Това е един текст, който написах, за да го видя как изглежда написан, и как аз изглеждам отстрани.
На мен така ми тече мисълта. Храня се с думи и дишам срички.

✿
Стиховете въздействат със звука си. Пренасят смисъл и дават нещо красиво и важно, дори когато човек не ги разбира.
Дори на чужд език.
Всъщност не е нужно да разбираш стиховете, достатъчно е да ги използваш, за да усетиш и разбереш себе си.

✿

Не разбирам как будистите с часове повтарят „Ом“, но моят ум дни наред може да се държи за изречения като „Ожени се за мен“ и „Защо не ме обичаш“. Повтарям ги наум и на глас, независимо какво правя и къде се намирам.
Каква безрадостна мантра.
Понякога я измества стихотворение, или даже само няколко стиха. Гмуркам се в гласните им, катеря се по съгласните, търкалям сричките им във вълните на мисълта си. Бродя в няколко думи, пречистени до съвършенство като водка, като диамант.
Царевица ранна
рони златно зърно.
Майко, прегърни ги,
те не ще се върнат.
Светло, тъмно. Сдържаност, гордост, болка.
Моето собствено болящо съзнание се усамотява в тези четири реда като в четири празни стаи, заключва се вътре, обикаля из тях и се лекува от звука им.

царевица ранна
Светлина! АЕИА АА
Светла и царствена светлина, избликваща нагоре като върховете на царска корона, остра и тържествуваща.
царрррррррррррррррр
Ръмжа, харесва ми да ръмжа. Е и И се затоплят
А – Е – И – А – А
бяло – жълто – оранжево – бяло – бяло
Златна царска корона, първият стих свети и върви нагоре, отворен, започва остро – ца! ца!, а после в „ранна“ кънти и се заобля.

рони златно зърно
И тръгвам надолу. Падам в О-тата. Ооооо. Затварям се. Става тъмно. Тъмно и топло. Нещо се дели от нещо друго. Малкото се рони от голямото. Или голямото го отронва? Нещо цяло се разпада. Някой спира да принадлежи.
О – И – А – О – Ъ – О
Думите вече са три, и са по-дребни. Свършват бързо и падат една след друга. Долу, долу, долу.
он – тно – но
Звукът е по-мек. А не свети, З не звъни, Р е късо. Н обира звънтежа, поема го, не резонира.

Точка.
Предмети за пипане. Мога да ги видя. Царрревица. Зърррно. Могат да се държат в ръка.
Царрревица. Зърррно.
Царевица ранна рони златно зърно.
Точка. Край. Лекувам се.

майко, прегърни ги
Майко
майко
Това ме пренася в стая, в кухнята в къщата ни в село, където отдавна не живее никой. Стаята е сумрачна и празна.
Има Ай, има О
АЙ – О – Е – Ъ – И – И
Започва светло и завършва топло, накрая стихът е непоносимо потен и горещ. Произнася се с почти затворена уста, със зъби, които се стисват, и една тръпка преминава през челюстите, преди още да съм разбрала какво ще се случи.
Майййкооо

те не ще се върнат
Имаше майка, и имаше деца.
Има майка, и вече няма деца.
Е – Е – Е – Е – Ъ – А
Е като вой, бавно виене, което набира мощ и не свършва. Нечовешко Ъ. Тряснат капак на пиано върху пръстите – А.
Пианото не е част от онази стая. Аз съм го донесла със себе си в тези мисли. Тежи.
Кой казва тези думи? Някой отвън? Някой ги гледа?
Тя защо не иска да ги прегърне?

Представата за счупените пръсти се маха, остава само част от нея.
Царрревицата е за пуканки, остра. Зърната не падат сами. Ррронят ги ррръце. Пррръстите на ррръцете не усещат как царрревицата се забива в кожжжата и под ноккктите. Ррръцете не спирррат.
Майката не спира децата. Не спира да рони царевицата. Нужно е усилие. Ако спррре, ще рррухне.

Друг път царевицата е едра, със заоблени зърна. Каквато ядат прасетата. Къде отиват тия деца.
Не питам дали наистина няма да се върнат, казано е.
Не ще. Не ще.

Царевица ранна
рони златно зърно.
Майко прегърни ги,
те не ще се върнат.
Защо не се ожениш за мен?
Не ме ли обичаш достатъчно?