Тетрадката по физика беше влюбена в учебника, а той не й обръщаше внимание. Тя не се сърдеше.
– Как ще ме погледне? Той е пълен със знания, а аз… В мен дори не пишат редовно. Толкова съм глупава – с по няколко несвързани думи, номерирани 1, 2, 3. И съм кльощава и мека, не като него. Той е всичко, което аз не съм – солиден, сериозен… Вечен! Мен ще ме изпишат и ще ме изхвърлят. Кой знае коя съм поред за него. Аз нямам никакво значение.
Тетрадката се почувства съвсем окаяна и нещастна. Тежките мисли направо я смачкаха и пред очите й притъмня.
После обаче се поразмърда и се зае да оцени ситуацията.
– Така. Има нещо, което ми тежи, но това определено не са мисли. Ръбесто е и ми се забива в гръбчето. Мислите са характерни за централния мозък, не за гръбначния. И това, дето ми притъмня… Май са ме метнали в раницата и са я затворили.
Тетрадката се опита да се намести по-удобно, приплъзна се леко… и се озова плътно прилепена към учебника по физика. Беше тясно и дишаха лице в лице. Тя го разпозна и пред очите й притъмня.
– Ох, пак ли?!
– Моля? На мен ли казахте нещо? – попита учебникът с неочаквано приятен глас.
– Не, на себе си.
– Извинете, но не се ли познаваме?
– Аз съм тетрадката по физика.
– Невероятно! Аз също съм по физика!
– Знам – засмя се тя. – Всяка седмица пътуваме заедно до училище и обратно, а през останалото време споделяме един и същи безпорядък върху бюрото.
– И не съм ви видял досега?! Невъзможно. Та аз имам цял раздел по оптика. Длъжен съм бил да ви видя!
– Е, аз не съм нищо особено…
– Не искам такива звукови вълни да докосват слуха ми! Не… – той се притисна още по-плътно към нея и тя забрави мисълта си. – Вие сте толкова бяла и нежна, толкова тъничка. До вас се чувствам тромав и скучен. Аз съм просто една дебела тухла.
Тя се усмихна.
– С тази твърди корици съм станал съвсем безчувствен. От години нищо не ми е трепвало.
– Аз пък постоянно трепкам. И най-лекият вятър може да ме разлисти. Вятърничава работа.
– Вижте… Знам, че не се познаваме, но… Не, всъщност, не. – той се отдръпна.
– Какво?
– Ще ме сметнете за нахалник.
– Е, може би ви липсват някои социални умения. Кажете де.
– Искам… Просто ми мина през ума… Но вие сигурно ще се ужасите.
– Вие ми го кажете тихичко и ако е чак толкова страшно, ще се направя, че нищо не съм чула.
– Ако се отместя, колкото да си отворя леко корицата… бихте ли се пъхнали под нея?
– Да вляза вътре?
– Да – каза много тихо учебникът. – Прииска ми се поне веднъж да усетя как нещо трепва вътре в мен.