Мек като опашката на коте,
сивият следобед спеше тихо.
Падаха листата от дървото,
но преди това се извиниха.

През мъглата дъжд полека мина.
Локвите потрепнаха насън.
И пейзажът кихна и настина,
а ще бъде цяла нощ навън.

Постоянният театър
към ДПБ „Доктор Георги Кисьов” – град Раднево

ви кани

на премиерата

на комедията

ЧЕРВЕНИ РОЗИ

от Алдо Бенедети

в ролите:
Нели Жекова, Антон Радков
Мария Янчева, Атанас Витларов
Михаил Виходцевски
Страхил Драганов и Стойко Герджиков

Музика: Николай Бачев

Арт-терапевти: Роси Динчева, Тонка Димитрова, Димитрина Мирчева
Режисьор: Мария Донева

Алдо Бенедети е голям италиански сценарист и драматург, автор на над 100 пиеси.

Той става известен по целия свят с изключителните си комедии, една от които е „Червени рози” („Rose scarlatte”) По пиесата има филм на Виторио де Сика и Джузепе Амато.

Комедията е свързана с вечната борба за надмощие в семейството. В нея има любов, ревност, хитрост, топлота, привързаност, 117 червени рози и много, много смях.

АЛБЕРТО Драги ми тъсте, все пак какво разбираш ти под вярност?

БЕРТУЧО Много просто – това, което младите мъже искат да бъдат, но въпреки желанието си не могат. А пък възрастните мъже го могат, въпреки че не го искат.

Премиерното представление на спектакъла ще бъде

на 5 октомври (вторник)
от 10,00 часа
в залата за арт-терапия
в ДПБ – Раднево

Следващото представление е планирано за 13 октомври, сряда, в същата зала.

Вход – свободен!

Такъв чаровник е дъждът.
Красив! Намокрен и окалян,
с ръце, изцапани с ръжда,
се спря – и борчето погали.

И борчето с настръхнал гръб
внезапно стана беззащитно.
На устните му с режещ ръб
усмивка спря – и не отлитна.

И борчето наостри слух,
пое си дъх, изправи клони.
Усмивката със пъстър пух
като шишарка се отрони.

Такъв голям и хубав дъжд
дори веднъж да те погали,
да те допре дори веднъж –
ти няма ли да се похвалиш?

Това е един текст, който написах, за да го видя как изглежда написан, и как аз изглеждам отстрани.
На мен така ми тече мисълта. Храня се с думи и дишам срички.

✿
Стиховете въздействат със звука си. Пренасят смисъл и дават нещо красиво и важно, дори когато човек не ги разбира.
Дори на чужд език.
Всъщност не е нужно да разбираш стиховете, достатъчно е да ги използваш, за да усетиш и разбереш себе си.

Има още →

Сънят цветята изпотъпка,
на ореха се покатери.
По покрива остави стъпки.
Пролука някаква намери,
последва мравешка пътека,
тих паяк стълбичка му спусна.
В леглото мушна се полека.
Една целувка (много вкусна)
ми носеше, и ми я даде.
И във косата ми подиша.
И няколко милувки гладни…
но няма тук за тях да пиша.

Дете със меки, влажни пръсти
е подредило покрай влака
коли, като калинки пъстри,
на прелеза които чакат.

Магаре сиво, с бял корем,
и второ, този път – кафяво.
Под облаци от млечен крем –
до стадо къщи – стадо крави.

Чупливи, лекички – перце,
подпрени, за да бъдат прави,
две баби с трепкащи ръце,
които лютеница правят.

И като истински пътува
там влакът, отминава вече.
А аз в едно купе кротувам –
сънливо истинско човече.

Така е просто, просто е така –
между неясното и очевидното
един човек те хваща за ръка
и заедно на някъде отивате.

Пристигате ли? Светло ли е там?
Или пък се загубвате? А после,
без видима причина, пак си сам,
и просто е така. Така е просто.

След минути есента
идва и започва.
Дъжд и щъркели, листа –
като пролет точно,
само че в обратен ред –
ползвани, разбити,
стари, подлепени с мед
мокри реквизити.

Кой сам човек си готви?
Оставам по пижама.
Кафе като от локва,
а мляко, гледам, няма.

Не смятам да излизам.
И в къщи е студено.
И мислите ми водят
от мене – пак към мене.

Днес само ще се кротна
със музика и книга.
Така не съм самотна.
И всичко ми достига.

Късна сутрин. От леглото
слушам как вали дъжда
и усмихвам се, защото
над града тече вода,

а пък аз – под одеалото,
в настроение прекрасно.
И ми е добре на цялото,
и на всичките ми части.

ИК „Жанет 45“

Соня Несторова – божествен застъпник в книжовните ми дела

Румен Жеков – художник на корицата

Страхотният мъж на Соня – той прави онези неща с компютрите, нали се сещате

Николай Димитров – nixo – автор на фотографията

Те направиха корицата, която вече обичамммммммммммм!

Дами и господа:

Има още →

Мария, към 16.45
Малка западна тераса
със котлон и стол на нея.
Със разнежена гримаса
тук на слънчице се грея.
И съседите се карат,
и ютия май че съска.
Есента ще я изкарам, но
що ще чина аз зимъска?

Има още →

Статия от февруари 2005 г. Аз излязох от училището с минимални поражения след две години труд там; но пред детето ми има още 4 ученически години.
Грижа ме е!

*

Положението е такова – никой няма интерес да те изключат от училище и каквито и усилия да положиш, те ще останат безрезултатни. Не чакай друг да свърши твоята работа. Ако искаш да се махнеш от училището, в което си записан, просто го направи.

Има още →

Не те искам такава,
облечена цялата.
Нека аз съм ти дрехата
и пак аз – огледалото.

Нека аз съм леглото ти,
нека аз съм ти книгата,
да съм кърпа, която
до под дупето стига,

и водата от душа,
разтопена по шията.
Да те ям, да те пуша,
да те дъвча и пия…

И когато, по грешка,
се окажеш без мене
да усетиш – горещо е,
но ужасно студено.

А пък аз, остарял,
тих и необитаем,
натежал, опустял,
като къща под наем

без стопани, без мишки,
даже без квартиранти,
по-смутен от разнищени,
разкопчани тиранти

да побързам, и лесно
пак при теб да се връщам
за да мога, естествено,
да си те напрегръщам.