Ариергардът

Я вървеше през горещия пясък и краката й потъваха до глезените. Насрещният вятър се засилваше все повече. Въздухът я блъскаше, грапав и остър, и тя си пробиваше път през него като през шкурка.
Стискаше очи и вървеше на инат, с последни сили. Вече нямаше представа от колко време крачи, нито къде са останалите. Нямаше никакви следи.
Я заслони носа и устата си с шепа и продължи да върви така, силно наведена. Песъчинките се провираха между пръстите й, влизаха в носа и в устата, хрускаха. Дробовете й хриптяха.
Всяка следваща крачка беше все по-тежка и трудна.
– Няма да ме изоставят. Няма да ме изоставят… Няма… да… ме…
Подхлъзна се, падна на коляно, но не можа да се задържи и се търкули по склона. Пясъкът влизаше под яката, през крачолите и ръкавите, под колана.
Я се изплаши. Страхът надделя над умората и разочарованието.
– Как ще ме намерят!
Остана още миг свита на кълбо в подножието на кафявата дюна, а пясъкът бързо я засипваше.
Надигна се на лакти. Не виждаше.
– Провалих се. Ще остана тук завинаги.
Започна да копае. В ниското вятърът беше тих, по-мек, някак колеблив. Я си направи заслон. Устата й беше съвсем суха. Не можеше да изплюе пясъка. Опита се да избърше езика си с ръка, но само налапа още пясък.
– Вече ще бъдат 29. Сбогом, първо лице единствено число. Сбогом, ябълки и ягоди, яхнии и ятагани, ярки явления и японски ястреби…
Я се напъна да заплаче, но никакви сълзи не потекоха.
Изведнъж чу шум, който се приближаваше.
– Ало?
– Ехоо!
– Има ли някой?
– Ю-хуу! Къде си?
– Ъ… Таковата… Ъ… Криеш ли се, ъ?
– Оооо! Не бой се, ще те намерим!
Това бяха те!
Я усети прилив на сила. Изпълзя от прикритието, размота шала от врата си и го размаха.
– Урааа! Ето я Я!
Тичаха! Когато стигнаха до нея, я запрегръщаха. Изтупаха я от пясъка (тромавото Ъ успя да й вкара 2-3 тупаника от престараване). Ю подаде манерка.
Я отпи.
Щастие и благодарност я заляха отвътре и очите й се насълзиха сега. Изплю няколко килограма пясък и понечи да каже нещо, но се закашля.
А я потупа по гърба:
– Недей да говориш. Всички са горе на дюната и ни чакат. Има още час до оазиса. Да вървим. Можеш ли да ходиш?
Я кимна.
А поведе колоната. Всички се държаха за ръце. Последна отново беше Я. Ю така стискаше ръката й, че чак я болеше, но колко приятно беше това този път…

 

 

Чудо

 

Не ми е точно днес до плач.
Сега съм весела, защото
току-що прелетя кълвач
и кацна близо – на дървото.

Посегнах – фотоапаратът
под пръстите ми не попадна.
Попивах – човката, перата,
очите лъскави и хладни.

Забравих всичко. И потънах
в мига. И взе да ми се струва,
че болката ми има дъно
и че кълвачът ме лекува.

Тревогата ми се разлисти
и пожълтя, и взе да капе.
Олекна ми. Въздъхнах чисто.
Тъгата ми си вдигна лапите.

Не спях, но нещо ме събуди.
Без снимка и без отпечатък,
и без да знае, че е чудо,
кълвачът отлетя нататък.

 

Беше тя.

 

Не е безлюдно.
Близките ги няма. Нито роднините, нито съседите, нито децата на децата на съседите. Има ги някъде другаде, добре са. Надявам се.
Има цигани – колкото искаш. И те душа носят. И децата им са сладки и смешни, и животът се движи и цъфти благодарение на тях. Живи да са.
Спящата красавица беше тук.
Никой не е надниквал да види тук ли е още.
Дворът е потънал в трева. Ако гробът й изглежда така, ще бъде благодарна. Благодарна е още от сега. Салкъмът хвърля сянка.
Стъклата на парника вече са само стъкълца в пръстта.
Растат диви цветя. Луковиците са потънали дълбоко завинаги.
Растат цветя на сянка и на слънце, растат треви и изрусяват или зеленясват, копанята – коритото е това – сивее достолепно, с красиво черно.
Боже, какъв красив кладенец, недокоснат от зли ръце, докосван само от времето.
Лозето е погинало. А въжетата на асмата се вкоравяват, не пускат. Асмата държи котвата и къщата не отплава.
Само се пълни с време, натежава и потъва.
Стените се пукат.
Времето я пълни, налива се.
Едно време така се казваше:
Ще ида да пусна една бокара вино.
Бокара значи кана.
Да пусна виното значи да му дам да си побеснее. Да беснее вътре в човека, в жадния човек. Нека, нищо.
Спящата красавица може още да е там.
Може и вече да я няма.
Заминала, починала, спи, не спи… Красавицата на Шрьодингер, по-нежна, по-прозрачна, по-жалка от всякога, завита в дрипавите листа на асмата, загърната като сърма, вкусна, празнична, осъдена… вече без надежда.
Беше тя.

