Блажено чувство – да избереш такси със затворени прозорци – значи климатикът работи и е хладно, да се пъхнеш вътре, и после – нищо.
Нищо не се иска от теб. Затвори очи.
Почини си.
В колата ухае на нещо приятно. Не го мисли какво е, просто е приятно. Като сладоледа едно време.
След жегата навън този хлад успокоява и лекува.
– Къде отиваме?
Шофьорът ме гледа с интерес. Не се усмихва, не е отишъл чак толкова далеч, но една усмивка наднича точно зад рамото му. Не е усмивка, слънцето е – слязло е ниско, но пак свети с пълна сила.
Усещам как лицето ми, разхладено от климатика, изведнъж пламва от вътре навън.
– Извинявайте!
Казвам адреса и колата потегля. Прави обратен завой и сега слънцето свети право в очите ми в края на правата улица, а тротоарите са покрити с дълги сенки.
Август е. Не е редно в такъв ден човек да е бил на работа девет часа и да е толкова уморен.
Поне да правех нещо смислено. Присъствие телом в стая с пет бюра – четирите от тях празни. Стени, покрити със стелажи с папки. Жива душа не влезе цял ден в стаята, телефон не звънна, не направих нищо смислено, затова съм уморена, все едно девет часа собственоръчно съм закопавала ослепителния, леко мазен, бавен, отпуснат августовски ден. Както вчера и както утре.
Колата се движи съвсем гладко. Изобщо не бързам да пристигна.
Не ни хваща нито един червен светофар, един-два пъти имаме късмет, ние с шофьора, другите светофари пък ги избягваме, като минаваме по малки пресечки.
Свършва една песен по радиото и започва друга. Тази я обичам. Тактувам с показалец по дръжката на чантата си. Движението привлича погледа ми, гледам ръката си като нещо чуждо, като живо същество, което води собствен живот, ето, танцува му се. От прохладата халката на пръста ми вече не е така злобно впита. Колко малко е трябвало…
Шофьорът също потупва волана с пръсти. Поглеждам към него, срещам погледа му и се засмиваме. Приятно е.
След този завой излизаме точно до старото ми училище. Миналото лято най-после го пребоядисаха, беше жълто, сега е червеникаво, почти кафяво, не мога да свикна, макар че го виждам всеки ден. След малко ще бъдем пред къщи.
Отпускам се назад, притискам главата си към облегалката, стисвам силно клепачи.
Пожелавам си да не пристигаме преди края на песента.
После си пожелавам още малко нещо, все едно придърпвам предпазливо завивка към себе си – да подминем блока, да обърнем, да не спираме, да падне яркосиният здрач, да караме през лилавата нощ, под жълтите звезди, край светлинките на села в далечината, да караме до морето, какво, август е.
Боже, от кога не съм се целувала за пръв път с някого.
После пристигам, плащам, слизам, слизам, слизам, кацам на размекнатия асфалт, прибирам се вкъщи.