Избеля искрящата боя.
Зверовете се опитомиха.
Акробатката надебеля
и фургоните се вкорениха.

Запиля се някъде камилата.
Фокусникът си издаде трика.
В куфар се превърна крокодилът.
Клоунът отиде в политиката.

Лъвовете никого не плашат
и не смайва никого факирът.
Мишките шушукат из талаша:
циркът заседи ли се, умира.

Имам къща и рамка. Вече съм се прибрала.
И воалът ми кротко тлее в здрачната зала.
Аз съм вкъщи и вече съм далече от всичко.
И сърцето ми пърха, неизменно самичко.
В свят, потънал във багри, то мълчи и замира.
То самò се прегръща. И понякога спира.
Тишината е плаха, светлината – прозирна,
а земята е щедра, ароматна и мирна.
И зелена, и черна. Аз оплаквам не нея,
а тревожните хора, за които живея.
Тези топли човеци, те ми идват на гости
и са тихи, вглъбени и самотни до кости.
Аз не съм ги поканила. Те сами ме намират.
В моя поглед, най-после, като в дом се прибират.

*

Снощи бях на гости у Ахинора, ама наистина. Беше толкова хубаво, уютно, сред приятели. Гергана Атанасова, е намислила вълшебен формат, събира съмишленици и сътворява празник. Благодаря!

Стените са ми неудобни и таванът ми е неудобен.
А леглото как смее изобщо да се нарича легло.
Подът скърца, насреща ми се хили гардеробът,
и нищо, ама нищичко в такава нощ не е добре дошло.
Няма добри идеи. И сънища, очевидно. И надежда няма,
че ще заспя в следващия един век.
Нощта  се е тръшнала, безполезно голяма,
и не си спомням защо ми трябваше да се раждам човек.
И защо ти трябваше и на тебе да отиваш, където си отишъл,
и какво правиш, какво толкова има там.
И добре, ето, пиша ти, ама какво да ти пиша,
като не мога да мисля, да виждам, да дишам, и само ям.
Поне да имаше едно копче, да го натисна,
и докато се върнеш, светът да спре.
Няма без тебе къща, няма без тебе вечер и сутрин,
няма нищо и няма всичко…

Иначе съм добре.

Очакваме я този септември.

Илюстрации Елена Панайотова, оформление Христо Гочев, редактор Здравко Дечев, коректор Слава Петрова, издателство Жанет 45!

Ето мостра:

Ето я и на сайта на издателството: ТУК

Август, пълноценно летен –
пълноводен, пълноцветен,
пълнозърнест, с пълна чаша…
Аз се крия и се плаша,
тясно ми е и горчиво,
ледено студено, сиво,
а пък и по-зле ще става…
Август ми се подиграва.
Вирнал е зелени клони,
със звезди като с пагони
небесата маршируват,
и смокините издуват
захаросани кореми.
Като планини големи
се притурват страховете.
Вързани на възел двете –
слънчевият ден с бедата,
лятото и самотата,
тайният копнеж и краят…
Билки и цветя ухаят,
облаците се разпухват
и глухарчета избухват,
и сред всичко, плътно, слято –
август, чернота и лято.

Той си отиде от себе си.
Вече го няма.
Може душата му да е на топло
при мама.
А пък във тялото,
като с навита пружина,
скърца и вие
почупена, гнила машина.
Мрачна промяна,
мъчителна и непонятна.
Малка душица,
ръчица гальовна и златна.
Шумен натрапник,
без право заграбил баща ми.
Болка в очите,
прорязване през съвестта ми.
Хайде, легни, отдъхни си,
поспи си, прости си.
Вкъщи си. Тук си.
Спокойно. Да, аз съм. Да, ти си.

От най-горния етаж
май са се изнесли всички.
Няколко случайни мисли
обикалят в кръг самички.

Дрехи. Чашите от сватбата.
Паяк въздуха замрежва.
Губер – ако го погалиш
мърка, после се наежва.

Ето те – на снимка стъпкана,
бледа и неузнаваема.
Паметта виси на кръпки.
Времето си търси наема.

Зад прозорчето напукано
счупен слънчев лъч блести.
Нищо ценно няма тука. Но
някога това бе ти.

