Прибрах се в книгата като у дома, но в нея всичко беше ново и непознато. Започнах да чета и чувството ми беше, че сънувам. След всяко стихотворение я затварях и после веднага отново я отварях, за да прочета следващото. Почти всички си ги спомнях ясно, някои дори ги зная наизуст, а все едно ги виждах за пръв път, нещо като дежа вю.

Смешно е някоя госпожа като вземе да разправя за душата си, но аз го усетих: душата ми се отдръпна назад, а после се хвърли през глава цялата пак обратно в мене и ходилата и дланите ми изтръпнаха, с онези малки убождания, както когато си клекнал там, където морските вълни се разбиват, и те се блъсват в коленете, в раменете и в лицето ти, а песъчинките се търкалят заедно с водата под теб. После покой и за миг равновесие.

През няколко стихотворения пропадам в думите. Почти непоносимо е. Едновременно виенско колело и дълбок, хладен, чернобял покой. Рисунка с туш.

Животът е добър, животът е щедър. Вижте каква книга си купих и мога да я държа в ръцете си.

Когато за пръв път имаше у нас книга на Иван Методиев, аз трябваше да я върна, беше назаем, и си я преписах цялата в една тетрадка. Още е тук.

А в това издание има толкова много…

Сигурно ако се стегна и се дисциплинирам, и ако за нуждите на този текст се спра да не потъвам в думите, може да разбера как се постига това въздействие, кое точно ме омайва, кой ме кара да стисна зъби и да се разнежа едновременно. Само че аз не искам.

Искам да съм омаяна. Искам да виждам и отвъд, докато чета. (искам да подаря тази книга на всичките си любими, но то е ясно, че искам, щом пиша за някоя книга, значи точно това се опитвам да направя)

Четенето на тази книга е и разтърсващо, и примиряващо. Утешаващо и лековито. С едно такова излъчване за достойнство, мъжество, мъдрост, а толкова трепетно нежна е книгата, че, тъй като не мога да я вдишам, поне ще отделя време да науча още стихотворения, за да бъде в мен, в ума ми, ей тук, зад очите, за да проглеждам по-често.

Развиделяване

Вдовицата мете на двора.
Съседът тайно я следи.
А тя очите си върти,
пък уж нехае… Живи хора.

Мъгла приижда от реката.
В блуждаещото битие,
какво е грях, какво не е,
ще видим чак подир мъглата.

Но ето, сякаш просветлява…
Припламва селската трева.
Знамение ли е това?
Да бъдем мъдреци тогава.

Съзирам хълм, съзирам ниви
и глогове по рид и рът.
Козите денем там пасат,
а нощем бродят самодиви.

Съзирам муле. Дим се вие.
И църквица, до шия в кал.
Уж чудо бях ви обещал,
пък то Исус на кръста гние.

Пасе си мулето – това е.
От истината – ни следа.
Поне до утре сутринта
ще дишаме кой както знае.

Има още →

Започнах да обичам „Кладенецът“ още когато чух, че предстои да бъде издадена, защото Веселина Седларска е най-най-любимата ми журналистка. Тя говори толкова проницателно и човечно за политика, че аз разбирам всичко, което казва. Говори толкова образно и ясно, че никога няма да забравя статиите й, които са ме впечатлявали – например за знамената на Резово, за неизмитата врата на асансьора, за Съединението… Много са. Тя разсъждава ясно и подредено, свързва очевидните неща и изведнъж връзката между тях става видима. Това е начин на разсъждение, който формира светоглед.

Всъщност обикнах „Кладенецът“, когато чух, че предстои да бъде написана. Имам щастието да познавам Веселина Седларска, виждала съм я лично няколко пъти, писали сме си в интернет, все в моменти, които са били трудни за мен. Тя ми казва важни неща. Има едно, което съм копирала и неведнъж се налага да си препрочета. Весе, извинявай, че ще го цитирам. Мисля, че магията му няма да се развали от това. Ето:

Не, скъпа Мария, не си толкова мощна, че да накараш някого да страда. Ако някой страда, то е защото сам е направил нещо, за да страда. Това със страданието си го избий от главата. Ще бъда строга: може да си въобразяваш, че като се тревожиш да не накараш някой да страда, си много благородна, но не е така. Това е социално приемлива суета. Никой не кара другиго да страда. Всеки страда единствено и само заради себе си. Мисли над това, което ти казвам. Няма да ти хареса, но съм права.

