Мек като опашката на коте,
сивият следобед спеше тихо.
Падаха листата от дървото,
но преди това се извиниха.
През мъглата дъжд полека мина.
Локвите потрепнаха насън.
И пейзажът кихна и настина,
а ще бъде цяла нощ навън.
Мек като опашката на коте,
сивият следобед спеше тихо.
Падаха листата от дървото,
но преди това се извиниха.
През мъглата дъжд полека мина.
Локвите потрепнаха насън.
И пейзажът кихна и настина,
а ще бъде цяла нощ навън.
Мекотата е възпявана от изтока.
Мекото винаги попива твърдото…
Водата напредва, отстъпвайки. 🙂
И при мене капна едра капка,
но не забелязах от къде –
някакъв случаен мъж със шапка
мисълта ми есенна краде.. :))
Марийче!!!
Обожавам стиховете ти!!!!!
Възвираш ме, та импулсивно кипвам… :))
Този мъж не е случаен!
Нито шапката му. Там
мисъл някаква витае –
той си я разхожда сам,
води я във зоопарка,
смешни песнички й пее,
храни я със гледки ярки,
като ходи, я люлее…
Тази мисъл е неясна,
вечно се върти и шава –
в шапката му й е тясно.
Кой ще я търпи такава?
Ала той си я отглежда.
Свикнал е да си я има.
Няма никакви надежди –
просто тя му е любима,
и така си я повтаря
от неделя до неделя.
В шапката си я затваря,
с никого не я споделя.
Този мъж така си ходи
под дървета и капчуци,
мълчалив и старомоден,
потопен във свои звуци.
🙂
мъркащи работи )
мх 🙂
е-еее, чудничко словесно акапела :))
много обичам
🙂
Pingback: Диво коте « Мария Донева
хах, прекрасно е, за петък вечер в мъглива мартенска софия
това е от първото ми отиване в Раднево, имаше мъгла и беше мокро и сънливо