Пак разправии с дядо К.

Някъде, някъде, толкова някъде,
в стария кожен тефтер,
с радостни писъци прави си списъци
онзи проклет лицемер.
Строго, взискателно и наказателно
води регистър: дали
правя движения и упражнения,
бОли го, че ме болИ.
Строг за диетата, мери кюфтетата,
смята телесната мас,
че обещание по невнимание
храбро съм давала аз.
Колко стеснения, колко лишения…
Пак съм си обла на вид.
А след гладуване и след спортуване –
с дваж по-голям апетит.
Не е изискано, ако неискано
пишеш се диетолог.
Глей си джуджетата, пий си кафетата,
пука ми колко си строг.
Има теории колко калории
трябва човек да гори.
Ето, ти лично си тлъст неприлично.
И си измислен дори!
Граждани, нации, цивилизации
тачат по-сочни жени.
Правя си крачките. Дай ми играчките,
хайде, не се цигани.

 

Когато вали…

Картинка

…и не можем да излезем навън, затова седим и си измисляме истории със сто динозавъра в час, и малко по-късно изобщо не мога да си спомня историите, но пък междувременно съм си рисувала, ето какво остава.

Лападунди и тънкофини

Първото, което чух за „Лападунди и тънкофини“ беше, че някои хора я обожавали, а други – точно напротив. Веднага си казах – я сега да разберем от кои ще съм аз.
Чак пък толкова…

Книгата е просто хубава, но няма да вляза във война за нея; даже не мога и да си представя как ще събуди чак такива страсти.
Написана е от Андре Мороа. Преведена е на български език от Анна Сталева за първото издание през 1980, сега излиза за втори път – ех, че хубаво! – като част от прекрасната поредица на издателство „Лист” „Детски шедьоври от велики писатели”.
Тази поредица наистина е чудна, защото показва по-слабо известна страна от творчеството на автори, за някои от които поне аз не съм знаела преди, че са писали и за децата. Не съм проверила специално, но мисля, че повечето от тези книги излизат за пръв път на български. Има и книги от Вапцаров и от Валери Петров, не са само преводни. А оформлението на всяка от тези книги е просто великолепно – разпознаваем квадратен формат, и красиви забавни илюстрации от чудесни художници. Например аз имам „Кухнята на госпожа Черешова” и вероятно съм я разглеждала поне десет пъти, а съм я чела само веднъж.
Лападундите и тънкофините са нарисувани от Тоня Горанова и според мен това вдига стойността на книгата поне двойно. Обичам нейните човечета и животни, които тичат между редовете и са толкова уж мънички и дребни, че правят света на историята жив. При кльощавите тънкофини и мишленцата са дръгливи, а при бонвиваните лападунди дори кученцата се излежават по бански на плажа и зобят грозде. Кой би измислил нещо подобно? Значи е истина.
Не съм прочела тази приказка навремето, излязла е, когато съм била на 6 години; но ето че я прочетох сега и определено пак си ми беше навреме.
Това е детска книга за войната.
Аз я четох точно както чете дете. Смях се на смешките – любимо място ми е как нашата архитектура е неподходяща за прекалено тънките и прекалено дебелите жители на долната земя и никой от тях не успява да използва въртяща се врата например. И все пак при цялото чистосърдечие, с което поглъщах историята (прочетох я наведнъж), нямаше как да пропусна резливата ирония на автора по някои политически и обществени въпроси.

По-запознати и проницателни читатели са открили директни връзки с отношенията между Франция и Германия (явно лападундите са нещо като подземни французи и пристрастието на автора към тях си личи, макар че той и с тях доста се подиграва.)
Аз виждам тези исторически препратки само когато ми ги посочат, но в момента те не са ми никак важни.
Темата е универсална. За войната и за нетолерантността, но най-вече за бедите, които човешката глупост предизвиква. И тънкофините, и лападундите си имат своите симпатични и не толкова симпатични особености, пристрастия и прекалявания, но това не е причина да се води война. То се вижда особено ясно през погледа на двете братчета от горната земя – погледът отстрани на чужденеца, на детето, на писателя; те виждат различни неща, дори когато не разбират предисторията и контекста – или точно защото не ги разбират. Сетих се за войната на лилипутите (следва преразказ – цитат от уикипедия) „Съперничеството и войните между Лилипутия и Блефуску лесно се идентифицират с вековните разпри между Англия и Франция, но в сатиричния план на повествованието причината за това е в спора откъм коя страна трябва да се чупи вареното яйце – откъм тъпата или откъм острата.”
Същата работа и тук: бият се заради името на един остров, дали да е Финодунд или Дундофин.