То си е част от наш разговор за моите лоши навици на отнасяне към себе си, то е част от моето лечение на душата.

И така, имам нова причина за обичане. „Кладенецът“ се оказа толкова хубава, колкото очаквах, и дори още повече. Не очаквах, че ще плача почти през цялото време, докато четях. Такъв, копнежно-оздравителен рев, а също и защото твърде много от страниците се отнасят за мен лично. Или за хора, които познавам и срещам всеки ден (например майките, на които децата им са в чужбина).

„Кладенецът“ е роман за изцелението. Не, не, роман за щастието е. За опознаването на себе си? За това, че никога не е късно да започнеш да живееш щастливо със себе си, близо до себе си. Роман за гледането на истината в очите (а истината може да изглежда по много начини, като кокошка, като сън, като спомен…)

Харесвам героите (искам да стана приятелка с всички приятелки на героинята, много искам!) Разбира се, героите и особено героините в онази част, наречена „Ръкописът“, са много по-плътни и живи. Другите, от курса по творческо писане, са по-скоро рамка, братята и сестрите от приказката, то си е казано. Но и тях ги харесвам. Курсът по творческо писане е част от пътя на героинята към  по-здравото, по-живо живеене. Мисля, че като приема помощ от приятелите си, тя тръгва по добър път и затова започва да открива подкрепа във всичко.

Мисля, че когато си на правилен път, всичко ти дава сила – дори препятствията и дори враговете.

Всъщност „Кладенецът“ е книга-приказка. Радев, Савата, Теоимарта и другите от курса са герои с функция, която трябва да изпълнят, и затова са по-схематични. Те са нещо като вълшебните помощници по пътя на най-малкия брат или да речем на принцесата. Аз бих искала да науча повече за тях. Сега си спомням как се засмях на глас, когато прочетох, че Стамена била толкова тънка, че приличала на изстискана от туба от паста за зъби (бях в тролея и една жена се обърна да погледне защо се смея). Макар че не са широко разгърнати, тези образи са посочени с някаква характерност, която човек запомня. Снощи в литературния клуб обърнахме внимание с какви хубави ситни буквички пише Еми – тя е в пети клас и е най-мъничката в клуба. Еми каза – аз като станах във втори клас, толкова много се свих, че и буквите ми се свиха, защото винаги съм на щрек, че може да ме изпитат.

Отклоних се. Исках да кажа това – в „Кладенецът“ всяко нещо си е на мястото, няма нищо излишно, на много места има зрънца, от които могат да покълнат нови сюжети и много ми се иска да чета още за тези хора, а на всичкото отгоре езикът е ярък, написано е забавно и трогателно (казах ли ви какъв рев ревах?)

Харесвам подхода на Веселина Седларска към самия език като към събитие, което си заслужава да бъде наблюдавано, изследвано и разказано.

„Знам две-три северни държави, където не крадат, и където действителността е добър сън, сънуван от всички. Дали пък не е това проблемът ни – че поотделно сънуваме кошмари и спим по различно време с различна чуваемост на съвестта. Тази дума съвест така изчезна от речника ни, че вече не се и питаме какво означава. „Съ“ е частица за съдружие, съединяване, общност. Съвестта е вест от себе си. Онова нещо в теб, което знае всичко, и ти казва през нощта неща, които денят те е подмамил на подминеш, да затиснеш, да кажеш или направиш машинално, по инерция. Но ние вече живеем на такива далечни разстояния от самите себе си и сме запълнили тези разстояния с толкова преструвки, маски, словоформи и митове, че вестта не може да си проправи пътя до нас за времето, преди да заспим. Е, как при това положение да сънуваме общ сън наяве?“

Добре. Предстоят няколко неща:

Да си купя книгата пак ( вече успях да я подаря и много се радвам, че излезе преди Коледа. Нарине Абгарян, мръдни и направи малко място на Весето). Да убедя колкото може повече хора да я прочетат, защото мисля, че ще им помогне.

