Хладните длани на раздялата
милват лицето. Без усилие
дни идват, дни си отиват.
Нощите са малко самотни,
благословени гладки чаршафи.
И вечер всичко си е на мястото,
където го оставих сутринта.
Любимото лице, което вече не обичам,
не ме измъчва.
Спокойствието бие по прозорците.
Това е водопад от изумление и яснота.
И само някой хубав спомен,
като парче стена
с невъзмутимо весели тапети
ме гледа сред отломките от къщата.
Мария Донева 
Започва да става досадно.
кой това 🙂
Лилия явно се е изморила от обиколки по блоговете. 🙂
изумлението изтънява до поточе, а яснотата става необятна-а-а 🙂
не зная… не ме бива в разделите.
това е старо, много от преди.
🙂
Хубаво хубаво миме, точно така е както казваш в стихчето, ама тоочно така; и въздух където спираш да си поемеш, точно там свършва..и идва преди да ти е опротивял света.направо вече ти си стана един говорещ женски дух и който иска да каже нещо, трябва да дойде с две златни листенца, да покаже къде го боли и ти ще го кажеш членоразделно така че всички да разберат,че и тях ги боли точно там***
Я разгърни с повече думи онзи момент, където става дума за злато? 🙂
❤
…
Много е хубаво!
🙂 🙂
абе не знам. то отпадна от „Прикоткването“… ама има нещо в него, май.