Не зная как е на френски „Лападунди и тънкофини”, ако Анна Сталева е измислила българските думички – чест и слава, чудесни са.
Книгата е за деца и затова завършва подредено, помирително и щастливо. Но тя така и започва, като се замисля. В семейството на братчетата Едмон и Тиери също има различия – бащата и Тиери не обичат особено много да ядат, а майката и Едмон харесват похапването и да се наслаждават на храната, и това си личи по външния им вид и по постоянните караници между децата. Въпреки това те много се обичат и не могат един без друг. С търпение, труд и добронамереност две мънички деца успяват да помогнат на две воюващи държави да спрат да се бият, да се помирят и да заживеят заедно в мир и радост.
На каквото те научат вкъщи, това се пренесеш и в света навън.
Беше ми забавно да чета. Историята се развива за няколко (подземни) месеца, но се чете лекичко и е приятно кратка. Предполагам, че авторът се е забавлявал, докато е измислял особеностите на двата народа, например как се люлеят корабите им, каква е архитектурата, влаковете са чудни, а пък имената са един разкош (на манифестацията на 24 май ще нося плакат АННА СТАЛЕВА).
Накратко – не бих се метнала в бой, за да защитавам „Лападунди и тънкофини” – просто защото не мога да си представя къде ще срещна някой, с когото да се скараме на тази тема. Хубава е – и за четене, и за слушане, и за разглеждане.

Ето тук препоръчвам същата книга във видео-рецензия на сайта booklover.bg.

Сайтът е нов, но вече успях да си купя от там две книги – „Говори с Нева“ и „Майстора и Маргарита“ – с червената корица.

Гилотината

 

Въздъхна отчаяната гилотина:
– Скучая тук двеста и трийста година!
От скука тъпея. Виж колко съм тъпа!
Ръждива е вече стоманата скъпа.
Къде е тълпата? Палачът къде е?
Два века сънувам кръвта как се лее.
Избликва на тласъци, артериална.
Ех, вярно – червена. Ех, вярно – банална.
И все пак е нещо. А бяха години,
когато се къпех във кървища сини.
Работех с барони, с дукеси, с принцеси.
Ех, ти, революцийо френска, къде си…
Да, жалба за младост. Сега си почивам.
Стърча и мълча. И в музея изгнивам.
Уж не е затвор… И съм тук без присъда.
Аз – в пенсия! Аз!? Уж за пример да бъда,
да бъда поука и предупреждение…
Нима съм убивала по убеждение?!
По своя идея? По хрумване лично?
Аз честно работех. Работех отлично.
Без болка, изискано и на момента.
Работех със врат и глава на клиента.
Но славното време дойде и отмина.
И като прерязана със гилотина
съдбата ми коренно се промени.
Ни празник, ни работа делнична, ни…
Ни смисъл в живота. Характерът твърд,
умът ми – бръснач, а скучая до смърт.
В музея оставам да крея и тлея.
Защо ми е мир? За смъртта аз живея.
А тук съм изложена да се излагам
и няма надеждица, че ще избягам,
пазачи противни ми правят проверка… –
скърби гилотината-пенсионерка.

 

НОВО НОВО НОВО! „Кучето детектив“

Първа ще ви кажа този път!

Доброто куче Нел е много талантливо.
Освен че е гальовно, послушно и игриво,
то също е известно със своите умения
загадки да разкрива. И даже престъпления!

Запознайте се с Нел, кучето детектив, което ще надуши изход от всяко затруднено положение!

През 2020 ще излезе още една история на Джулия Доналдсън на български език 🙂
На хоризонта се задава нова най-любима книга, ура!

„Кучето детектив“

Написа Джулия Доналдсън.
Нарисува Сара Огилви.
Преведе Мария Донева.
Редактира Манол Пейков.
Оформи Венета Атанасова.
Издателство „Жанет 45“
2020 г.

 

বিশ্বদুনিয়ার নতুন কবিতা || রুদ্র কিংশুক || মারিয়া ডোনিভা-র কবিতা

 

Това не е шевица, а текст на бенгалски език.
Господин Rudra Kinshuk работи по превода и издаването на антология на българската поезия на бенгалски. На страницата му във фейсбук има стихове на Ваня Могилска, Иван Ланджев, Оля Стоянова, Яна Букова и още други автори.
Бенгалско ми е.
Копирам текста от блога на преводача, както е там.