Честита ми нова любима книга, „Кладенецът“.

❤

Всички ние, които обичаме поезия, търсим нова, силна, добра книга, искаме нови български стихове красиви. Аз намерих.

Ето: “Държавата на другия живот” от Пламен Сивов, издадена от Омофор.

Има книги с по едно хубаво стихотворение в тях. Има стихотворения с по една метафора – като цвете, изковано от злато, или като калдаръмче, поникнало в дупчица в асфалта.
Книгата на Пламен Сивов е като планина с високи дървета, с пътеки („изкачването беше към дълбокото”), твърди скали, езера, по които някой ходи, поляни с безброй цветя, планина, от която се вижда надалече.
Да, възторжена съм, радвам се. Какво?
Просто я разгърнах един ден, и където и да отворех, погледът ми спираше на нещо много хубаво, нещо вълнуващо и чисто. Комбинацията от изобилие и чистота е замайваща.

Ако кажа, че съм изненадана – ще излъжа. Много обичам новите градски песни на Точка бг, а когато чуя дори 20 секунди от „Искам да мога без теб”, директно реввам, малее, колко съм плакала заради тази песен. Не заради нея, за себе си, естествено.

Очарована съм от това, колко сериозно и внимателно е отношението към думата и стиха. Пламен Сивов не е вчерашен, чак е чудно, че това е първата му стихосбирка. Какво, не е можел да издаде книга по-рано ли? Явно сега е решил да го направи, и няма случайни стихотворения тук. Книгата е дебеличка, но като погледнах съдържанието – 70 стихотворения, не са чак толкова много на брой, избирал е внимателно. Аз имам своите най-любими сред тях, а те си имат достатъчно добра компания.
Не го познавам и не съм го питала, това са си мои разсъждения и предположения. Мисля си, защото ми е приятно да мисля за тази поезия.

Харесва ми точният, афористичен изказ.
Харесва ми да усещам страстта в стиховете.
Харесва ми колко естествено звучи мерената реч. На места ритъмът нещо ми се препъва, но това е повод да прочета пак тези редове и да си помисля как е станала тази работа и случайно ли е това. По-странните думи ме отблъскват и за момент охладнявам, примерно в прекрасното стихотворение „Есен” стърчи едно „неистовство”, дето… ама карай, преглъща се. Защото е толкова красиво…

Есен

Обзети от есен, дърветата плачат 
и в жеста покаен на падащи листи
изповядват своето лятно неистовство, 
свойта слънчева недостатъчност. 

Навярно дълго ще боли така, 
че заледените капчуци 
ще тропат по студените стъкла 
на пролетта, за да ги пусне. 

Всяка следваща есен те преследва през парка, 
все по-близо ходилата й тупкат по шумата – 
ти си само в едно тънко палто 
да те пази от нейните думи. 

Ще забравиш ли някога топлия глас, 
дето с меки пастели в душите ни гали? 
Влез под мойто палто, ще си мислим така: 
Тези есенни дни са прозорци на кораб, 
който тихо изчезва в красивия залез.

В края на книгата има списък на стихотворенията, които са превърнати в песен, и част от кой албум на Точка бг са те.
Много е хубаво, и е плътно като прегръдка: различните неща, с които авторът се занимава, са толкова хармонични и цялостни, в една посока. И като разгръщаш книгата, влизаш в света му.
Самата книга е оформена прекрасно, с онази хубава жълтеникава хартия и с красиви, лаконични снимки в началото на всяка група стихове (на всеки раздел? Цикъл? Ято?). Корицата е с крилца, а снимката и биографичната бележка за Пламен Сивов са сложени отпред, все едно той лично те посреща на прага и те кани да влезеш.

И още нещо, много ценно и впечатляващо за мен.
Голяма част от стихотворенията са свързани със Стария и Новия завет. В наши дни да прочетеш смислени, честни, красиви и докосващи стихотворения на християнска тематика, стихове за Бог, които преливат от вяра, без да са религиозни, които вдъхват вяра, които не дрънчат на кухо, не са доктринерски, а чисти и нежни, и истински… Ами това си е чудо.
Но какво пък толкова, на истинската поезия чудесата са й вътрешно присъщи.

