Ще се влюбите в хмутовете.

Сигурна съм, защото аз вече свърших тази работа. Прочетох „Хмутовете“ и е необратимо.
След като вече си прочел една книга, просто не може да спреш да си я чел, нали? А няма как да си я прочел и да не се влюбиш във всичките хмутове и хмутици.
Толкова се радвам, че си взех тази книга, чак ми иде да се целуна по челото. Картинките и историите в нея са като жълтъка и белтъка на едно чудесно и много вкусно яйце.
Авторката е Ирен Леви, художникът – Тодор Ангелиев, и те са направили много сладка книга. Няма друга такава! Мъничко напомня за Карл Сандбърг и още мъничко за Туве Янсон, но макар според историците хмутове няма, те съществуват и са точно като на картинките.
Ще ви дам няколко примера, за да се смаете едно хубаво и здравата да се убедите! По един пример от всяка история.

Изглеждаше като една от онези чудесни вечери, която всички щяха да забравят, а в такава вечер можеш да правиш каквото си поискаш, без после да те е срам.

Настана мълчание. Хмутовете се разглеждаха един друг, сякаш искаха да открият десет разлики.
– Би ли почакал тук,моля? – каза любезно хмутицата, която беше успяла да поукроти изумлението си. – Ние ще отидем в другата стая да те обсъдим.

Първоначалният ентусиазъм на Черната относно почерняването на Розовата постепенно започна да се изпарява.
– Тук е влажно – мърмореше Розовата. – Какво се изпарява?

– Обаче винаги ли можеш да накараш небето да превали, каквото си поискаш? – попита Обаче.
– Определено, но с краткотрайни превалявания.
– Можеш ли да помолиш за покривки за маса – 120 на 70 например? – попита плахо хмутицата Например. – Тази сутрин нашата се скъса.

Самото Съвършенство огледа укорително стаята си и каза:
– Не мога да ти отворя.
– Още ли не си подредила? – озадачи се Е Не.
– Не е достатъчно подредено.
– О, не! – възмути се Е Не. – Аз трябва да говоря с теб. Важно е.
– И вчера беше важно, нали?
– Важно беше.
– И онзи ден беше важно?
– Беше…
– Значи и утре ще бъде важно. Ела утре. – Самото Съвършенство се усмихна на вратата, вратата се усмихна на Е Не, но той остана мрачен.
Взе букета си от лук с наденички и го занесе на Най-старата хмутица.

Благородната беше хмутица с потомствено благородническо потекло. Това значеше, че носи дълги раирани чорапи, пие алкохол само след залез слънце и няма нито един кариес.  Затова зъболекарите я мразеха.
Но като се замислеше, тя не познаваше зъболекар, така че чувствата на този непознат й бяха почти безразлични.

В следващите няколко дни той владееше положението. От време на време влизаше във фурната на Розовата, за да заприлича на изпечен убиец.
– Започни с пет минути, за да не изгориш – притесняваше се Розовата и програмираше стриктно таймера на печката.

– Аз не съм дебел – ледено каза Местоимение. – Аз съм широко скроен. Къде да побера душата си в слаботелесно тяло?

Но най-хубавото при хмутовете е, че при тях нещата се случват и без предварителна уговорка, като изключим това, че имат навика да си резервират половин час щастие за петък вечер.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s