Добрият дух на моя дом

 

Добрият дух на моя дом чете дебела книга.
До втори ред на първи том – нататък все не стига.
Унася се, потъва в сън на книгата до прага.
Не могат да излязат вън, не могат да избягат
героите и мисълта, и умната поука.
Ако посегна да чета, ще ги намеря тука.
Добрият дух похърква в такт, сънува си полека.
Прелиства и заспива пак насред библиотеката.
Невидим, бавен и ленив, разсеян и разглезен,
и мълчалив, и неучтив, сънлив и безполезен.

А друг път, щом се увлече, изобщо не заспива.
Чете, а разказът тече, духът сумти щастливо,
подвиква, смее се на глас, ту стреснат, ту сърдечен.
Добрият дух, живущ у нас, е дух библиотечен.
Той е пропаднал книгоман и иска да си има
и този новия роман от авторка любима,
и стихосбирките онез, обвеяни от слава,
пет броя на „Жената днес”, и „Как се гледа крава”,
и четенето му върви, днес проза, утре драми,
и ми подвиква – Добави, каквото още хванеш!

– А аз кога ще ги чета? А сметката за тока?
Той гледа с потрес подчертан, въздъхва предълбоко,
примигва с кръглите очи и сякаш не разбира,
и не, почти не си личи, че ме манипулира.
Аз викам – прави се на глух. И отказ не приема.
И настоява моят дух сто книги да му взема.
Духът ми се е пристрастил. Книжарят му е дилър.
– Дай нещо в по-изискан стил. И също – онзи трилър,
от първи до последен том.

Не, аз не съм такава –
добрият дух на моят дом така ме принуждава.

 

 

 

Панагюрци и панагюрчета

Картинка

Ех… И аз съм била в Панагюрище…
Нощувала съм в Джуджевата къща и съм си говорила с Мария. И бях в две училища, вълшебни по десетки причини.
От първото училище нямам снимки, от срещата в музея и от второто училище си взех снимки от ТУК.
А най-мило ми е, че се запознах с Дари, Дарина Дечева, пишем си от години, и сега разговорът ни просто си продължи от някъде, и така ще си продължава вече. ❤

В Историческия музей

В училище „Марин Дринов“, в читателския клуб „Звездни читатели“, прочетох за НАЙ-СВРЪХ-ПЪРВИ ПЪТ преведената история за „Зог“ на Джулия Доналдсън.  Да, за пръв път пред публика, включително и това, но също така аз лично я прочетох за първи път на глас, защото я довърших в събота вечерта. Беше много специално ❤

Благодаря за всичко! ❤

Старите дървета

 

В парка – старите дървета.
Няма млади. Няма млади.
Катеричка се разшета,
с длан кората поизглади.

Хукна. Върна се. Намери
нещо, после го загуби.
Кихна. Чинарът разпери
нежно клоните си груби.

После кленът. После борът.
Път направиха, да мине
катеричката отгоре,
гладка като шал копринен.

Нека, тя им е детето.
Умълчани и огромни,
в парка старите дървета
нещо хубаво си спомнят.

 

 

Всеки.

Всеки си гледа болката,
с нея си другарува.
Всеки си знае колко
му струва да се преструва.

Колко напразно чака.
Колко излишно тича.
Всеки си има някой,
който не го обича.

 

 

Физика

 

 

 

Тетрадката по физика беше влюбена в учебника, а той не й обръщаше внимание. Тя не се сърдеше.
– Как ще ме погледне? Той е пълен със знания, а аз… В мен дори не пишат редовно. Толкова съм глупава – с по няколко несвързани думи, номерирани 1, 2, 3. И съм кльощава и мека, не като него. Той е всичко, което аз не съм – солиден, сериозен… Вечен! Мен ще ме изпишат и ще ме изхвърлят. Кой знае коя съм поред за него. Аз нямам никакво значение.
Тетрадката се почувства съвсем окаяна и нещастна. Тежките мисли направо я смачкаха и пред очите й притъмня.
После обаче се поразмърда и се зае да оцени ситуацията.
– Така. Има нещо, което ми тежи, но това определено не са мисли. Ръбесто е и ми се забива в гръбчето. Мислите са характерни за централния мозък, не за гръбначния. И това, дето ми притъмня… Май са ме метнали в раницата и са я затворили.
Тетрадката се опита да се намести по-удобно, приплъзна се леко… и се озова плътно прилепена към учебника по физика. Беше тясно и дишаха лице в лице. Тя го разпозна и пред очите й притъмня.
– Ох, пак ли?!
– Моля? На мен ли казахте нещо? – попита учебникът с неочаквано приятен глас.
– Не, на себе си.
– Извинете, но не се ли познаваме?
– Аз съм тетрадката по физика.
– Невероятно! Аз също съм по физика!
– Знам – засмя се тя. – Всяка седмица пътуваме заедно до училище и обратно, а през останалото време споделяме един и същи безпорядък върху бюрото.
– И не съм ви видял досега?! Невъзможно. Та аз имам цял раздел по оптика. Длъжен съм бил да ви видя!
– Е, аз не съм нищо особено…
– Не искам такива звукови вълни да докосват слуха ми! Не… – той се притисна още по-плътно към нея и тя забрави мисълта си. – Вие сте толкова бяла и нежна, толкова тъничка. До вас се чувствам тромав и скучен. Аз съм просто една дебела тухла.
Тя се усмихна.
– С тази твърди корици съм станал съвсем безчувствен. От години нищо не ми е трепвало.
– Аз пък постоянно трепкам. И най-лекият вятър може да ме разлисти. Вятърничава работа.
– Вижте… Знам, че не се познаваме, но… Не, всъщност, не. – той се отдръпна.
– Какво?
– Ще ме сметнете за нахалник.
– Е, може би ви липсват някои социални умения. Кажете де.
– Искам… Просто ми мина през ума… Но вие сигурно ще се ужасите.
– Вие ми го кажете тихичко и ако е чак толкова страшно, ще се направя, че нищо не съм чула.
– Ако се отместя, колкото да си отворя леко корицата… бихте ли се пъхнали под нея?
– Да вляза вътре?
– Да – каза много тихо учебникът. – Прииска ми се поне веднъж да усетя как нещо трепва вътре в мен.