Йосиф Ариматейски

„Дойде Йосиф Ариматейски… дръзна, та влезе при Пилата, и измоли тялото Иисусово.”
Евангелие от Марка

Разпятие беше – и свърши се.
Народът полека заслиза от хълма.
А ние стояхме прекършени, чакахме буря,
сякаш празното никога нямаше да е пълно.

Всеки взимаше нещо за себе си.
Някой каза: “Духът Му във нас ще живее”.
“Смърт като смърт. Вярно, видяхме знамения,
но издъхна съвсем по човешки. Отиде си, бедния…”

Който беше грамотен, хукна да търси мастило –
да запази навеки спомени и прозрения.
Който беше поет, заговори унило
за великата жертва и нейните измерения.

Щедра беше Голгота. Никой с празни ръце си не тръгна.
Бавно крачеше майка Му, влачеше своята мъка,
а след нея доволен вървеше войникът,
дето честно спечели на зарове дрехата кървава.

Юда имаше свойто въже. Учениците – ново учение.
За народа – неясна вина и кресливи проклятия.
Мълком стъпихме в бурята, имахме тежко прозрение –
че най-бързо сълзите изсъхват от вятър.

Всеки носи по нещо, само аз се усещам ограбен,
ала знам – недоволството мое не ще да е ялово!
И от хълма при Пилат ще отида направо
и ще викна: “Тялото, дайте ми Тялото!”

Още от Пламен Сивов може да се прочете на сайта му, но да прегърнеш книгата е друго удоволствие. Ще цитирам още едно от най-любимите си негови стихотворения, ще публикувам поста в блога си, а после ще продължа да препрочитам.

Благодаря за поезията!

Акварел

Ако заспиш, ще ме видиш –
верен и твой до поискване.
Галя съня ти и не питам
бяхме ли някога близки.

Ако заспя, ще те видя –
как достигаш на глътки до понятия праведни:
каквото обикнем и каквото оплачем
става това, от което сме направени.

Вятърът разпилява пейзажите,
напоява пространствата – без памет, без цел.
Непокорен и див ни понася нанякъде
и се сливат чертите ни в жесток акварел.

Дишаме глухо над бели води
и задъхват се ручеи в тъмни подмоли.
Остарели възторзи и сухи очи –
всяка сутрин се раждаме беззащитни и голи.

Благославям снега, тихия сняг,
по който сега прибирам се вкъщи –
към въпроси, опънати до утрото чак
и любов, изтъняла до скъсване.

Скитай насън в долината на книгите,
старата Англия, хълмове брулени…
Знаеш ли кой ще те помни така –
двайсетгодишна и влюбена?

Не поглеждай назад към сезони и трепети,
подари на света своята песен.
Довери се на път, който стига морето
и тръгни по брега. Лесно е.

Да попитам – само мене ли това ме разплаква?

❤

Ако сте останали без светлина, тази книга е за вас.

Купих книгата заради тези думи на задната й корица.

Преди малко я дочетох и още не мога да спра да плача, и ми е толкова хубаво и светло, че нямам търпение да споделя.
Мили ми… „Три ябълки паднаха от небето”. Написана е от Нарине Абгарян.

Аз започнах да я чета и от първото изречение разбрах, че това ще е книга за напоително, благодатно, умиротворяващо потапяне. Ето така започва:

„Анатолия Севоянц легна да мре в петък, малко след пладне, когато слънцето вече бе прехвърлило високия зенит и се бе търкулнало важно-важно към западния край на долината.”

Напевно, широко разказване, с природни описания, които са част от тъканта на историята, не декоративни, а дишащи и светещи, част от живота, от външния вид и от съдбата на самите герои. Такава бавна, дълбока радост…

„Беше сряда, слънцето бе станало от сън преди петлите, а сутринта бе паднала такава роса, че човек можеше да я загребва с шепи. Най-после беше лято.”

