Добрият дух на моя дом чете дебела книга.
До втори ред на първи том – нататък все не стига.
Унася се, потъва в сън на книгата до прага.
Не могат да излязат вън, не могат да избягат
героите и мисълта, и умната поука.
Ако посегна да чета, ще ги намеря тука.
Добрият дух похърква в такт, сънува си полека.
Прелиства и заспива пак насред библиотеката.
Невидим, бавен и ленив, разсеян и разглезен,
и мълчалив, и неучтив, сънлив и безполезен.

А друг път, щом се увлече, изобщо не заспива.
Чете, а разказът тече, духът сумти щастливо,
подвиква, смее се на глас, ту стреснат, ту сърдечен.
Добрият дух, живущ у нас, е дух библиотечен.
Той е пропаднал книгоман и иска да си има
и този новия роман от авторка любима,
и стихосбирките онез, обвеяни от слава,
пет броя на „Жената днес”, и „Как се гледа крава”,
и четенето му върви, днес проза, утре драми,
и ми подвиква – Добави, каквото още хванеш!

– А аз кога ще ги чета? А сметката за тока?
Той гледа с потрес подчертан, въздъхва предълбоко,
примигва с кръглите очи и сякаш не разбира,
и не, почти не си личи, че ме манипулира.
Аз викам – прави се на глух. И отказ не приема.
И настоява моят дух сто книги да му взема.
Духът ми се е пристрастил. Книжарят му е дилър.
– Дай нещо в по-изискан стил. И също – онзи трилър,
от първи до последен том.

Не, аз не съм такава –
добрият дух на моят дом така ме принуждава.