Баба вече я няма, но дворът й още не знае.
Той цъфти, зеленее, блаженства с пчели и ухае,
той във слънце се къпе, и трепка, и се издокарва.
Той е млад и напъпил, на всичко разчита и вярва,
той се хвърля с листата напред във водата, в небето,
той е глезен и гален и ласкав, с петел във сърцето,
със щурец под петата забързана и работлива.
Той е млад и зелен. А пък баба защо си отива?
Те са влюбени, двамата, влюбени и всеотдайни,
те си имат мечтите, победите, малките тайни,
те си взеха и дадоха всичко, което си имат,
баба пак беше млада, баба беше му стара любима.
Той така се старае, този двор, да я радва и храни.
А пък баба сънува, затворена, още от лани.
Във кутия в пръстта баба спи, като бебе повита,
а на двора кънти и цъфти от любов плодовита.
Вече ранното грозде се бистри. Дали подозира?
Баба вече я няма. Трудът й по-бавно умира.

Първият ред, снимката и чувството са от Велла.