Така.
Започнах да чета наум, после и на глас. Думите й се леят така мелодично и удобно, сякаш са били намислени и избирани нарочно, да е лесно да ги произнасяш и да слушаш музиката им. Чета и мисля, как се е получило? Не е стихотворение, да изпипаш 8 къси реда. Роман е. Мисля, че отговорът е във вдъхновението. Вярвам, че книгата е написана вдъхновено и пак така е преведена. Преводът е от руски и е на Емилия Л. Масларова. Чест и почитания, и искрено, възхитено Благодаря!
Аз още съм в книгата, сред ангели и хора, сред сини стълбове и цъфнали овошки. Така ми се иска да ви подам ръка и да ви доведа в Маран…
Селото Маран прилича на Макондо по магията, но е високо сред острите планини и свлачищата на Армения. И тук има пророчески сънища, чудеса, цигани, родове с потомство, което пренася легендите. Чудеса.

Богат, благороден, пълноценен живот.
Мили ми, не мога, не зная какво да кажа точно в момента. Нека не ви убеждавам. Просто ми повярвайте. Много е хубава тази книга. Много искам да я прочетете. Всички имаме нужда от онова, което тя така щедро дава. Надежда. Утеха. Достойнство. Красота.

Има там, на края, едно дълго изречение, дълго като световната история от Адам и Ева до сега, малко напомня и на спиращото дъха последно изречение в „По пътя” (…а знаете ли, че бог е плюшено мече?…)
Не ми се говори, плаче ми се и обичам тая книга.

„Воске я слушаше със затаен дъх, до нея лежеше Василий, който бе заровил нос в меките й къдрици – тя не можеше да заспи по друг начин, майка й на всяка цена трябваше да пее приспивна песен, а баща й просто да е до нея, и така беше правилно, Воске не знаеше нищо за широкия свят, тя си имаше свой си свят, съвсем мъничък, имаше иззидан от камък дом, изсъхнала ябълка, трийсетина старци и един параклис, където на празник свещеникът идваше отдалеч да отслужва служби, плътна стена, която защитаваше от лавини и свлачища източния край на селото, докато западният бе хлътнал безвъзвратно в пропастта, един-единствен път за долината, който от година на година ставаше все по-непроходим от тревите и плевелите и не буренясваше съвсем само заради следите от каруцата на Макуч Германцанц, който ходеше за продукти и оставяше две тесни белезникави бразди от билото на Маниш Кар чак до широкия свят, на верандата в дома на Анатолия стоеше, скръстила ръце върху гърдите си, невидимата за всички Магтахине, ангелът-пазител на Воске, в дома на Валинка Ейбоганц пукнатината върху стената дишаше и до ден-днешен – ту се разширяваше, ту пак се стесняваше, но не зарастваше като разбито на две от скърби сърце, което боли, но продължава да живее, в скрина с дрехите лежаха рисунките на Настася, старателно увити в басмена калъфка за възглавница – да не излинеят, всички вече бяха забравили за буквите, които тя бе различила върху оградата около гроба на белия паун, но Маран отдавна бе съгледал в тях инициалите на единствените си потомци, на момчето и момичето, на които бе съдено или да прекъснат историята на селото, или да измислят нова страница в нея, но кой ли би могъл да знае как ще се обърнат нещата, кой би могъл да знае, в дървената колибка, положил глава с големи уши върху лапите си, спеше Патро, вярното куче, което бе намерило в корените на изсъхналата ябълка пръстен, скрит там в деня на раждането на Анатолия от циганката Патрина, а над мъничкия свят на невръстната Воске се бе разпростряла бездънната лятна нощ, която разказваше историята за силата на човешкия дух, за предаността, за благородството, за това, че животът – това са кръговете, които капките дъжд оставят по водата, и каквото и да се случи, то е отражение на онова, което е било преди, само че на никого не му е дадено да ги разчете, могат го само шепа избрани, които, дойдат ли веднъж на този свят, не се връщат никога повече, понеже още от първия път изпиват чашата си до дъно, но разказът сега е за друго, за това как точно преди година и един месец, в петък, малко след пладне, когато слънцето вече бе прехвърлило високия зенит и се бе търкулнало важно-важно към западния край на долината, Анатолия Севоянц легна да мре, без да знае колко много прекрасни неща я чакат в бъдещето, и ето, те, тези прекрасни неща, бяха дошли и носеха със себе си лекота и ласка, и нека бъде така дълго, нека бъде така винаги, нека нощта прави магии и бди над щастието й, нека прехвърля в прохладните си длани три ябълки, а после, както открай време в маранските сказания, ги пусне от небето на земята: една за онзи, който е видял, втора за онзи, който е разказал, трета за онзи, който е слушал и е вярвал в доброто.”

