Как така да нямам майка?
Тя си има име.
Тя си имаше приятелки
и цветя любими,
чувство за достойнство, навици – 
някой път досадни,
тя по принцип не допускаше
да останем гладни,
тя подбираше по цвят
щипки за прането, и
стара снимчица на татко
спеше в портмонето й.
Тя е толкова конкретна,
толкова реална,
че усещам във дланта си
порив да я гална,
и лицето й ми свети,
скрито под клепача,
майка става вир-вода
всеки път, щом плача,
тя със всеки ден ми става
по-необходима.
Друго може и да нямам,
майка имам.