Купих тази книга във Варна, просто не можах да устоя на атмосферата на Алея на книгата, на омайните заглавия и на красивите момичета, които ми предлагаха един или друг автор (сега съжалявам защо не взех и „Когато Марни беше там”, книжарката каза, че ще се радвам, докато я чета, защото аз й казах, че не искам да се страхувам, а да се радвам.)
Аз се спрях пред шатрата на Артлайн Студиос специално за новата книга на Патрик Нес, тази с носорозите на корицата, купих я.
Но първо разгърнах „Голяма риба”. Мисля, че изразът на български е „едра риба” и дори ако другото е по-хубаво за заглавие, по-широко и митично, поне две-три места в текста определено плачат за „едра риба”.
Това е любовна история, разказ за копнеж и сбогуване, за спомени, фантазия и смях, за това, колко нежно могат да се обичат двама души, които така и не успяват да се разберат.
Вижте колко подвеждащо е да се използват прекалено много абстрактни съществителни в едно и също изречение.
Историята е за отношенията между баща и син.
Бащата винаги е отсъствал, изчезвал е и се е завръщал и отрязъците от време, в които е бил далеч, и двамата запълват с вълшебни истории.
Тези домашни митове са лишени от всякакъв скептицизъм, недоверие, съмнение и присмех. Синът вече е голям, но той се държи за измислените истории с цялата си обич и невинност. Мисля, че човек трябва да цени невинността си, не да се срамува от нея, не да я прикрива и да я зацапва с присмех, за да се хареса. На кого да се хареса? Сетих се за един куплет от онова хубаво стихотворение на Павел Матев, „И просто да не сме самички и вяра в дружбата да свети, приемаме от безразличните най-безучастните съвети.” Ей така, зорлен, срещу душата си вървим.
В „Голяма риба” Едуард Блум, бащата, е митично същество, скитник, създател, опитомител, безстрашен, силен, с добро сърце. Историята му, от раждането до превръщането в риба… В тази история има търсене, копнеж по разбирането и докосването. Радостта от смеха и раздразнението, че този смях е прикритие; че събира и разделя едновременно.
Последната част от историята е различна. Само в нея горчивината прелива, красивото момиче полудява от тъга, розовата градина се превръща в блато, любовта потъва в мрак и става недостъпна и сякаш това е причината, която го разболява и го убива.
Чаровните хора понякога причиняват и това.
На четири пъти синът разказва за смъртта на баща си, смъртта е като приливна вълна, която плисва и се отдръпва… плисва.
Синът открадва баща си от болничното легло, от болницата, от града, открадва го и от смъртта, и от реалността, връща го в митовете, в които той истински е живял.
Любовна и омайна книга за копнежа и тъгата.
Хубава книга. Чете се лесно и оставя нежно настроение.