Напоследък животът ми се ускори, чак се препълни. Вече имам нова работа – в ДЦВМХПП (който разгъне таз звучна абревиатура по най-приятен начин, печели подарък от мен). И започна курсът по рисуване, и шия зайчета, за да ги превърна в такса за курса, и излезе една друга работа с кукли, и съм намислила да направя драматизация на „Бабата-бандит”, и други още неща за правене възникват, и в този момент какво мислите?
Наспори Бог прекрасни книги, и прати ангели да ми ги сложат в ръката и да ми кажат – чети.
Оставям едно чорапено човече на средата, то ще е циганче, така като го гледам,
защото пък ме тегли и да напиша няколко изречения за „Добрият късмет на момента” (автор Матю Куик, преводач – Евелина Пенева).
Корицата ми се видя неустоима, легна ми на сърце веднага. Котките винаги избират най-доброто място, за да се излегнат там и да го обявят за свое. И тази котка от корицата така направи.

Да ви кажа сега нещо за морето. Спомняте ли си как, като влезете във водата, след малко започвате да забелязвате по-топлите и по-хладните течения. Също и ятата микроскопични рибки. И светлите шарки, които светлината рисува по пясъка. Може също да стъпите на хлъзгави водорасли или на остър камък, може с пръстите на крака си да се опитате да хванете ей тази интересна мида и да я извадите, за да я разгледате отблизо.

И „Добрият късмет на момента” се усеща така. Навлизаш в нея, потапяш се и около теб си играят топли вълнички, а понякога остро ги прерязва студената вода на тъгата и мътната вода на объркването, и черният прилив на скръбта, а вълничките не спират да трепкат и да си играят със слънцето и да блещукат като огледалца, и нищо чудно в дълбоко да има акули, или пък вие сами да си ги водите от някъде и да не знаете как да се отървете от тях (пък и те – от вас).  И един е щастлив и се държи за ръка с любимия си, а само на метър от тях друг нечуто потъва и се дави.

Ей такава книга е. Приветливата котка от корицата измамно обещава развлечения, и не че ги няма, но всъщност май…
Абе като морето. Като живота. Като всички протяжни и пълноценни неща, които познаваме.
На няколко пъти аха да я зарежа… но после реших да си махна очакванията, да не преценявам и да не съдя, само да чета докато стигна до последната страница. А след това се вслушах в себе си: харесва ми.
Много хубаво са описани някои състояния. Например ето:

„Ако отец Макнамий беше къща, един от прозорците щеше да бъде строшен, а вратата да зее. Изглеждаше, сякаш някой е влязъл с взлом в него и го е обрал.”

„Важно е да отбележа, че напоследък сякаш всичко се разнищва. Или изглежда аз съм цвете и за пръв път се отварям към света. Не знам защо е така и също така не мога да го контролирам. Цветята не си казват: „Хубаво, вече е май, ще се протегна към слънцето и ще разперя събраните си в юмрук венчелистчета”. Изобщо не мислят. Цветята просто растат, а дойде ли му времето, изстрелват цветовете от стъбълцата си и стават красиви. Сега не съм по-красив от времето, когато мама беше жива, но се чувствам като юмрук, който се разтваря: цвете, което разцъфва, запалила се клечка, красива буйна коса, освободена от кока – толкова много неща, невъзможни до сега, вече не са такива…”

„Отец Макнамий сведе глава и изрече:
– Отче, благослови тази жена, твоята дъщеря, и я дари с обещания покой в сърцето. Бъди с нас и днес, Исусе. Преведи ни през загадките на съдбите ни и ни помогни да видим красотата в нашата… постоянно объркана природа. Амин.”

