Две интервюта

 

Слагам ги тук, за да ми бъдат под ръка; също и защото ми доставиха удоволствие и от сърце се постарах да отговоря открито.
А Татяна Чохаджиева ми направи и красиви снимки, плюс интервюто.
Ето тук в muza-bg.com:

Винаги във форма за среща с Музата

А второто е в Литературни разговори с Антония Апостолова, в нейната нова рубрика „Корона от книги“

Чувствам като в неталантливо преразказан роман на Тери Пратчет

Благодаря!

Я да сложа и снимка, да се знай.

„Снежанка“ на обратно

 

Снежанка и Принцът се оженили в един чудесен слънчев ден. Насред тържествения обед Мащехата на Снежанка се върнала от изгнание и те много се ядосали, но си казали – няма да си разваляме настроението сега, нека да се прибере в стария дворец при Краля, хем той да не стои сам.
Обядът продължил. Снежанка едва хапвала от вълнение. Гризнала си само парченце ябълка, но в този момент Принцът я щипнал по дупето, тя се стреснала и ябълката й заседнала на гърлото.Опитала се да извика за помощ, но музиката била много силна и никой не я чул. Тя се задушила и припаднала.
Празникът бил провален.
Сложили Снежанка в един стъклен ковчег и я натоварили в каруца, за да я върнат на баща й. Все пак бракът още не бил консумиран и Принцът като добър държавник не искал да губи нито метър плодородна земя, за да копае гроб.
Пътят бил неравен и макар че джуджето, което карало каруцата, се опитвало да избегне дупките, конят много се уморил и насред гората спрял. Джуджето си казало – тук живеят братята ми. Трупът засега не бърза, ще се отбия да им кажа здрасти.
Спрял пред къщичката им. От рязкото спиране ковчегът се плъзнал и паднал, ябълката изскочила от гърлото на Снежанка, тя си поела дъх и оживяла.
– Къде съм?
– В гората.
– А защо не съм в двореца?
– Принцът анулира брака.
– Подлец! Предател! Няма да му стъпя в замъка! Но и при баща ми не ми се връща, Мащехата ми е голяма усойница.
– Остани при нас, докато решиш – предложили й джуджетата. Снежанка одобрила идеята.
В гората било примитивно, но въздухът бил чист, имало мили животинки, а джуджетата били грижовни и добри, по цял ден били на работа, а вечер свирели на акордеон.
Веднъж се отбила Мащехата. Носела на Снежанка ябълки, но тя вече не можела да ги гледа – все пак те провалили брака й.
Друг път Мащехата донесла панделки и червило, но Снежанка си казала – защо да се изтезавам с диети, да се пристягам и гримирам? На мъжете не може да се вярва. Ще си живея дива и дебела. И пак отказала.
Кралят и Мащехата не можели да оставят нещата така. Пратили Ловеца да намери момичето и да го доведе.
Ловецът пътьом убил една сърна, разпрал я и извадил сърцето й. То туптяло и от него се вдигала пара.
Неочаквано се чул нежен глас:
– Ти изтръгна сърцето й! Може ли да си гризна?
– Снежанке, от дългия вегански живот с гъби, мед и ягоди може да си станала анемична. Ще те заведа в двореца да те прегледа придворният лекар.
Ловецът метнал сърната през рамо. Снежанка, боса и рошава, го държала за ръка, а в другата си ръка стикала топлата карантия и си ръфала щастливо.
Когато пристигнали, лекаря го нямало. Мащехата обаче казала:
– Докато те нямаше, въведохме най-модерното нещо: образна диагностика. Глей!
Отишла до едно огледало и казала:
– Огледалце, огледалце на стената, прегледай Снежанка от петите до главата!
Огледалото се размътило за миг, повърхността му се развълнувала като езерна вода, и се чул глас:
– Ах, Снежанка е добре, приказката тук ще спре!
Край.

„Джазът пее на български“ точно на 10 години днес

Десет години!
Щяхме да направим концерт в началото на април, но има една лека вероятност да се отложи.
Здраве да е.
Това е плакатът за първия ни концерт, точно преди началото му се видяхме за пръв път на живо с Марина и с Антони. Венци го познавах от преди.

 

За повдигането на духа

 

Повдигам си духа. А той,
макар и безтелесен,
измъква се, разплут в покой,
изобщо не е лесен,

променя се, не се държи –
ту лек, но неудобен,
ту, рязко, повече тежи
от паметник надгробен,

забива нокти изведнъж
във чаша, в къща, в книга,
– Млъкни и дръж се като мъж! –
му казвам. „Мъж съм. Лигав.”

– Бъди какъвто щеш, ама
не се съпротивлявай.
Не виждаш ли, че съм сама,
а и по-зле ще става.

Да знаеш другите какви
серт-духове си имат.
Не ти ли се лети – върви,
а ти лежиш за трима.

Е, кой кого ще окрили?
Тръгни и вдъхновявай!
Стани бе! Дух ли си, или…
Обаче той не шава.

Изисквам. Моля го. Крещя!
Ядосвам му се много.
Но щом ми е един, не ща
да го предавам Богу.

 

 

 

Благодаря за пролетта (колекция)

 

***

Без звук, без глас
щом влезеш у вас
за миг, във покой,
светът става твой –

като капка вода,
като шал във студа
като час, като ден,
като остров зелен.

Два реда от стих
в тетрадка с поле,
тананикане тихо
и листо от лале.

Малко вятър от юг,
малко страх, малко смях,
пролетта идва тук
със единствен замах

и водите текат,
и светът се върти,
и владееш света
точно ти, точно ти…

 

*
Стихче, написано с крак

Имало е малко дъжд,
но като със гума
минал вятърът веднъж,
меко и безшумно,
сух е този тротоар,
леко влажен онзи,
и изпробват своя чар
плъзналите рози,
въздухът блести сребрист,
ароматна влага
вдишва всеки трепкащ лист,
светлината бяга
в лъснали от весел лак локви,
и на чисто
пролетта записва с крак
резедави мисли.

*
Тревата иска!

Тревата иска да расте
по свои вътрешни причини.
По песъчинките чете,
че скоро зимата ще мине,

и ето я, подава нос
и въздуха студен опитва,
и с тънък крак, зелен и бос,
изгнилите листа разритва.

и си расте, и си мълчи,
и под зелен мустак се смее,
и отдалече си личи,
че е заета да живее.

Има още

Биография

Един кротък микроб
си живеел нетрайно.
На красивото роб,
обитавал той тайно
едно скрито местенце
(няма да го издам!)
от земята парченце
владеел си сам,
оградил си градинка
със тичинки от цвят,
хапвал, акал и спинкал
в своя мъничък свят,
нито паразитирал,
нито пречел със нещо,
през деня медитирал,
нощем пишел на свещи,
съчинявал поеми
и на глас ги четял,
всичко правел навреме,
бил добричък и бял,
той изобщо не пречел
и в живота си къс
скришом мислел, че вече
е посочен със пръст,
че се справя прилично,
че е спец, първенец,
шампион и отличник,
малко нещо светец,
че назаем заема
слънчева светлина,
че използва от времето
милимунда една,
но така я използва,
че я пълни със смисъл,
има някаква полза
от каквото е писал,
и какво пък, че никой
няма да го чете,
ей така все си викал,
не роптаел въобще.
Този малък микробец,
който скромно живял,
благороден, беззлобен,
той баланса крепял,
на земята голяма
бил трошичка от лего.
Даже вече го няма.
Но да пием за него.