Безизходицата рече:
– Писна ми от всичко вече!
Как с каръка си да свикна?
Как неволята да викна?
Ако с някого понеча…
правят ми услуга меча.
Пробвам ли да споделя –
вместо помощ – пак беля.
Без да искам огорчавам,
наскърбявам, наранявам…
Аз съм постоянно в пат.
Ни напреде, ни назад.
Аз съм грозна. Безполезна.
Иска ми се да изчезна.
Всичко ми дойде до гуша.
Помощ! Помощ! Кой ли слуша…

– Аз те слушам. Всичко чух.
Всяко хлъц, и мрън, и грух.
– Кой си ти? Ела пред мен!
– Аз съм – твоят скапан ден.
– Да, такъв си.
– Не отричам.
Твой съм и на теб приличам.
– Я да не обиждаш, ей!
– Няма вече. Е, здравей.
Безизходица, нали?
Разкажи ми. Сподели.
Или не! Натискам пауза!
Взимам те за своя кауза.
Хайде, чувствай се свободна
да си крива, безизходна,
с шоколад да преядеш,
да се зъбиш, да кълнеш.
Ритай кофите с боклук.
Развихри се! Аз съм тук.
Аз съм кратък. Ефимерен.
Скапан, но добронамерен.
Даден съм ти неслучайно.
Хайде, мила моя майно
льо! Разправяй, от кога си?
Ей, направо ме накваси
със сълзи… Момент! Ще кихна!
Я! Сега пък се усмихна!
Сериозно, спри. Недей!
Стоп. Ревни. Не ми се смей!

Безизходицата рече :
– Гледай, вече пада вечер.
Утре пак ще продължа
безизходно да тъжа.
Ала ти, макар и скапан,
ореван и поизцапан,
всъщност си съвсем приличен –
меланхолен, поетичен,
носталгичен ден за блус.
Идеален си на вкус,
топъл си като прегръдка…
За една последна глътка
има време. Или две?
За кога да се реве…
– Да – денят бе сговорчив. –
Чувствам се по-малко крив.
И дори ми е приятно.
Пак съм зле… но на обратно!
Слънцето почти залезе.
Бях ли ти поне полезен?
– Беше, да. Не много чак.
Искам да се видим пак!
– Няма как. Не, не умирам.
Тръгвам си. Ще емигрирам
в оня край на тоя свят.
После няма път назад.
Утре идва следващ ден.
Споко – скапан като мен
сто на сто се очертава.
Просто… ти си си такава.

– Може пък да се измъкна! –
викна тя. А после млъкна.
Залезът поруменя.
– Може да се променя.
Може да намеря път.
– Може – кимна й денят.
– Изход някакъв все има…
Аз не съм неразрешима.
Може пък да се реша.
Може да се утеша.
От проблема ми огромен
да остане само спомен.
Но тогава ще изчезна…

Нощ пленителна и звездна
бе изместила деня
и внимателно сънят
безизходицата гушна.
Като бебе я полюшна,
после й прошепва тайно:
– Всичко, всичко е нетрайно.

То е като морска болест,
без да си пътувал.
Лоша вест, която знаеш,
без да си я чувал.

Нещо някъде се счупва,
микроскопски дребно.
Всичко е, каквото беше,
но не е вълшебно.

Нежността пресъхва рязко,
милостта престава.
Планове, мечти, надежди –
нищо не остава.

Ден след ден докопваш някак
някаква отсрочка.
Мислиш тежко. Търсиш смисъл.
Смисъл няма. Точка.

„Моето момченце спинка…“
Камелия Кондова

Моето момче се сърди
и не иска да вечеря.
Залъците хляб са твърди.
Яденето е от вчера.

Моето момче не помни,
спомня си и пак забравя.
Страховете са огромни,
чупят ключове и брави.

Моето момче не иска
да се мъчи със пижама.
И пантофите му стискат.
Вика. Майка му я няма.

Моето момче е гневно,
плаче, после иска сладко.
Смешно, галено, враждебно,
счупено войниче. Татко.

Между стари черчевета,
ламарини нажежени,
и сервизи на парчета,
и обувки разпилени,

сред отпадъци изгнили
като островче стърчи
сноп магарешки бодили
със бодли като лъчи.

Цвят от пурпур и от пухче,
влага и руменина.
Бели пеперуди скупчени
трепкат като мараня.

Минувачи крак набиват,
от небето пада жар,
а във бурените диви
къкри сладост и нектар.

Уморена съм като кон. Като куче. Като смазана буболечка.
Уморена съм колкото всички звезди от Млечния път.
Като Голямата, Малката и още две средни мечки,
и като бързолетите, които не кацат, за да поспят.

Аз съм на автопилот, дишам насрещния вятър,
и дано да кимам при разговор на сравнително подходящи места.
Гледам се отвисоко как пъпля с усилие по земята
и вдигам изпуснати жълти стотинки, защото блестят.

Същевременно идват някакви грижи за справяне,
планински вериги от грижи,  разделени с по една запетайка.
Уморена съм като вол. Като човек. Като до смърт.
Уморена съм като дете без майка.