Каква хубава молитва!

Не искам да ви казвам какви са героите, за да не си съставяте предварително мнение и за тях, и за цялата книга. Има съвсем точни думи за такива хора, и съвсем определени места, където затварят такива като тях.
Специално тези са между кориците на романа.
Аз бях там и се радвам затова. Радвам се, и че спосле се прибрах пак в себе си.
Беше хубаво.

Не, оказва че, че ще попиша още малко. За красотата!

Може да е чак в Канада, може да е по най-шантавия, неочакван, безполезен и болезнен начин, нищо, нека. Да.

„Елизабет спря, затова и аз спрях до нея, на около двайсетина стъпки зад Макс. Позволихме му този момент да си остане само негов.
Не след дълго се приближихме, бузите му бяха на бразди, а сълзите – замръзнали по лицето му като ледена брада.
Устните му трепереха.
Не спираше да подсмърча, и да подсмърча.
– Добре ли си? – Елизабет попита Макс.
– Толкова е красиво, мамка му.
– Котките ли? – попитах аз.
– Да, мамка му! Но и шибаният факт, че хората се грижат за безпризорните котки. Котки! През всичките тези шибани години. Хранят ги. Дават им шибан подслон. Не са забравили за котките, които днес не са им полезни. Тези котки вече са абсолютно безполезни за обществото, но хората ги хранят просто така. Това не е ли шибана красота? Не е ли толкова шибано-човечно? Изобщо разбираш ли какво говоря сега, мамка му, ей? Шибания Котешки парламент е най-красивото място на света, ей! Виждате го, нали, шибана красота?… Погледни ги! Само ги погледни, мамка му. Красота! Шибана красота! Това нещо съществува!”

А сега ще продължа да шия човечета.

Отдавна не ме беше викала книга. Ела. Да ме хване за ръката, да вплете пръсти в моите и да каже – хайде. Удоволствие от пълнотата, от дланите, които си пасват, от чувството за лекота, когато докосваш точно това, което обичаш.
Понеже има книги, които са привлекателни, но някак тежки, гледат към себе си, не към теб, като хубавици, които си знаят цената (между 15 и 20 лева, да му се не види). Ти ги искаш, но те не те искат, малко си им така, безразличен.
И говоря само за кориците и общото усещане за сияние около книгата. Които го имат де.
Книгата е „Бабата бандит”. Авторът е Дейвид Уолямс. Преводът е на Михаил Балабанов, а под името му в карето има още четири имена – на коректор и на трима различни редактори. Барната работа, издателство Дуо Дизайн!
Продължавам за общия изглед.
Илюстрациите са на Тони Рос, когото познавам от книгите за деца на Роалд Дал, и честно казано, на моменти се позамислях кого чета („Кого живея” J ), много ми беше роалддаловско на очите. Деца, не използвайте тази дума, на нищо не мяза, аз лично се срамувам от нея, но понеже ми върши работа, няма да я трия веднага. Леки, смешни, разпознаваеми като стил, забавни и изразителни рисунки, и те вплетени в текста ръка в ръка, ех, че радост!
После. Аз съм се пенила на тема – защо ни удряте в кантара и текст за сто страници го разхвърляте на 400… Обаче тук е много добре. Наистина се чете с лекота, отмора за очите ми, хубави просторни полета, приятна жълтеникава хартия. Просто цялата книга на вид е като въздушно леко суфле с тайни и изключително вкусни пещери, пълни с горещ шоколад. Ох, сетих се за тайния вход към Тауър, край на суфлетата, като прочетете книгата, ще ме разберете защо край.
Героите са чудно приятни също. Скучна баба, която през цялото време пърди, дори без да забележи. Трътлесто самотно внуче, което си мечтае да стане водопроводчик. Майка и баща, които обичат да гледат танцови състезания по телевизията и, точно както беше в „Матилда”, се хранят пред телевизора с полуфабрикати. Досаден съсед-клюкар, тъповати, но услужливи полицаи. Има си главни герои, има си масовка, има си всичко необходимо, за да се забърка една весела и страховита и вълнуваща, а пък накрая все пак трогателна история.
Аз ако бях дете, с голям кеф щях да прочета точно тази книга. Но понеже не съм дете, я прочетох с още по-голямо удоволствие, и макар да ми беше ясно какво ще стане, я глътнах на един дъх, без да спирам да се смея, макар че по едно време си поплаках, разбира се.
Защото най-хубавото за казване го оставих за накрая: езикът. Смешно е! Сладко, солено, забавно, смешнооо! Кой може да не обича такава книга?
Тя е готова за филм. Също и за сцена. Много става! Много!
Значи, толкова да ми хареса тази книга, че:
Аз я взех от книжарницата назаем и я прочетох в парка отсреща за около два часа, с почивки за мечтаене и за хранене на гълъбите със солети. Има гълъби, гугутки с герданчета, гарвани и врабчета. Върнах книгата.
Не спирах да мисля за нея два дни. На третия отидох в книжарницата и си я купих.
Ето каква книга е тя!
Има още две книги от същия автор, преведени на български, но искам да понося тази в ума си, не искам да я сменям веднага с друга. Явно я обичам истински.

