Дни в пътуване

Видях дълбоката искряща зеленина, маковете и онези лилави цветя и рапицата;
децата на Леда Аврамова ,
бебетата на моите приятелки и книгата на Ваня Могилска,
ученичета, жирафчета,
торта във вила Росиче,
Зоран Якимоски, скъп приятел от Охрид, който точно тези дни беше в София на книжовна българо-македонска среща,
имаше дъжд и слънце и цветове на глициния, които капеха в чашите…
Другата седмица ще бъде още по-шарено – във вторник ще имаме среща с деца от Пето основно училище в Стара Загора, в четвъртък – с деца в Стражица, после два концерта в Търново и в София.
На мене ми е ей такова.

„Тая земя, оная земя“

 

Утре ще бъде чудесен ден!
Ще отида в София и първо ще погостувам в 58 ОУ „Сергей Румянцев“, а вечерта от 18,30 в галерия „Кредо бонум“ ще бъде премиерата на една чудесна книга, „Тая земя, оная земя“.
Ще говоря за книгата, а дори не съм я виждала с очите си. В своя защита ще кажа, че и самата авторка Ваня Могилска едва днес ще я види. Току-що отпечатана.
Затова пък съм чела по няколко пъти всеки от малките, омайни, топли разкази. Тази книга ми е любима. За писането на Ваня е характерно, че всяка следваща книга й се получава все по-добре, така че ще направя уговорка – това е любимата ми нейна книга засега.  
Радостно ми е, защото знам, че ще видя много приятели и заедно ще празнуваме.
Така че – до утре в София 🙂

 

Кухнята на Томинка Гук

Томинка Гук носеше щастие.
Ако беше продавачка на лотарийни билети, всички щяха да са печеливши. Ако беше крупие, собственикът на казиното щеше да фалира, да започне почтен бизнес и да стане благодетел на обществото. Ако беше говорителка по телевизията, всички новини щяха да бъдат добри.
Но Томинка Гук беше домакиня. Тя живееше с мъжа си в яркосиня къщичка в рибарското селище. Мъжът й беше рибар и излизаше с лодката още по тъмно. Лодката беше бяла и се казваше „Одеса“.
Мъжът на Томинка Гук се плъзваше по гладката повърхност на залива, но не влизаше много навътре.
Рибите сами идваха при него, раците се биеха помежду си за място в капаните му. Затова той никога не бързаше. Оставаше на плиткото, близкият бряг почти опираше в гърба му, а очите му се взираха в далечината.
Мъжът на Томинка Гук  беше разбрал по трудния начин, че отдалечи ли се от брега, от синята къщичка и от Томинка, отгоре му се струпваха беди и злощастия. Струпваха се и отдолу, и от всички страни. Премазани пръсти, повреден двигател, пробойни в току-що поправената лодка, бури – и никакъв улов.
Около Томинка той беше защитен, в безопасност и благоденствие. И всяко отклонение се наказваше жестоко и незабавно.
Те нямаха деца и се обичаха от деца. Животът им минаваше в благост и тишина. Като онзи философ, чието име не беше запомнил, мъжът на Томинка Гук обичаше да казва: „Имам, каквото ми трябва. Каквото нямам, не ми е нужно.“
Томинка беше хубаво момиченце и неусетно се превърна в хубава млада жена, а после – в още по-хубава стара жена. Косата й беше мека и чисто бяла, приличаше на глухарче с две тънки черни фиби, които я придърпваха към земята и откриваха широките й сиви очи. Томинка беше бяла, сива и розова като гальовен облак, който е скрил слънце и го носи за някой специален приятел.
Мъжът на Томинка Гук беше доволен. В седефената й сянка той замираше като притихнало дете, като погален котарак, като бучка захар, която се топи в топъл чай.
Но дори и малко да се отдалечеше от дома, неприятностите се превръщаха в беди, а бедите – в злощастия. Той беше благодарен. Беше женен за ангел, за гълъб като божия дух.
Отдалечеше ли се от Томинка Гук, мъжът й започваше да се измъчва от безпокойство, ситни злобни мравчици плъзваха по самата му душа, тормозеше го чувството, че нещо е забравил, че не знае как да нарече това, което го заобикаля, което го притегля към яркосинята къщичка с жълтите пердета.
Дори през зимата пердетата правеха светлината топло-лятна, а вечер къщичката изглеждаше като убежище и той подтичваше, за да се прибере по-бързо, дори ако беше излязъл преди пет минути, за да донесе дърва за печката или да откъсне някой домат през лятото.
Томинка готвеше, грижеше се за кокошките и гълъбите, чистеше ситната риба, която мъжът й носеше от плиткото море, миеше прозорците всеки ден, на масата в кухнята, точно по средата, винаги имаше ваза с цветя.
Лодката „Одеса“ мируваше и вълните галеха облия й корем. Пясъкът се ронеше от ботушите на рибаря, докато те бавно изсъхваха вечер. Тревата се украсяваше със ситни цветчета. Пчелите преяждаха и забравяха да се приберат.
Томинка Гук гледаше през искрящото прозорче на малката си кухня, а мъжът й стоеше с лице към към хоризонта и се опитваше да си припомни нещо, което никога не беше преживял.

Какво правят теменужките

 

Теменужките правят семенца. Аз не знаех. Дори имаше период, в който почти бях повярвала, че съществува специален градински вид лилави мишки, които разсаждат теменужките из целия град и се стараят да направят така, че всичките да разцъфнат в един и същи ден.

То не било точно тъй. Осинових си онези няколко теменужчета, които цъфтят между плочките до блока, и започнах да ги наблюдавам от близо. Това значи да коленича и да се наведа до земята, почти да опра нос в цимента, за да видя как са ми другарчетата. Коленичене и кланяне му е майката. Сигурно се спукват от смях като ме гледат. Те всъщност нищо не крият, погледнеш ли ги – всичко  си показват.

Цветчетата се превръщат в нещо като малки зелени плодове. Един ден те се разпукват, разделят се на три (точно както човек събира палец, показалец и среден пръст, за да се прекръсти). Разтварят си трипръстите шепички и се оказва, че са държали в тях малки семенца, като ситен сусам. И ги пускат.

Тогава се намесват дъждът и вятърът (и лилавите мишки, евентуално). 

Във всяко семенце живее една бъдеща теменужка. Всяко е достатъчно голямо, за да си намери път, място и всичко, което му трябва, за да живее.

Значи не може да е чак толкова трудно. Щом даже те го могат.