 

Попово и Крепча

Картинка

Миналата година в Етрополе се почувствах така. Все едно там съм родена, все едно винаги съм живяла там. Едно нещо каза Щрак и аз си бях на мястото.
Защото ме приеха… не просто добре. Защото така ме приеха моите домакини.
В Попово – Светла и Тони.
В гимназия „Христо Ботев“ и в СОУ „Любен Каравелов“. Снимките са само няколко, но е хубаво да си ги имам.

А после ме заведоха да видя скалния манастир в Крепча. За първи път виждам такова нещо. И още нещо – за първи път тази година почувствах есента, с тишината й, със златистите паяжини в неподвижния въздух, мекото спокойствие, чувството, че в този момент всичко е наред.
Това е, което искам да запазя колкото може по-дълго – това чувство.
А когато то ми изчезне, знам къде да го потърся пак.

На втората вечер за десерт и за съвсем пълно щастие, видях Руми и изпихме една бутилка много хубаво вино. Снимки няма.

Три дни празници (и снимките на Ивелина!)

Картинка

 

Тези няколко дни бяха невъобразими.  В три дни бях в една детска градинка и едно училище, в БНТ за Малки истории (най-после успяхме, Весела!) и на премиера – това в София,
а после в две училища в Попово.
През цялото време (и в момента), съм ужасно настинала, обаче какво нещо е публиката – когато трябваше, хремата ми спираше, появяваше ми се що-годе някакъв глас, идваше ми усмивката – и като за тези обстоятелства, всичко мина добре, нали?
А имаше и път, и великолепна луна, и приятели, и подаръци, разговори, които не искахме да свършват, весели и тъжни новини, скален манастир, есен, кафе във вълшебни чашки и животоспасяващ чай, аленият шал от Зоре – като ме прегърне шалът, все едно съм в сърцето й, Марийка и Скокльо, две библиотекарки в нисан микра под знака за Попово
Вече съм в Стара Загора, всичко е тук, наложи се майка и татко да ме посрещнат, защото не можех сама да си прибера букетите вкъщи, а се заинатих, че искам да им ги покажа
Трябва да сваля снимките от фотоапарата и от приятелите във фейсбук и в пощата
Но вие не знаете!!! Имам истински професионални снимки от премиерата в София, направени от любимата Ивелина Чолакова, сега ще сложа тях в блога, а другите – вероятно утре, като ги посъбера
Истината е, че почти спя
Майка и татко трогателно пазят тишина в другата стая
Сетих се какво искам да кажа.
Без приятели в беда не можем да оцелеем,
но в щастливи времена без приятели… просто времената не са наистина щастливи. Да споделиш радостта е страхотен жест, иска се да отделиш време, да подариш вниманието си, да си с открито и щедро сърце.

Благодаря!

Колко много…

 

Колко много те обичам
затова, че ти се спи!
С удивление надничам
в стоплените ти черти.

Колко беззащитно, меко
е лицето ти. Такава
съм те виждал отдалеко,
но преди да те познавам.

А сега си много близка
и безгрижна във съня.
Страх ме е, че без да искам,
може да те нараня.

Затова възспирам жеста,
и съм смешен и богат,
развълнуван и тържествен,
с обич, сън, живот и свят.

 

 

В Стрьомстад

Картинка

Не искам да пиша колко хубаво беше, защото с времето постепенно ще разбирам, че е било много по-красиво, ценно и важно за мен, отколкото съм си мислела. Трябва да пътувам още много.
То изглежда като дълга поредица от случайни съвпадения и благоприятни обстоятелства, която доведе до този несравнимо чудесен август, но сигурно не са били случайни съвпаденията и ненапразно обстоятелствата са били благоприятни, а?

