Текстът е написан за любимия сайт ТОЕСТ и първо бе публикуван там.

Читателската ми година не беше препълнена. Може би защото съм прочела по-малко книги, между тях остана повече време и място да отекват, да мисля за героите и събитията, да продължавам да преживявам книгите и дълго след като съм ги затворила.

Другото, което направи 2018 по-различна от предишните ми години на читател, беше това, че започнах много повече четива, отколкото завърших. Научих се без чувство за вина да оставям онези, които не са ми интересни. Това е борба на характери! Елате и ме накарайте да ви обикна. Дала съм ви шанс, донесла съм ви вкъщи, отделила съм време за началото ви – дръжте се очарователно, бъдете харизматични, вадете гълъби от ръкавите си, заведете ме там, където сърцето ми копнее да отиде, дори и ако умът ми не е подозирал за тези тайни желания. Вие сте книги, нали? Бъдете всемогъщи! Не ми се оправдавайте – „ами аз тука имам слаб момент”, или пък „изчакай ме да се потуткам 300 страници, после ще стана интересна”. И най-вече, не ми излизайте с номера от сорта на „мене всички ме четат, ти защо се мислиш за по-умна от всички”.

Четенето е като любовта, трябва взаимност. Не се влюбвах често през 2018, но все пак получих доста от нея. Давам примери:

„Спасението на Хенингтън” на Патрик Нес, преведена от Златка Миронова. Прочетох я на един дъх в бяла стая, върху бялата завивка на бялото си легло, на светлината на бяла лампа. Патрик Нес е един от любимите ми автори в последните години. Когато ми се чете нещо увлекателно и пълно с изненади, избирам негова книга и досега не съм се разочаровала. След трилогията „Живия хаос” и романа „Жената жерав”, това е петото заглавие, което ме държи до последната страница. Историята е донякъде фантастична. Разказва за едно постапокалиптично общество, оцеляло след войни, предателства и престъпления, за които всеки носи някаква вина, дори и 50 години по-късно. Всички книги са били унищожени, от историята е останало само онова, което вятърът е донесъл, предания, легенди, и едно свещено писание. Светът е като новороден след всичката пролята кръв, и би трябвало да започне начисто. Би трябвало, да. За половин век градът се е възстановил – с богатството и бедността, с безкористната саможертвена любов и с черните пороци, присъщи на човека. Романът показва какво е политиката и как може да се използва и за добро, и за зло – това ми беше много интересно. Говори за важни теми като паметта, расизма, религиозното заслепение, лудостта на тълпата, любовта, любовта, любовта. Просто е невероятно, че това е първата книга, която Патрик Нес е написал – майсторска работа е. Освен това навсякъде е пълно с носорози.

„Зелените очи на вятъра” е най-новата книга на Здравка Евтимова. С всяка следваща творба все повече се привързвам и обиквам тази авторка. Езикът й е изключително поетичен, има страници като стихотворения, макар че си е проза от край до край. Гласовете, погледите, лицата, докосванията, раните, всичко е разкрито така, че го чувствам и го усещам. Така се вживявам, докато чета, че забравям къде съм. На друга страница пък разказът звучи като притча, думите стават малки, а смисълът им израства над тях и се изправя като планина. И както е красиво, изведнъж се случва някакъв ужас, нещо унизително и горчиво, от което искам да се свия като куче на пода и да скимтя, защото е непоносимо. Нещата се повтарят, жените в този род горят в един и същи огън, а всяка реагира различно и се спасява по различен начин. Красивото и грозното пулсират и се преливат, преминават от едното в другото, любовта става проклятие, гордостта става къща, парите стават безсилие. Мъничкото момиченце с черната тениска и голямата мама Дарина сега са пред очите ми, седят от двете ми страни, докато пиша това, така се чувствам.

„Депресията ме обича” е новата книга на един от най-добрите и умни хора, които познавам. Веселина Седларска разказва историята на собствените си отношения с депресията, но по такъв открит към света и загрижен за всички начин, че личната история се разширява. С любопитни препратки към историята, със случки от ежедневието, с проницателни наблюдения и разсъждения за нашата съвременност, Веселина Седларска рисува широка и живописна картина. Текстът създава връзки между преуморения, сто пъти разочарован, с разбито сърце човек – и живия, бушуващ, неустойчив, изменчив свят. Тя е мозайка от въпроси и отговори, споделен опит и търсене на опори в цялата несигурност и вътре, и извън личното. „Депресията ме обича” е естествено продължение на предишната й книга, „Кладенецът”, и двете са хубави, но новата ми звучи по-овладяно и цялостно. Дори отклоненията водят към целта – осъзнаване на причините, назоваване на проблема, отърсване от сковаността и безсилието, които депресията ти стоварва отгоре. Темата е сериозна и разработена задълбочено, но в същото време всичко е написано острумно, забавно и трогателно. В книгата има радост и жизнерадост и макар че не е точно художествена литература, четенето й е удоволствие.

