Носталгия тъй остра и безкрайна…

Картинка

***
Носталгия тъй остра и безкрайна,
и странна – по това, което имам.

Хуан Рамон Хименес
превод: Стоян Бакърджиев

Резово, Синеморец, Караагач, Варвара…

„Имена под снега. А7“ и непоносимо силната, непоносимо безсилна любов

„Имена под снега. А7“ на Иван Станков

Да четеш тази книга е като да сънуваш наяве много тъжен и много нежен сън.
На здравата връв на реката са нанизани като мъниста случки и спомени. В маранята на времето лицата се разместват, разтапят се и се сливат. Музиката и водата, самотата и любовта се смесват, удвояват образите си и преминават нататък с непроницаемо безразличие.
Приятелствата и родствата са вечни, и в същото време над всичко тегне дълбоката сянка на загубата. Сладка меланхолия, болезнена тъга, трагичност на всяко преживяване. Всичко, което се случва, е толкова обикновено, но и така затворено в себе си, едновременно просто и неразбираемо.
Меланхолията се натрупва разказ след разказ, на плътни слоеве, които се движат с различна бързина, допират се с цяло тяло, без да се смесват, като теченията на дълга бавна река. Сред втория-третия разказ непрекъснато имах желанието да се върна, за да сравня някое име, някое изречение, някой споделен спомен.
Над рамото ми надничаха героите от „Спомени за вода. Dm“ и „Улици и кораби. Gm“, все едно да видят помни ли ги някой, с добро ли ги помни, какво става с децата, къде са внуците.
Както край леглото на смъртник се събират съседите, за да пратят по него вести на починалите си близки, може би и обичните покойници чакат от другата страна нещо да видят, нещо да угаси тревогите им, да утоли жаждата им.
Хората от малкото крайдунавско село местят живота си в Русе, от Русе – във Виена, Будапеща, Букурещ, пътуват срещу реката, тя ги носи напред, връща ги назад – реално, или в съня, или в спомена, или в музиката, или чрез думите от езика, чрез срещите и чудесата. Дали времето върви, или човекът върви през неподвижното време? В кой край на Дунав е началото? И наистина ли вятърът вее там, където си поиска…
Реката с множеството мостове прилича на гръбнак, тя е гръбнакът на една родова история, която включва родство по кръв, но и по място, по любов, родство по понесените травми, родство по споделеното детство.
Безсилието да съхраниш не само най-близките и любими хора, но дори и спомена за техните имена. Любовта и вината, които като призраци стоят до леглото нощем. Непоносимо силната, непоносимо безсилна любов, която сигурно и у вас ще събуди порив да вземете молив и да допишете няколко имена на последната страница.

Мария Донева (1974 – )

Нормални тревожни хора

Започнах новата година с едно интервю, в което двеста пъти повтарям думата „хора”, и с две книги със заглавията „Тревожни хора” и „Нормални хора”.
Въздържанието увеличава удоволствието и като не бях чела от доста време книга на един дъх, сега успях с цели две.
Може би е добра идея да ги сравня? И двете явно са достатъчно увлекателни. И двете са успокояващи с факта, че ето на, има и по-притеснени и напрегнати хора от мене. И в двете има хубави мисли, които да запомня и после да ги въртя в ума си, да премислям и да се радвам, когато видя как добре пасват в разни ситуации.
И двете не текат гладко като горещ мармалад, а имат дразнещи прекъсвания – и в историята, и стилистично, но не чак толкова, че да ги зарежа на средата.

По принцип не пропускам книга на Бакман, въпреки че те не са еднакво силни, поне според мен. Дори ми беше любопитно „Тревожни хора” (превод от шведски: Любомир Гиздов) от кои ще бъде, от любимите или от поносимите. Е, някъде по средата е. Особено в първата половина диалозите ми звучаха нелогично, чак глупаво, всички герои говореха думи без видима логическа връзка и това ми беше неприятно. Постепенно с напредването на книгата глуповатите диалози взеха да стават по-обясними, а проницателните размисли и наблюдения да преобладават, така че накрая се почувствах удовлетворена. В крайна сметка и тази книга се оказа една хубава, лековита приказка за възрастни. Аз обичам така. Отделно от това, безкрайната поредица от уж сюрреалистични подробности и ситуации ме забавляваше на всяка страница. И това също много ми харесва.

„Нормални хора” на Сали Руни (превод от английски: Боряна Джанабетска) беше в списъците с важни книги на няколко човека и това привлече вниманието ми към нея. Милите книжарки от „Сиела” в стария мол ми намериха първо нея, така че „Някой си господин Пекелни” (също настоятелно препоръчвана от мнозина) ми остана за следваща покупка някой път.
„Нормални хора” ми причини страдание. Тя разказва за двама души, които просто са един за друг, и го чувстват, и го знаят, но все не успяват да се разберат, по някаква причина просто не умеят да разговарят. Мисля, че всеки си има една такава любов за цял живот, някой любим, сродна душа, човек, у когото сърцето ти остава завинаги, но вие не оставате завинаги заедно, а отново и отново се разделяте, разминавате, изоставяте – а любовта си остава жива. Кораво копеле е тази любов.
Сали Руни връща чувствителността на отдавна загрубели места по кожата и в душата, преобръща пластове от време и припомня много непрежалени загуби.

Да, и двете книги заслужават да им се отдели време. Препоръчвам.