Благодаря!

За моите приятели

 

 

You are welcome!
Разбира се, няма гаранции.
Ние имаме общи Канади
и Франции.

Ние имаме стари другари,
отдавна загубени.
Ние още сме някъде.
Още сме живи и влюбени.

Ние вече сме пета вълна.
Или седма. Сред нищото.
Всички слухове знаем
и сме ги разнищили.

Ние имаме общи любови.
И ги защитаваме.
Пием чак до зори.
И от гордост се будим и ставаме.

Ние имаме нежност. И слабост.
И те са ни силата.
Не сме равни. И нямаме равни.
По-горе е билото.

Ще се срещнем пак. Всички.
Все някъде. Много надявам се.
Свърши водката. Виното. Всичко.
Заспивам. Предавам се.

Вие знаете. Детството. Моето.
Вашето. Вчера.
Значи има съдба.
Значи
някъде
ще ви намеря.

 

Баба вече я няма, а дворът й…

 

Баба вече я няма, но дворът й още не знае.
Той цъфти, зеленее, блаженства с пчели и ухае,
той във слънце се къпе, и трепка, и се издокарва.
Той е млад и напъпил, на всичко разчита и вярва,
той се хвърля с листата напред във водата, в небето,
той е глезен и гален и ласкав, с петел във сърцето,
със щурец под петата забързана и работлива.
Той е млад и зелен. А пък баба защо си отива?
Те са влюбени, двамата, влюбени и всеотдайни,
те си имат мечтите, победите, малките тайни,
те си взеха и дадоха всичко, което си имат,
баба пак беше млада, баба беше му стара любима.
Той така се старае, този двор, да я радва и храни.
А пък баба сънува, затворена, още от лани.
Във кутия в пръстта баба спи, като бебе повита,
а на двора кънти и цъфти от любов плодовита.
Вече ранното грозде се бистри. Дали подозира?
Баба вече я няма. Трудът й по-бавно умира.

Първият ред, снимката и чувството са от Велла.

 

Голяма риба, Даниел Уолъс

Купих тази книга във Варна, просто не можах да устоя на атмосферата на Алея на книгата, на омайните заглавия и на красивите момичета, които ми предлагаха един или друг автор (сега съжалявам защо не взех и „Когато Марни беше там”, книжарката каза, че ще се радвам, докато я чета, защото аз й казах, че не искам да се страхувам, а да се радвам.)
Аз се спрях пред шатрата на Артлайн Студиос специално за новата книга на Патрик Нес, тази с носорозите на корицата, купих я.
Но първо разгърнах „Голяма риба”. Мисля, че изразът на български е „едра риба” и дори ако другото е по-хубаво за заглавие, по-широко и митично, поне две-три места в текста определено плачат за „едра риба”.
Това е любовна история, разказ за копнеж и сбогуване, за спомени, фантазия и смях, за това, колко нежно могат да се обичат двама души, които така и не успяват да се разберат.
Вижте колко подвеждащо е да се използват прекалено много абстрактни съществителни в едно и също изречение.
Историята е за отношенията между баща и син.
Бащата винаги е отсъствал, изчезвал е и се е завръщал и отрязъците от време, в които е бил далеч, и двамата запълват с вълшебни истории.
Тези домашни митове са лишени от всякакъв скептицизъм, недоверие, съмнение и присмех. Синът вече е голям, но той се държи за измислените истории с цялата си обич и невинност. Мисля, че човек трябва да цени невинността си, не да се срамува от нея, не да я прикрива и да я зацапва с присмех, за да се хареса. На кого да се хареса? Сетих се за един куплет от онова хубаво стихотворение на Павел Матев, „И просто да не сме самички и вяра в дружбата да свети, приемаме от безразличните най-безучастните съвети.” Ей така, зорлен, срещу душата си вървим.
В „Голяма риба” Едуард Блум, бащата, е митично същество, скитник, създател, опитомител, безстрашен, силен, с добро сърце. Историята му, от раждането до превръщането в риба… В тази история има търсене, копнеж по разбирането и докосването. Радостта от смеха и раздразнението, че този смях е прикритие; че събира и разделя едновременно.
Последната част от историята е различна. Само в нея горчивината прелива, красивото момиче полудява от тъга, розовата градина се превръща в блато, любовта потъва в мрак и става недостъпна и сякаш това е причината, която го разболява и го убива.
Чаровните хора понякога причиняват и това.
На четири пъти синът разказва за смъртта на баща си, смъртта е като приливна вълна, която плисва и се отдръпва… плисва.
Синът открадва баща си от болничното легло, от болницата, от града, открадва го и от смъртта, и от реалността, връща го в митовете, в които той истински е живял.
Любовна и омайна книга за копнежа и тъгата.
Хубава книга. Чете се лесно и оставя нежно настроение.