Имаше едни времена, когато нямахме пари. Да не обяснявам, но нека се разбира буквално – нямахме.
Отиваме на разходка двамата със сина ми, тогава на почти 4 години.
На едно място виждаме цветя, и между тях – рози.
Най-красивите възможни, от кадифе, само че истински.
Eдната струва почти колкото пет хляба, без две-три филийки. Няма какво да кажеш.
Отминахме, аз май се пообърнах да ги видя пак.
По едно време хлапето си измъкна потната ръчичка от пръстите ми и хукна на някъде.
Като се върна, ми подари едно паднало листче от моите рози.

🙂