বিশ্বদুনিয়ার নতুন কবিতা
রুদ্র  কিংশুক
মারিয়া ডোনিভা-র কবিতা 



মারিয়া ডোনিভা (Maria Doneva, 1974)-র জন্ম বুলগেরিয়ার স্টারা জাগোরা-তে। সোফিয়া ইউনিভার্সিটি থেকে তিনি বুলগেরিয়ান দর্শনে দর্শনে উচ্চ শিক্ষা লাভ করেন। কবিতা এবং ছোটোগল্পের জন্য তিনি পেয়েছেন অনেকগুলি বিশিষ্ট  সাহিত্য পুরস্কার। আইজ ফর বিউটি (Eyes for Beauty, 1988),  ফেয়ারওয়েল টু দ্য রিডার( Farewell to the Reader, 1996)  তাঁর কাব্যগ্রন্থগুলির মধ্যে অন্যতম।রাদনেভো-র স্টেট সাইকিয়াট্রিক হসপিটালে আর্ট থেরাপির প্রোগ্রামে তিনি নাট্যকার এবং নাট্য নির্দেশক হিসেবে হিসেবে কাজ করেছেন।

১. একটুকরো ধোঁয়া
„Перце от дим“

ঘনিষ্ঠ হও –আমাদের জুতো এমন করে ছুঁয়ে থাকুক,
অঘ্রাণ-সিক্ত নাক ঘষতে থাকুক আদরমাখা।
কাছে এসো! মেলে ধরি একটা চুমু সৌরভ
হতেই পারে তোমার কাঁধে রাখা আমার

মাথা? শোনো, কীভাবে ঋতু নামে
রুফটপে– আর জগৎ দক্ষিনে বিগলিত, এর সঙ্গে আমিও, তুষার-দগ্ধ আমার আঙ্গুল,  তোমার মুখের মাধুর্যে গলে যায়।

কাছে এসো। আমাদের সিল্যুয়েত দেখাবে যেন
শীতের মুক্ত আকাশে চড়াইয়ের ছায়া।
একে কি বলা যায় ভালোবাসা? বরং একটা ভিন্ন নাম খোঁজা যাক–
একটা উপাধি যা ততটা ভারী বা ভয়ের নয় বা ভয়ের নয়।

আমাদের মৌহূর্তিক আবহাওয়া বসবাস,
ছাদ থেকে খসে আসা  বরফ হস্তক্ষেপ করবে;
আবেগ উড়ে যাবে দূরে দূরে, নীরব পালক–
এক টুকরো ধোঁয়া মশলা চা কাপের কাপের চা কাপের কাপের মশলা চা কাপের কাপের চা কাপের কাপের ওপর।

২. এসো
„Хайде…“

তুমি আমার অন্য জীবন
যা এখনও নয় সংঘঠিত।
তোমার পায়ের শব্দ শুনি চারপাশে,
তুমি পাঠাও গৃহহীন অনেক কুকুর
ভয়ঙ্কর লোকদের হাত থেকে রক্ষা করতে। আমাকে তুমি জ্বালাও আগুনপোকা। পিউনিফুলে
তুমি বার্তা পাঠাও সমাধান
দেখাতে তাদের। বৃষ্টি জোরে আসে
আর তোমার বদলে … তোমাকে ছাড়াই।পরিবর্তে।
তুমি যখন শব্দহীন আমি শুনতে পাই।
দেখো,কাছে এসো আমার বারবার।
যদি তা পারো , শীঘ্রই এসো।

Хайде

 

 

Ти си другият ми живот,
който още не се е случил.
Чувам стъпките ти наоколо,
Ти пращаш уличните кучета,
за да ме пазят от страшни хора.
Палиш светулките. На божурите
казваш нарочно да се разтворят,
за да ги видя. Дъждът се втурва
и вместо тебе… Без тебе. Вместо.
Чувам, когато не ми говориш.
Виж, явявай ми се по-често.
И, ако може, ела по-скоро.

 

 

Всички липси

 

Всички липси са се съюзили.
Обръчът им бавно се затяга.
Раснат съюзените им сили
и не виждам как ще им избягам.

Времето, направено от ластик,
се разпъва и не се отмества.
Път, целувка, щастие, нещастие –
чужди като новина от вестника.

Задушена, гасне съпротивата.
Заглуши звука си телефонът.
Близките ми хора си отиват
и не виждам как ще ги догоня.

Липсите мълчат. Втвърдяват мрака.
Бутат ми ръката, като пиша.
Свиквам със усилието някак
въздуха несподелен да дишам.