„Забранете тази книга” на Алан Грац, преведена от Елена Павлова, е важно четиво, макар че е за деца. Има ли нещо по-важно от децата? Даже най-смотаното и затворено детенце носи в ума и сърчицето си цял свят, и може да промени света. Но когато човек е зает с толкова много важни и неотложни работи, не всеки ден му остава време да обърне внимание на детето си, всеки от нас го знае. А ако в семейството има две или повече деца, все някое остава пренебрегнато. А когато се съберат 20 деца в един клас, или 2000 деца в едно училище – това е просто тълпа от деца. Трябва да има ред, иначе и за две стотинки работа няма да се свърши, нали? Логично е. И често се вземат решения за доброто на всички, и не може то всеки да бъде изслушан, нали? Обаче, да се върнем стъпка-две назад. Даже най-смотаното и затворено детенце може да промени света. И Ейми Ан, едно умно, но прекалено мълчаливо момиченце, което прилича на мишка и само чете книги, точно това прави: поставя си цел, намира съмишленици, открива приятели, измисля стратегия, води война. И побеждава. А като добавим, че всичко се върти около четенето и любовта към книгите, става ясно: „Забранете тази книга” е просто задължителна за прочит от цялото семейство.

Когато през 2017 година излезе романът „Бьорнстад” на Фредрик Бакман, бях сигурна, че това е най-добрата му книга. Неговите романи излизат на български език доста скоро след издаването им на шведски и това ни дава възможност да наблюдаваме как се развива стилът му. Казах си – ето, тук са събрани всички страстни герои, шантави образи и обикновени чешити от предишните книги, остроумният език е впрегнат да върши работата си още по-ефективно, без самоцелни заигравки, а всичко това е послужило за изграждането на жесток конфликт, който просто няма как да бъде разрешен. Напрежението беше непоносимо, обадих се на приятелката, която ми беше препоръчала тази книга, и й се развиках: „Какво ме караш да чета! Знаеш ли колко е страшно! Какво ще стане сега! Какво ще правим?!!”
”Бьорнстад” ми взе акъла. С колкото акъл ми поостана, мислех, че няма как да се напише по-увлекателна история.
И знаете ли какво стана? Фредрик Бакман написа продължение – „Ние срещу всички” (преводач – Любомир Гиздов), и то не беше по-слабо от „Бьорнстад”. Този автор така говори за любов, че докато чета, и аз съм влюбена. Така пише за хокей на лед, за езера, за съблекални, за кръчми, за родителство, за агитки, за китари, за предразсъдъци и предателства, за оцеляване, за чест и за победи… за всичко, което героите му виждат и преживяват, че аз също умирам и се съживявам с тях. Аз не понасям спорта, знам, че има нещо, наречено „спорт”, но то изобщо не ме вълнува. А докато четях книгата, бях хокеен фен и треньор и играч и собственик на отбора. Писател, който може да ме запали по хокея, е великан.

„Братоубийците” на Никос Казадзакис, преведена от Драгомира Вълчева, е книгата, която започнах да чета в небето. Бях в един самолет, както пее Висоцки, „мы летали под Богом возле самого рая”. Други книги са написани с думи, тази – със слово. Тя е пълна с небеса, със звезди, с черни пътища, с възлести маслинови дървета, пълна е с морска вода и кръв. Мъчително красива книга, солена, горчива, мъдра. Началото й ме придърпа, открадна ме, взе ме. Това е от книгите, които ми се е искало да препиша. Изреченията са завършени, цели, като златни монети, а разказът тече, не спира и не те оставя да дишаш. Може би защото бях в небето – после я дочетох много по-спокойно, след кацането. Но онова преживяване беше специално за мен, тялото ми летеше там на седалката, душата ми летеше през страниците; и само тялото ми имаше закопчан колан. После кацнахме.

„Да живееш нататък” на Нарине Абгарян, преведена от Емилия Масларова, е прекрасна книга, която не препоръчвам на никого. Истории за войната и живота след нея. Написана е толкова нежно, с толкова много човечност и любов, вслушване в природата, със сладък език – всяка дума е като снежинка, която се топи, докато очите ти я докосват на страницата. Мисля, че е написана, за да лекува. Обаче мен ме разболя. На фона на цялата тази хубост и сладост, милосърдие, нежност и вярност – войната с нейния катран, отровата, лишенията и мъченията, изтезанията и безпричинното зло, което хората са способни да извършат. Не можех да спра да чета и копнеех всичко да свърши, не можех повече, а не можех и да спра. После няколко пъти се случи да се стряскам насън, сънувах тези жестокости, вметнати почти небрежно. След като прочетох „Аз още броя дните” на Георги Бърдаров, няколко вечери ме беше страх да ходя по улиците. След „Да живееш нататък” ме беше страх да заспя, защото можеше пак да сънувам онези неща. За човечеството е важно да има тази памет, да бъдем предупредени, никога да не забравяме, да знаем, че и вътре в нас съществува способността да правим и добро, и черно зло. Но аз не искам да чета такива книги. Много боли.