Мек като опашката на коте,
сивият следобед спеше тихо.
Падаха листата от дървото,
но преди това се извиниха.
През мъглата дъжд полека мина.
Локвите потрепнаха насън.
И пейзажът кихна и настина,
а ще бъде цяла нощ навън.
Мария Донева
Мек като опашката на коте,
сивият следобед спеше тихо.
Падаха листата от дървото,
но преди това се извиниха.
През мъглата дъжд полека мина.
Локвите потрепнаха насън.
И пейзажът кихна и настина,
а ще бъде цяла нощ навън.
Мария Донева 
Мекотата е възпявана от изтока.
Мекото винаги попива твърдото…
Водата напредва, отстъпвайки. 🙂
И при мене капна едра капка,
но не забелязах от къде –
някакъв случаен мъж със шапка
мисълта ми есенна краде.. :))
Марийче!!!
Обожавам стиховете ти!!!!!
Възвираш ме, та импулсивно кипвам… :))
Този мъж не е случаен!
Нито шапката му. Там
мисъл някаква витае –
той си я разхожда сам,
води я във зоопарка,
смешни песнички й пее,
храни я със гледки ярки,
като ходи, я люлее…
Тази мисъл е неясна,
вечно се върти и шава –
в шапката му й е тясно.
Кой ще я търпи такава?
Ала той си я отглежда.
Свикнал е да си я има.
Няма никакви надежди –
просто тя му е любима,
и така си я повтаря
от неделя до неделя.
В шапката си я затваря,
с никого не я споделя.
Този мъж така си ходи
под дървета и капчуци,
мълчалив и старомоден,
потопен във свои звуци.
🙂
мъркащи работи )
мх 🙂
е-еее, чудничко словесно акапела :))
много обичам
🙂
Pingback: Диво коте « Мария Донева
хах, прекрасно е, за петък вечер в мъглива мартенска софия
това е от първото ми отиване в Раднево, имаше мъгла и беше мокро и сънливо