Лицето ми иска да скочи.

 

Понякога хващам лицето си, че обмисля самоубийство.
Когато мисли, че никой не го гледа, лицето ми се опитва да обърне гръб на света.
Отстъпва, оттегля се.

Виждам го за част от секундата върху лака на някой гардероб, на стъклото на таксито, което се поколебава дали да спре на пешеходната пътека и накрая компромисно минава преди мен, но бавно.

Лицето ми не е щастливо. То кой ли е щастлив в наши дни, но то има вид, сякаш се гнуси от утехите.

Веднъж видях устата ми да се усмихва, но бързо осъзнах, че ъгълчетата й са повдигнати нагоре, защото отражението е във вдлъбнатината на чаената лъжичка. Образът е обърнат, но действителен, това съм го учила и го помня.

Лицето ми се изменя, цялото е на бразди и вдлъбнатини.
В някои дни се опитва да се свлече от лицевите кости. В други дни виждам, че му е писнало да се прикрива и е готово да скочи.

Лицето ми обмисля да скочи от лицето ми.
Не е бунт, просто е изтощено, не вижда смисъла.

Очите ми угасват. Все по-малко неща ги привличат. Чувствам се като пазач на фар. Понякога забравям да запаля фара.

Лицето ми сутрин е восъчно. Прозрачно и жълтеникаво. Не знам, ако се усмихна, няма ли да се напука. Размазвам лицето си и за миг то остава така, после неохотно се връща на място.

Лицето ми планира бягство. Променя се малко по малко всеки ден. Друго лице ще го замени и никой няма да забележи.

Непрекъснато го дебна. Затварям го в кутийки с огледала от вътрешната страна на капака. В плоския нож, широк като длан. Лопатка за торта. Стъкла, вази, огледала.

Сетих се. Лицето ми ме тласка към чупливи и режещи предмети. Лицето ми е хладно като оръжие. Подготвя ми капани, докато си мисля, че го издебвам.

Без огледалните повърхности никога не мога да бъда сигурна какво прави.
Дали не гримасничи от глупавите фрази на началството. Дали не се е изчервило заради погледа на онова глупаво момче. Дали не се е размазало от блаженство от вкусна хапка храна.

Лицето ми се напива първо.
Лицето ми изтрезнява бавно и после развява махмурлука като бяло знаме, с което някой снощи е избърсал масата.

Лицето ми не е, каквото беше. Дезертира безсрамно, говори прекалено много, хвали се.
Изнизва се от снимките и безчинства.

Не е това моето лице.
Не сме се разбирали така.

Лицето си има таен говор с езика ми. Умилква се на дланите ми. Но това е, което мога да видя.

Не ми е по силите да проследя цялата кореспонденция, сигнали с почуквания от сърцето, скърцането на дървоядите в костите, потрепвания на мускулни влакна, настръхване, докосване, импулс.

Тялото си крои планове за спасение, наивна завера, изтънчени малки предателства.

Лицето ми е лице на революция, потушена преди избухването.

Пътешествието на рибите от род и вид нищо и никакъв

dsc02477

Рибите от разред нищо, семейство нищови, род и вид нищо и никакъв бяха готови да тръгнат на пътешествие. Те нямаха никакви претенции, защото досега не бяха ходили никъде и не бяха виждали нищо.
Проблемът им беше, че нямаха бански и джапанки, затова не смееха да отидат на море.
Веднъж бяха тръгнали за чужбина, да се изкъпят голи някъде, където нямат познати, но нямаха паспорти и граничарите ги спряха точно на ничия земя.
Рибите от разред нищо, семейство нищови, род и вид нищо и никакъв нищо не казаха, но в душите им се трупаше яд.
Те решиха да отидат на най-високата планина и да се изкъпят в езерото. Затова се хвърлиха в една река и заплуваха срещу течението. Но колкото повече напредваха нагоре, толкова по-бърза ставаше реката и ги отнасяше все по-надолу. Те се умориха и спряха да плуват.
– Солена ще ни излезе тази екскурзия – помислиха си рибите в мига, в който реката ги захвърли в морето.
– Но нищо.
Събраха се на съвет край лагерния огън на плажа.
– Ние сме риби от разред нищо… – не каза първата риба, защото това всички го знаеха.
И добави:
– Какво точно ни пречи да отидем на върха на планината?
Другите, разбира се, не й отговориха.
– Точно така! – викна рибата. – Нищо! Нищо не ни пречи!
И те все пак отидоха, пекоха се без бански край езерото, снимаха се с еделвайси зад ухото и с акордеони под мишница, яздиха диви кози, опитомиха си лавина, свариха си сладко от ситни ягодки и знаете ли кой беше по-добре от тях на този красив планински връх?
Абсолютно никой!

 

P.S. WordPress любезно ме подсети за ТОВА.

dsc02491

Във вторник, когато човек е карък

 

Във вторник, когато човек е карък,
е кисел и крив, много смотан, а пък
така му се ще да се чувства безгрижен,
от хубави светли подбуди е движен,
но всичко се скапва – събужда се късно,
жена му го гледа накриво и мръсно,
не знае къде си е хвърлил чорапите,
пръдливото куче го спъва със лапите,
във рейса естествено е без билет,
а пътниците го избутват напред
пред хищния поглед на мазна контрола.
Едно грозно бебе си дъвче сопола,
а майка му вика: Какво си ми сладко!
Пък бебето виква на нашия – Татко,
и той се замисля! На спирката слиза,
с кафе си полива най-новата риза,
на работа мъчи се няколко часа,
каръшка е трудовата му нагласа,
в издънка го хваща не знам кой началник,
нахалства и после му вика „Нахалник!”,
човекът, сговнясан, предъвкан, изплют,
след дълъг безсмислен безрадостен труд
отново се връща – и пак при жена си,
целува я вяло, вечерят пластмаси,
пръдливото куче в краката му дреме
и газове пуска от време на време,
човекът задрямва пред български филм,
със чувството грозно, че грешка е бил,
че даже не е трябвало да се ражда…
По някое време се буди от жажда,
но – странно – без явна причина усеща,
че нещо прекрасно му иде насреща,
човекът усеща неясна надежда,
почесва ухо и помръдва със вежда,
уж той си е, същият си е, а пък
е сигурен, че вече не е карък,
12 е минало, и за награда
отминал е вторникът, вече е сряда!