Седем признака, че се занимаватe със СВОЯТА работа

Смирявам се с реалността. Встъпвам в мир с нея. Прекалено е голяма, за да я овладея, прекалено тежка – за да се примиря и да приема да я нося на раменете си. Аз себе си не мога да понасям понякога, остава и цялата реалност да помъкна.
Затова й признавам правото да бъде такава, каквато е, и внимавам сблъсъците по границите ни да не стават твърде кървави.
Понякога я надхитрявам за малко. Друг път върша, каквото тя настоява, и се старая да го върша добре, за да имам право да изисквам уважение.
Най-хубаво е, когато успея да направя нещо на ръба между реалното и въображаемото.
Дълбок, засищащ, удовлетворителен мир. Спечелено парче земя от територията на тревогата. Вкусна хапка, щастлив час. Удоволствие. И никак не е трудно!

Нужно е само да правя, каквото обичам.

То няма нужда от много разсъждения. Пиша това, за да въведа няколко реда, които прочетох в един сайт за ръкоделие и си преведох от руски, за да си ги имам.
Този текст е цитиран на много места и не зная къде е била оригиналната публикация, аз го видях първо тук.
Отнася се както за шиенето на парцалени урунгели, така и за лекуването на хора, приготвянето на храна, шофирането – за всяко нещо, което обичаш да правиш, със съответните нюанси. Аз например се сещам за няколко учителки, за които важи изцяло.

Седем признака, че се занимавата със СВОЯТА работа

Евгений Иванов

  1. Можете да се занимавате с работата на своя живот по всяко време, при всякакви обстоятелства и независимо от това, как се чувствате.
  2. Потапяте се в процеса на работа мигновено и за дълго. Съсредоточеността в любимото занимание прилича на дълбока медитация. Времето и всичко, което става наоколо, престават да имат значение.
    3. Изпитвате непрекъсната потребност и стремеж към професионално израстване и получаване на нови знания. Участвате в разговори, свързани с любимата ви работа.
    4. Безвъзмездно споделяте получения опит с други хора. Трупате знанията си с лекота и затова с лекота сте готови да ги споделите. Изобщо не ви тревожи мисълта, че някой ще стане по-добър от вас с помощта на това, на което сте го научили.
    5. Открити сте към всичко ново. Любимата работа ви дава голям заряд от енергия, който искате и можете да вложите в интересни неща. Открити сте към нови запознанства, пътешествия и експерименти.
    6. Парите изобщо не са определящ фактор за вас. Ако изцяло сте отдаден на делото на живота си, с лекота харчите за него значителна част от парите си. И с течение на времето любимото занимание започва да ви се отплаща, и то със същата лекота.
    7. Забелязвате, че това, което искате да се случи, започва да се случва спонтанно, а за вас остава само да наблюдавате щастливото стечение на обстоятелствата. Новите запознанства и творческите идеи все едно сами идват във вашия живот.

Щастие съвсем обикновено

Щастие – съвсем обикновено:
да не се изложим прекалено.
Важните ни хора да прощават.
Да ни искат. Да се забавляват.
Слабостите ни да са ни сила
и наивността ни да е мила.
Нежността ни някого да трогне.
Поривът ни искрен да помогне.
И телата ни да бъдат верни.
И по-малко да са дните черни.
Белите пари със кеф да пръснем.
Щом умрем от мъка – да възкръснем
по-добри, по-светли, по-полезни.
Нощите ни будни да са звездни.
Сънищата ни да са щастливи.
Близките ни хора да са живи.
Щом добро направим – да се връща.
И да има кой да ни прегръща.

Сън

 

Цялата сподавена тъга
в краткия ни допир се усети.
Аз почти не помня откога
радостта се умори да свети.
Тази вечер те видях насън.
Ти дали си спомняш, че ме има?
В стаята е топло, но навън
не е спирало да бъде зима.

 

Защото нямат другите момчета смешни раници с джуджета

Картинка

 

Ето една доста бързо сбъдната мечта. Така направихме: купихме една готова мешка, за да не се налага да измислям презрамки и токи и каишки или пък ципове да шия, не дай си боже.
Трябваше да реша джуджето така, че и в свит, и в разтегнат вид да изглежда добре, и когато раничката е пълна, то пак да е хубавко.
Иво избра какъв цвят да бъде шапката. Аз сигурно щях да избера друг плат, този е тънък и мек на пипане, но е много труден за шиене, трябва много тънка и остра игла, тя пък трудно се вдява. Майчинството е постоянно правене на жертви (и джуджета).
И ето. Доста ловко се справих. Помпонът на шапката е като електрическа крушка. Тропосах на едро, защото не бях сигурна дали Иво ще хареса резултата. След като го одобри, здраво залепих всичко със силикон, пъхнах пистолета между всички бодове от тропоската.
Накрая се поддадох на натиска и им сложих очи. Даже дребния сам залепи очите на раницата, накриво така. Имам си бодра смяна – човек, който разбира, че лекинката кривина вдъхва живот на предметите.
Малко ми е мъчно, че сложих очите все пак. Мисля, че загубих нещо от характера на джуджетата. Пак си имат, само че друг.

  • Честно, чак ми е малко неудобно, толкова съм щастлива.
    Все едно всичките часове и опити да шия са били заради днешния ден, заради лекотата и чувството, че точно днес мога да направя каквото си поискам.