Константин

Лалугерът Константин се изправи на задни крака и съсредоточено подуши въздуха.
Отдавна се беше смрачило, но все не ставаше тъмно. Дневните животни с пълни коремчета се бяха кротнали, а нощните още се разсънваха.
Константин чуваше как някъде невъобразимо далеч щъркелите се сместват край поотрасналите си деца и заспиват високо. „Те пък… Лети ти се – летиш. Още повече като можеш. Ама и нощем да стърчиш в небето, това си е цяло наказание. Лошо е да си птица.”
За по-сигурно той тупна на четири лапки и натисна корема си в земята. Усети клечки и камъчета и му стана добре.
Пръстта беше суха и топла. На две крачки от тук многобройното му семейство шушукаше сънливо.
Беше едновременно тъмно и светло. В единия край на небето голяма оранжева луна поникна и бързо взе да расте нагоре, обвивката й се обели и тя светна.
Не беше време сам да се тикаш в ноктите на бухала, но Константин си го беше намислил. Примъкна се точно до стъблото на най-близката царевица и се скри в черната й сянка Напипа с крак някакво зрънце, но хрускането щеше да го издаде, ако някой наблизо дебне, затова само го стисна с ляв заден за после.
От гората се показаха светулки. Мигаха бавно, много по-бавно от сърцето му. Навлязоха в царевиците. Летяха високо и вкусно. Направиха си обиколката и се върнаха при половинките си.
Константин вече заспиваше, както никой лалугер никога не трябва да спи, ако има поне грам възпитание и държи на здравето си – сам и на открито.
В нощта имаше нещо особено, което не беше усещал преди, нещо привлекателно, едно настроение, което ту отслабваше, ту се засилваше, но винаги беше там, усещаше го ту във върха на мустачките си, ту в гърлото… ту по целия гръбнак – и в най-голямата жега то караше козината му изведнъж да настръхва. Константин се тъпчеше с всякакви треви и семена, а гладът не намаляваше. Ставаше му тясно в тунелите, идеше му да тича, да се катери, да цвърчи с пълно гърло. Пък не беше болен. Взе да страни от другите, „ох, търся си белята и аз“, да се отдалечава. Чак беше непоносимо, това нещо. Особено нощем.
Константин се надигна и се затътри към дупката. Куцаше със задния ляв. Спря да провери – „я, какво е това зрънце“ – лапна го и влезе при другите. Обърна се с муцунка към изхода. Някой от братята му въздъхна на сън и се претъркули върху него.
Константин се намести удобно. Изплю зрънцето, беше се размекнало и ухаеше на мляко. Вън царевиците шумоляха и между острите им листа се сипеха резени бяла лунна светлина.

Имам си маса!

Изображение

 

Маса, плътност и особено обем си имах и преди.
За пръв път обаче имам удобно работно място у нас.
Досега, докато шия, пиша и чета, или седях по турски на един фотьойл, или полу-лежах на леглото. Така и не купих удобно бюро за детето, докато беше ученик, ето го, вече кара магистратура, аз така и нищо не предприех. Трябваше да си прецакам гърба, за да взема мерки.
Това доброто, което последва.
Румен ми направи маса! Красива бяла маса, широка и красива! Бяла! Нямам място, затова той я монтира за стената и когато не я използвам, ще я сгъвам и тя ще виси на панти до стената, никой няма да подозира, че аз имам… да де, казах го вече.
Светлината ще влиза през прозореца точно върху нея и ръцете ми няма да хвърлят сянка. През топлите месеци ще гледам цветята на перваза. Ще мога да шия и да пиша, и да правя всичко, което обичам, без да се прегърбвам.
Много съм щастлива. Докато Румен правеше масата, аз започнах един слон, накрая го завърших тук.
Ех, че хубаво…

Не съм аз тази, която ще каже на един слон: Не лети!

Изображение

 

Ушите му са като ангелски крила. Ушите му са като чифт папагали.
В хобота повече го докарва на мравояд, но и на пеперуда го докарва. Ако реши един ден да прелита от цвят на цвят… е, виж заглавието.
Прилича на слон, направен от муха. Толкова ме радва, че за да подчертая неговата значимост, залепих му твърда подложка, с което от играчка за гушкане го произведох в малка пластика.
Ето го:

 

Аз нали съм в 12 клас, не искат кой знае какво от нас вече.

Моята приятелка е много красива. Като я видиш, ти се иска да я пипнеш с ръка, но някак без да я докосваш, толкова е ефирна. Тънка е като тревичка, косата й е дълга до безкрайността, очите й са сиви, казва Р по много сладък начин. Представя се за момиче, но очевидно е елф.
Пием чай в събота предиобед. Тя още от начало предупреждава, че няма много време, защото от тук отива на работа.
– Какво работиш?
– Две работи са, като застрахователен агент и като аниматор в един детски център, по няколко часа на ден. Сега ще ходя в детския център, от 12 до 21.
– Ходиш на две работи!!! Това не ти ли пречи на училището?
– А, ами аз нали съм в 12 клас, не искат кой знае какво от нас вече.
– Ти нали вече си пълнолетна?
– Да.
– Тогава защо разсъждаваш като ученичка? Не трябва да чакаш някой да изисква от теб. Ти сама трябва да изискваш от себе си – казвам много умно аз.
– Така е, но нали никой не държи на… не се пишат отсъствия и много от съучениците ми изобщо не идват на училище.
– Какво от това? Ти ходи! Ти не учиш за тях, за себе си учиш.
– Да, но когато сме по-малко от десет човека в клас, учителите ни пускат.
– Ами ако не искате да си ходите?
– Не, те съучениците ми искат.
– Чакай де – съвсем се смайвам аз, – ами ако не искате да си ходите?
– Стоим в кафенето до следващия час.
– Ама ти… редно ли е да стоиш в кафенето, а после паричките, които изкарваш на работа, да ги даваш за частни уроци?
– Не, но за матурата…
– Ти си пълнолетна! – започвам да викам аз, но съм пресипнала и не се чува нещо по-различно от приглушено квичене, така че се засмиваме.
После се сещам, че съм ядосана, и пак се развиквам:
– Ти си пълнолетна! Ти си в правото си да искаш урока, за който си дошла! Освен че си длъжна, ти имаш това право! Това, че като бие звънец, не даваш на учителката 20 лева, не означава, че не й плащаш. Тя е държавен служител, родителите ти й плащат с данъците си. Чакай малко. Ти законно ли работиш? – тя кима. – ТИ Й ПЛАЩАШ С ДАНЪЦИТЕ, КОИТО ТИ УДЪРЖАТ!
Тука вече пускам глас и хората в кафенето се обръщат. Спирам за момент, отпивам от чая, давам назад.
– Ти имаш право да си вземеш урока, дори да сте само десет човека. Според мен и само ти да си, пак имаш право, дори го заслужаваш още повече… Само че това сигурно означава да водиш война и с учителите, и със съучениците си?
Тя кима.
– А ти не искаш, нали?
Пак кимва.
Малко мълчим.
Мисля си, защо настройвам момичето за битки, които и двете знаем, че са справедливи, но пак и двете знаем, че няма да се случат. Всичко ще остане същото, само дето освен измамена, ще се чувства и победена, и виновна пред себе си.
– Ама те те прецакват! Ти не си само ученичка вече, ти си пълнолетен човек, трябва да се бориш за себе си! – това не го изквичавам, премълчавам го.
Вместо това питам:
– Гледа ли „Аквамен”?