 

 

Стара Загора 6004

Стара Загора 6004

Това е написано на визитната ми картичка.
Цветът ми е жълт и стои красиво през всички сезони, но аз най-много обичам зимните нощи, в които вали сняг и лампата ме осветява.
Лампата ми е приятелка. Когато ме монтираха, тя вече беше тук. Делим си ъгъла. Тя свети нощем, а, смея да кажа, аз го разхубавявам през деня.
Лампата страда от безсъние. Нощем с нея си говорим и понякога аз й чета писма.
Как така „чужди писма не се четат”?!? Нали с това започнах: Стара Загора 6004.
Пише го на визитката ми отпред. Това съм аз.
Пише го и на пликовете. Долу, под „подател”. Очевидно писмата са мои, докато са в мен.
Жалко, че в града рядко вали сняг. Само по няколко пъти на зима.
Тогава дърветата са голи и силуетите им се очертават на фона на небето – черно върху сиво – а нощем не спират светлината на лампата и тя се излива върху мен цялата без остатък.
А ако завали и сняг…
Небето – виолетово, светлината – оранжева, а сенките на клоните – яркосини, върху кристалчета пухкав сняг…
Да, романтичка съм. И не се срамувам от това.
Напоследък пускат сто пъти по-малко писма от преди, за сметка на това пък те са хиляда пъти по-романтични. Явно само романтиците пишат хартиени писма. И старите хора. Те нямат вече много живи близки. Пишат за рентата и данъка, питат за внуците.
Уж нищо особено, а като прочета две-три такива, грохвам. Лампата започва да мига и да гледа настрани. И после не си говорим до сутринта, само си мислим.
Има едно нещо, което никога не съм споделяла с лампата.
Преди време, веднъж, крушката й изгоря.
Помислих си – най-после ще си отспи.
Случи се ранна пролет, листата още се чудеха да излизат ли от пъпките или да не рискуват сега-засега. Липата е такава – чака, чака, и изведнъж потъне в зелени сърцевидни листенца.
Тогава още й беше рано. Въздухът беше студен, но сладък. Нощта се сгъсти и на мен много ми се прииска лампата да светне. Тя не говори с мен, когато не свети, затваря се в себе си. Може би изобщо не чува – нито денем, нито когато изгори.
В онази нощ още нямаше листа, но аз усещах как си поемат дъх… И миришеше на захарен памук и току-що духната свещ… на лалета…
– На теб мирише ли ти на лалета? – попитах лампата и пак се сетих, че сега нея все едно я няма.
Потърсих я с поглед и тогава ги видях.
Не бяха снежинки – пролет е! – не бяха и светулки.
Бяха малки, блещукаха в клоните на липата. Не само там – по цялото небе. Бяха ситни и хубави като мънички руси деца. Като разсипани зърна царевица. Някои – бели, други – жълти като мен.
Звездите!
Звездичките.
В много писма се говори за звезди. Ето ги какви били значи…
Не бях ги виждала, защото се губеха в светлината на лампата, потъваха в нея като златни карфици, забити в мек диван от електрическа светлина.
Миличките ми, свещичките ми, момичетата ми, внучките ми…
Разнежих се и някак отвътре се разтреперих, взех да им търся най-нежните имена и не спрях да им говоря чак до сутринта.
А на сутринта докараха вишка и смениха изгорялата крушка. Вечерта с лампата се поздравихме, все едно нищо не е станало.
Поне лампата така мисли. Аз полагам голямо старание гласът ми да не прозвучи студено. Живеем така. Чета й.
А денем се взирам в небето. Те не се виждат.
Под табелката „Стара Загора 6004” ми притреперва. Копнеж. И страх – ами ако небето е покрито с облаци, когато лампата, някога… когато… поне за една нощ…

 

Цялото всичко.

 

Липсва ми детето ми.
Липсва ми аз да съм дете.
Липсва ми баба ми да е жива, но сега, днес, не тогава.
Липсва ми чувството да се събуждам и да не знам ясно къде съм, да знам само, че не искам да съм никъде другаде.
Леглото да е много топло, да си отвия рамото, да ми стане студено и пак да го завия.
Да погледна през прозореца и да видя, че през нощта е навалял сняг.
Липсва ми да стоя на терасата и с фотоапарата с максимално увеличение като с бинокъл да разглеждам цвете след цвете и тревичка след тревичка на двора.
Липсва ми да ми се пие студено бяло вино, да ми донесат и чашата да се запоти още с наливането.
Да се къпя дълго и да усещам как горещата вода тече по гърба ми.
Липсва ми да стъпя върху орех, но внимателно, и да извадя ядката почти цяла.
И орехът да е пресен, и ядката да се обели от люспата си наведнъж.
Липсва ми току-що купена червена гумена топка, и да я дам на сина си.
Липсва ми едно врабче, да кацне на показалеца ми.
Единственото цяло нещо на този свят е липсата, тя винаги успява да остане невредима.