Добрият дух на моя дом чете дебела книга.
До втори ред на първи том – нататък все не стига.
Унася се, потъва в сън на книгата до прага.
Не могат да излязат вън, не могат да избягат
героите и мисълта, и умната поука.
Ако посегна да чета, ще ги намеря тука.
Добрият дух похърква в такт, сънува си полека.
Прелиства и заспива пак насред библиотеката.
Невидим, бавен и ленив, разсеян и разглезен,
и мълчалив, и неучтив, сънлив и безполезен.

А друг път, щом се увлече, изобщо не заспива.
Чете, а разказът тече, духът сумти щастливо,
подвиква, смее се на глас, ту стреснат, ту сърдечен.
Добрият дух, живущ у нас, е дух библиотечен.
Той е пропаднал книгоман и иска да си има
и този новия роман от авторка любима,
и стихосбирките онез, обвеяни от слава,
пет броя на „Жената днес”, и „Как се гледа крава”,
и четенето му върви, днес проза, утре драми,
и ми подвиква – Добави, каквото още хванеш!

– А аз кога ще ги чета? А сметката за тока?
Той гледа с потрес подчертан, въздъхва предълбоко,
примигва с кръглите очи и сякаш не разбира,
и не, почти не си личи, че ме манипулира.
Аз викам – прави се на глух. И отказ не приема.
И настоява моят дух сто книги да му взема.
Духът ми се е пристрастил. Книжарят му е дилър.
– Дай нещо в по-изискан стил. И също – онзи трилър,
от първи до последен том.

Не, аз не съм такава –
добрият дух на моят дом така ме принуждава.

В парка – старите дървета.
Няма млади. Няма млади.
Катеричка се разшета,
с длан кората поизглади.

Хукна. Върна се. Намери
нещо, после го загуби.
Кихна. Чинарът разпери
нежно клоните си груби.

После кленът. После борът.
Път направиха, да мине
катеричката отгоре,
гладка като шал копринен.

Нека, тя им е детето.
Умълчани и огромни,
в парка старите дървета
нещо хубаво си спомнят.

Всеки си гледа болката,
с нея си другарува.
Всеки си знае колко
му струва да се преструва.

Колко напразно чака.
Колко излишно тича.
Всеки си има някой,
който не го обича.

Тетрадката по физика беше влюбена в учебника, а той не й обръщаше внимание. Тя не се сърдеше.
– Как ще ме погледне? Той е пълен със знания, а аз… В мен дори не пишат редовно. Толкова съм глупава – с по няколко несвързани думи, номерирани 1, 2, 3. И съм кльощава и мека, не като него. Той е всичко, което аз не съм – солиден, сериозен… Вечен! Мен ще ме изпишат и ще ме изхвърлят. Кой знае коя съм поред за него. Аз нямам никакво значение.
Тетрадката се почувства съвсем окаяна и нещастна. Тежките мисли направо я смачкаха и пред очите й притъмня.
После обаче се поразмърда и се зае да оцени ситуацията.
– Така. Има нещо, което ми тежи, но това определено не са мисли. Ръбесто е и ми се забива в гръбчето. Мислите са характерни за централния мозък, не за гръбначния. И това, дето ми притъмня… Май са ме метнали в раницата и са я затворили.
Тетрадката се опита да се намести по-удобно, приплъзна се леко… и се озова плътно прилепена към учебника по физика. Беше тясно и дишаха лице в лице. Тя го разпозна и пред очите й притъмня.
– Ох, пак ли?!
– Моля? На мен ли казахте нещо? – попита учебникът с неочаквано приятен глас.
– Не, на себе си.
– Извинете, но не се ли познаваме?
– Аз съм тетрадката по физика.
– Невероятно! Аз също съм по физика!
– Знам – засмя се тя. – Всяка седмица пътуваме заедно до училище и обратно, а през останалото време споделяме един и същи безпорядък върху бюрото.
– И не съм ви видял досега?! Невъзможно. Та аз имам цял раздел по оптика. Длъжен съм бил да ви видя!
– Е, аз не съм нищо особено…
– Не искам такива звукови вълни да докосват слуха ми! Не… – той се притисна още по-плътно към нея и тя забрави мисълта си. – Вие сте толкова бяла и нежна, толкова тъничка. До вас се чувствам тромав и скучен. Аз съм просто една дебела тухла.
Тя се усмихна.
– С тази твърди корици съм станал съвсем безчувствен. От години нищо не ми е трепвало.
– Аз пък постоянно трепкам. И най-лекият вятър може да ме разлисти. Вятърничава работа.
– Вижте… Знам, че не се познаваме, но… Не, всъщност, не. – той се отдръпна.
– Какво?
– Ще ме сметнете за нахалник.
– Е, може би ви липсват някои социални умения. Кажете де.
– Искам… Просто ми мина през ума… Но вие сигурно ще се ужасите.
– Вие ми го кажете тихичко и ако е чак толкова страшно, ще се направя, че нищо не съм чула.
– Ако се отместя, колкото да си отворя леко корицата… бихте ли се пъхнали под нея?
– Да вляза вътре?
– Да – каза много тихо учебникът. – Прииска ми се поне веднъж да усетя как нещо трепва вътре в мен.

Колко много те обичам
затова, че ти се спи!
С удивление надничам
в стоплените ти черти.

Колко беззащитно, меко
е лицето ти. Такава
съм те виждал отдалеко,
но преди да те познавам.

А сега си много близка
и безгрижна във съня.
Страх ме е, че без да искам,
може да те нараня.

Затова възспирам жеста,
и съм смешен и богат,
развълнуван и тържествен,
с обич, сън, живот и свят.