Назад в студените страни
се връщат мислите ми черни.
Между перата им звъни
кристален сняг и шум вечерен.
По мокри клони без листа
те кацат – плодове отровни.
Кълват по болните места,
не хубави и не любовни.
Ятата им се връщат пак
със ветровете и мъглите –
грабливи мисли, пълни с мрак,
които нощем ме сполитат.
С навити крачоли
мъгливи тополи
прекрачват през плитката есен.
„Танц за двама”
от Елена Кузнецова
превод: д-р Станимир Станков
постановка: Христофор Недков
пластика и музикална среда: Валери Кондратцев
моноспектакъл на Елена Азалова
„Има ли нещо за ядене в този рай?”
Включено на двайсет, грее
слънцето, пече си сладки.
Хрускави листа канелени.
Кестени приятно гладки.
Малки трепкащи моменти
хвъркат, весело разголени.
Есен е – по документи.
Но на пипане е пролет.
Ванилия. Канела.
Кора от портокал.
Мирише на неделя.
До късно си стоял
и се събуждаш бавно.
Кафето е разкошно.
Денят потегля плавно.
Какво ти трябва още?
Когато няма достатъчно слънце…
Любовта прекалява.
Любовта е дете
и поне дотогава,
докогато расте
всичко пипа и иска,
и готова за още
тя във теб се притиска
и събужда те нощем.
И самичка не може,
пада, плаче, кърви,
и те прави тревожен,
всемогъщ и щастлив…
Любовта прекалява.
Но проклетото време
я смалява, смалява,
идва да ти я вземе,
да я пъхне в торбата,
да я скрие така
в една къща в гората
на кокоши крака.
Ти оставаш – да помниш,
да вървиш, да ядеш,
като жалко, бездомно,
остаряло дете.
На какво се надяваше?
За какво трупа знание?
Без любов те смалява
отчаяние, отчаяние…
Мъглата днес е само моя.
Страхът ще спре и ще се кротне,
ще се докосне до покоя
като задрямало животно.
Внезапно ще ми мине болката.
Без повод ще се утеша.
Мъглата е разсеян облак,
решил да повърви пеша.
(приказка за Соня)
Соня се събуди днес
някак по-различна.
Тя погледна с интерес –
всичко бе прилично,
всичко – както е редът:
тонове хартия,
думи от месо и плът,
думи на филия,
Костенурково-зелени
са дърветата одрямани.
По стъблата им, по мене,
по изстиналите камъни
слънцето подхвърля блясъци
като хладна лимонада.
В кафенетата по масите
никой днес не ще да сяда.
Вече е студено. Клоните
са увиснали от влага.
Тук-таме листа се ронят.
Котка неохотно ляга
на земята, после става,
после хуква възмутено.
После слънцето престава.
После – всичкото зелено.
Иван
Как живееш днес, Мария?
С битови детайли ти ми
SMS-че нашари,
па прати ми.
Колко захар на кафето
слагаш? Слагаш ли въобще?
Дреболии разни, дето
аз зарадвам им се ще 🙂
–
Този мъж не е случаен!
Нито шапката му. Там
мисъл някаква витае –
той си я разхожда сам,
води я във зоопарка,
смешни песнички й пее,
храни я със гледки ярки,
като ходи, я люлее…
Тази мисъл е неясна,
вечно се върти и шава –
в шапката му й е тясно.
Кой ще я търпи такава?
Ала той си я отглежда.
Свикнал е да си я има.
Няма никакви надежди –
просто тя му е любима,
и така си я повтаря
от неделя до неделя.
В шапката си я затваря,
с никого не я споделя.
Този мъж така си ходи
под дървета и капчуци,
мълчалив и старомоден,
потопен във свои звуци.
Още нося лятното си тяло,
а пък то е тънко за мъглата.
Ветровете го обгръщат цялото
и го вдигат леко над земята.
Доверчиво гали дъждовете,
глупаво във къщи ги прибира.
Щом луната ледена засвети –
вижда се, през кожата прозира.
Топлината вече е изпита.
Пръстите са влажни и студени.
На кълбо се свива, беззащитно,
тялото, за лято пригодено.
Мария Донева 