 

Безкрайната любов

 

Хроничната любов със всички усложнения,
панически отказвани лечения-спасения,
след време за отдъхване – пак остро състояние,
мълчание, страдание, солено разстояние,
завръщане, прегръщане, без нищо за прощаване,
допълване, запълване, щастливо свечеряване,
заспиване, сънуване, признателно приемане,
нормално съществуване и болка за отнемане,
случайно, непринудено и весело избавяща,
до кокал, иронично, хвърчаща, отрезвяваща,
във себе си, за себе си, с взаимност до ограбване,
копнеене и искане и търсене и трябване,
безкрайната любов боли и тържествува,
с целувка се предава, с целувка се лекува.

Албум със заглавие „Без заглавие“

Картинка

 

Това са хората, с които обичам да чета и пиша, нашият литературен клуб „Без заглавие“.
Честит празник, мои любими, честит 24 май! ❤

Огледалото

 

Ох, да ви кажа, прецака ми се огледалото
и ми оглежда невярно лицето и тялото.
Вече започвам да мисля, че май е изкукало –
външно е здраво, но вътрешно се е напукало.
Бръчки показва. А аз от самото рождение
бръчки съм нямала! (вж. снимка за потвърждение)
Също показва това скапано огледало,
че е лицето ми не точно гладко и бяло.
Толкоз кусури преди то не ми е намирало.
Явно е криво и нещо се е деформирало
с тези промени в глобалната температура.
Като застана пред него така, по натура,
най-безогледно ме лъже и ме заблуждава,
тук ме смалява, а там пък ме уголемява.
Днес чак се стреснах – въх, циците, боже, къде са ми!
После видях… Е, добре, че все пак още две са ми.
Дупето тежко и не много дълги краката,
тъжни очите, с увиснали ъгли устата.
Все едно съм претърпяла обратното на еволюция.
Или пък е огледалото с грешната резолюция?
Четри на три ли, шестнайсет на девет ли, знам ли…
Да го изхвърля ли, чудя се, да го продам ли?
Не е в гаранция. Късно е за рекламация.
Като се сетя, че бяхме техническа нация…
Преди години по-качествено произвеждаха.
Същите хора три пъти по-млади изглеждаха!
Разочаровано мятам си някаква дреха
и към хладилника тръгвам да търся утеха.

 

Приказка за Соня

Току-що прочетох, че Соня Несторова си е отишла.
Беше привилегия тя да ти бъде редактор.
Не мога да повярвам.
Първата книга, която правихме заедно, беше „Има страшно“, значи от 2004 си пишем и
Соня пуши в кафенето до пазара
Соня тайно ми мушва в чантата няколко от моите стихосбирки.
Соня ми изпраща да прочета нейните стихотворения и после ми пише – чаках отговора ти както новобранец чака писмо от гаджето си
Соня в Стара Загора
Соня, която успява да ме убеди да променя дума в стихотворение, без изобщо да ме убеждава
Казва ми добри новини
Окуражава ме
И
Години наред й пишех стихотворения за рождения и за имения ден
Само нея исках за редактор, но тя беше много заета
Соня, която казва: „Любов, която свършва, никога не е започвала.“
Последно се чухме на рождения ми ден, като ми се обади
И още, Соня беше и редактор – София Несторова, и коректор – София Желева. И трите ги няма вече.
Що за Пловдив ще е това, без Соня Несторова?
Никога няма да те забравя, Соня.

Соня се събуди днес
някак по-различна.
Тя погледна с интерес –
всичко бе прилично,

всичко – както е редът:
тонове хартия,
думи от месо и плът,
думи на филия,

всеки писал, всеки трил,
всеки подчертавал,
всеки след това решил
и на Соня давал

думи да чете-чете,
и очаквал даже
тя да прецени, че те
умни са, той – важен.

Да, обаче този ден
Соня си решила –
стига работа за мен!
Тя се поизмила,

палнала цигари (пет),
кипнала кафето,
гмурнала се в интернет,
казала си – ето,

значи може и така,
ще се излежавам!
Няма да се облека,
няма хич да ставам.

А над Пловдив втори ден
хладен дъжд се леел.
Мокър, въздухът смутен
зъзнел и сивеел.

Граждани на тъгъдък
тичали по срещи.
Хайде! Стига! Спешно! Млък!
А пък – чудно нещо –

само Соня, в своя дом
като таен остров,
си стояла мълчешком,
радвала се просто,

скрита, тайна, като в сън,
като във магия,
всички ядове – навън,
не на нея тия.

Можело изобщо значи,
да не се тревожи,
значи, имало е начин,
значи все пак може.

… После звънна телефон.
Соня се събуди.
Сряда. Работа цял тон.
Време да се труди.

Ала изход съществува:
в сън или с магия,
Соня тайно ще отплува
с лодка от хартия.