам туптенето. И дишам, нали дишам? Дробовете се разширяват и свиват, а въздухът влиза и излиза, мускулите вършат невидимата си работа.
Очите ми трепкат и клепачите мигат.
В корема ми през няколко секунди червата правят, каквото правят.
Впръскват се ензими, хормони, ври и кипи цялата тайна химия. Прескачат искри от електричеството по нервите.
Имам си още скрито общество от милиони (милиарди? три-четири пенталиона?) бактерии и вируси, които ту се сдружават, ту воюват помежду си и дори не искам да си представям какво са ми планирали.
И косата ми расте през цялото това време.
Нямам представа как успявам да удържа в относителен мир и равновесие цялата тази гмеж.
И всичко това – докато лежа НЕПОДВИЖНО.
И се нося върху планетата из безкрайната Вселена.
А утре е понеделник, на всичкото отгоре.