Така е просто, просто е така –
между неясното и очевидното
един човек те хваща за ръка
и заедно на някъде отивате.

Пристигате ли? Светло ли е там?
Или пък се загубвате? А после,
без видима причина, пак си сам,
и просто е така. Така е просто.

След минути есента
идва и започва.
Дъжд и щъркели, листа –
като пролет точно,
само че в обратен ред –
ползвани, разбити,
стари, подлепени с мед
мокри реквизити.

Кой сам човек си готви?
Оставам по пижама.
Кафе като от локва,
а мляко, гледам, няма.

Не смятам да излизам.
И в къщи е студено.
И мислите ми водят
от мене – пак към мене.

Днес само ще се кротна
със музика и книга.
Така не съм самотна.
И всичко ми достига.

Късна сутрин. От леглото
слушам как вали дъжда
и усмихвам се, защото
над града тече вода,

а пък аз – под одеалото,
в настроение прекрасно.
И ми е добре на цялото,
и на всичките ми части.

ИК „Жанет 45“

Соня Несторова – божествен застъпник в книжовните ми дела

Румен Жеков – художник на корицата

Страхотният мъж на Соня – той прави онези неща с компютрите, нали се сещате

Николай Димитров – nixo – автор на фотографията

Те направиха корицата, която вече обичамммммммммммм!

Дами и господа:

Има още →

Мария, към 16.45
Малка западна тераса
със котлон и стол на нея.
Със разнежена гримаса
тук на слънчице се грея.
И съседите се карат,
и ютия май че съска.
Есента ще я изкарам, но
що ще чина аз зимъска?

Има още →

Статия от февруари 2005 г. Аз излязох от училището с минимални поражения след две години труд там; но пред детето ми има още 4 ученически години.
Грижа ме е!

*

Положението е такова – никой няма интерес да те изключат от училище и каквито и усилия да положиш, те ще останат безрезултатни. Не чакай друг да свърши твоята работа. Ако искаш да се махнеш от училището, в което си записан, просто го направи.

Има още →

Не те искам такава,
облечена цялата.
Нека аз съм ти дрехата
и пак аз – огледалото.

Нека аз съм леглото ти,
нека аз съм ти книгата,
да съм кърпа, която
до под дупето стига,

и водата от душа,
разтопена по шията.
Да те ям, да те пуша,
да те дъвча и пия…

И когато, по грешка,
се окажеш без мене
да усетиш – горещо е,
но ужасно студено.

А пък аз, остарял,
тих и необитаем,
натежал, опустял,
като къща под наем

без стопани, без мишки,
даже без квартиранти,
по-смутен от разнищени,
разкопчани тиранти

да побързам, и лесно
пак при теб да се връщам
за да мога, естествено,
да си те напрегръщам.

Червени шипки. Мед и прах.
Одърпани, смутени хора.
И вятър, който буди страх.
И къщи, бледи от умора.

Прозорци с поглед затъмнен.
Метален мирис на тревога.
Студена сутрин. Топъл ден.
Тъга – не остра и не много.

Изпити есенни жени,
оси и плодове измити.
Сезонът днес ще се смени –
клюкарстват за това врабците.

Тези възрастни хора
се държат за ръка
и е мило и странно,
че ги виждам така –

тя с домашно елече
посред градската жега,
той – прилично облечен,
тя – опряна на него.

Той – почти беззащитен
с тези ключици тънки.
Тя за всичко го пита.
Тя го води навънка.

И несигурна, мека
се огъва земята.
Те напредват полека.
Те си плащат водата.

Малки дядо и баба,
уморени от път.
Плащат тока. И хляба.
И каквото дължат.

Мое мило, любимо,
аз като остарея,
ти дали ще ме имаш,
както той има нея?

Вятърът ме дотъркаля
до врата, която
е изметната и зее
цяло лято.

До вратата има пейка,
маслено-зелена.
Там една засмяна баба
чака мене.

Да не беше тоя вятър,
нямаше да мина.
Всичко тук ми е познато
от години.

И любимо, и досадно,
и не ми се връща.
Виждам, че съм остаряла
като къща.

Натежала съм, с обувки
уморени.
Бабата я няма, мястото й
чака мене.

Хладните длани на раздялата
милват лицето. Без усилие
дни идват, дни си отиват.
Нощите са малко самотни,
благословени гладки чаршафи.
И вечер всичко си е на мястото,
където го оставих сутринта.

Любимото лице, което вече не обичам,
не ме измъчва.
Спокойствието бие по прозорците.
Това е водопад от изумление и яснота.
И само някой хубав спомен,
като парче стена
с невъзмутимо весели тапети

ме гледа сред отломките от къщата.

Този град
изведнъж се препълни със котки
Автентични и други.
Независими и безотговорни.
Сигурно е поличба.
Сигурно означава,
че абсолютното количество на ласките
занапред ще се разпределя
между мене и още много
бездомни,
електрически,
нестабилни психически,
нескромни, разгонени,
неуспешно прогонени,
мъркащи,
хапещи,
дремещи, зяпащи…
Само че,
за сведение
на цялото котешко население,
ти си обичаш само мене.

Водата слезе по скалите
и сякаш вдън земя потъна.
А по пътеката измита
тъгата мина, и се спъна.

В дланта със борова игличка,
със колене небесно сини,
подаде си ръка самичка,
и се целуна – да й мине.

Прищя й се да си поплаче,
но никой нямаше – да види.
Тъгата се засмя, закрачи,
и някъде далеч отиде.