Вярването на жените
е приложно и домашно.
Те опитомяват дните
и така не им е страшно.

Вярват, че ако ги няма,
към децата им наднича
друга майка, по-голяма,
и ги пази и обича.

Мария, 15.08.2007 (15:49)

Тихо се прибира есента,
тихо, уморена и щастлива,
няма да ми каже от къде се връща тя,
пъха се в леглото и заспива.

Аз я гледам как потъва в някакъв далечен сън.
Тя дори не ме целува, аз оставен съм отвън.
Тя е толкова въздушна, че се стапя от дъжда,
и не мога да я гушна, нито да я задържа.

Тихо се прибира есента,
тихо, уморена и щастлива,
няма да ми каже от къде се връща тя,
пъха се в леглото и заспива.

Ако сутрин се усмихне, имам празничен ден;
ако в скута ми притихне и шегува се със мен,
аз веднага й прощавам и тъгата, и студа,
и на нея се оставям да ме води през града.

Тихо тръгвам аз след есента,
тихо, и от щастие съм лек,
всичко се променя, ако ме обикне тя,
ставам светъл есенен човек.

Това е текст, написан за по-лесно тананикане на песента на Жоао Жилберто „Diga“ – с български думички.
http://www.vbox7.com/play:165a0c23&al=1&vid=
Това е любимата ми песничка.
🙂

Като голямо оригами,
от стари вестници сглобено,
е този щъркел – сив и сам, и
в тревата взрян задълбочено.

Във жегата на август, тих,
избягал от семейство шумно,
той се отдава на мечти,
или си мисли как по-умно,

дали по стария маршрут,
или по нов маршрут да минат.
Перата му са с цвят на студ
и сняг от минали години,

и от април – позахабен,
до август – с пътнически грижи…
За размисъл е този ден –
той мисли, и едва се движи.

Сега не му е до храна,
а облаци са му в главата,
и клюнестата му жена,
подхвърчането край децата,

и цялото това поле,
пресъхнало и пожълтяло
лежат на старите криле,
на щръклестото старо тяло.

Той има много да лети,
и да изпие много жега.
Но този миг е мек. И тих.
И дълъг. И прекрасно негов.

Изучаваме новата си придобивка – цифрова телевизия. Откриваме, че има десет канала за възрастни.
– Че с какво толкова разнообразно могат да ни изненадат… цели десет порно канала?! – наивно се чудя аз.
Иво изказва предположение:
– Може би са снимали различни хора?

Ето тук е книжката, за която ви говорих.
Излезе в началото на 1989 година, през миналия век, миналото хилядолетие и миналата епоха.
Тогава бях в осми клас, в Седмо основно училище „Вела Благоева“ – град Стара Загора.
Като чета тая книжчица от преди оххх 21 години, и се чувствам стара като костенурка.
Струва ми се трогателна и някак неразбираема.
Освен това е очевидно, че са ме отглеждали внимателно, за добро или за лошо.
Сега я наснимах, и изглежда като извадена от мазе на полицейски участък, после може да кача по-свестни изображения.
Мога и да набера текста, ама така е едно истинско такова, а?
А? 🙂

Иво ме запознава с невидимите си приятели:
– Това е Джони Пръчката, той е куче. Онзи там също е куче, и той е Джони Пръчката. Другият и той е Джони Пръчката.
– Те колко са?
– Много.
– И всички ли се казват Джони Пръчката?
– Да – отговаря ми той.
После се поправя:
– Само най-малкият има друго име, той е Джони Пръчицата.

❀

Липсва ми Едно време…

на едно дърво е спряла
някаква кафява птица
под небето, пожълтяло
като снимка на старица
хоризонтът е размътен
топлината те унася
слънчогледите край пътя
са разсейваща украса

Снегът разпъва бисерна палатка.
През мен минава ден като през филтър
и виолетов дим обгръща парка –
това е зима.

Врабчетата разпукват сивотата.
В лед тънък хоризонтът е застинал,
а скрежът се притиска към стъклата –
това е зима.

Не спят гнездата – чакат обитатели.
Надеждата витае над комините.
Една надежда за живот с приятели –
това е зима.

1986

Прохладна нощ, добре се спи.
Защо не се наспиш и ти?
След тежък ден и дълъг път
виж – другите момчета спят.
Недей да мислиш. Не тъгувай.
Завий се кротко и сънувай.

Къпят се врабчетата във прах,
сухи и задъхани, и сиви.
Аз съм този ден едно от тях
и не помня накъде отивам.

Сенките се свиват на кълбо,
лягат под дърветата и дремят.
Искам сън, дъждовен и дълбок.
Искам чаша хладно нощно време.

Пред пожарната в Стара Загора открай време има фонтан, кога с червени рибки, кога без.
Минаваме от там с хлапето, на има-няма три години. Той се залепя за водата и пита:
– Защо на дъното има парички?
– Ако хвърлиш вътре стотинка и си пожелаеш нещо, то ще се сбъдне – обяснявам аз.
– Може ли да хвърля, може ли да хвърля!
Давам му една монетка, той я хвърля вътре и започва да вика:
– Сбъдна се! Сбъдна се!
– Ъъъ.. а ти какво си пожела бе, маме?
– Да хвърля една паричка!

Пръстен

За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.

Веселин Ханчев

Преди време имах прозрение за това стихотворение.
Лирическият човек обича жената, на която е посветено то, но не е женен за нея.
Това е стихотворение за любовници.
Осъзнах го, и изведнъж видях, че то си е казано.

Има още →