Красива, омайна, загадъчна.
Наистина ли е възможно да бъде моя? Да я взема в ръка, да я прегърна, да галя с показалец гладкото й лице, да се радвам на релефа. Какво чудо е това! – текстът с дребен шрифт да крие изненади, но хубави и сладки като пастички и лимонада, скрити в хралупата на дърво…
И безмерно тъжна и носталгична, гледаш я и потъваш.
Красива.
А после, ако успееш да откъснеш очи от красотата й, когато успееш, да откриеш, че думите й са равни по прелест, необикновени, привлекателна.
И тя разказва истории. Може да ги разкаже дори без да отрони дума, може да ти събере приказка от няколко отронени букви, от късчетата хартия, на които още личат недописани стихотворения, и с всяка дума да добавя още тишина в тишината, да те отведе на края на света, където свършва картата, или пък да ти покаже някой невъзможен, но приятен и определено съществуващ вътрешен двор (сигурно го има и в твоята къща?)
Истории без ясен край, необясними и без друга поука, освен колко е хубаво да гледаш и да обичаш. Истории без граници, както ако гребнеш с лъжица от пяната на млякото, което ври, лъжицата ти е пълна и капе, но млякото в тенджерата не е намаляло, а парата обвива ръката ти и ухае на дом.
И, да речем, че тя е твоя собствена и ти я имаш, но тя излъчва толкова копнеж, че е съвсем възможно от нещо като нежност, и нещо като тъга-и-радост да се разплачеш, макар че то не е тъжно, просто луната, просто стихотворенията, и котките, и охлювите (най-големият им враг!)…
Една такава книга, да.
Взех следващата снимка от страницата на книжарница Бук.

„Човек на име Уве” излезе преди две години и ми реши един проблем. Толкова харесах тази книга, че вече не трябваше да търся подаръци. Юбилей, ново жилище, рожден ден – скок в книжарницата, куп един Уве и готово. Любима книго, толкова много те харесвам аз!
После излезе втората книга на Фредрик Бакман, и при толкова високо вдигната летва, пак не можа да ме разочарова. Тя е странна книга за мен. Докато я четях, ми беше интересно и вълнуващо, и бабата на Елса ми хареса, разбира се, и самата Елса… абе докато я четях, ми беше хубаво (което аз търся и обичам в тоя живот), но общото впечатление от книгата не ми е тъй съвършено и гладко като крем-карамел. Имах си смущения за нея.
И ето. „Брит-Мари беше тук”.

Ето това е книга. С всички книжни прелести на „Уве”, но без недостатъците на Бабата, от хубава по-хубава и още по-хубава дори. Стилът е издържан, сочен-сладък, крем-карамел и череши (в историята няма такива, читателското ми преживяване е това).
Фредрик Бакман за трети път прави същия номер, и аз за трети път се хващам:

Взима един герой, който е неприятен, досаден, направо противен, и който няма абсолютно нищо общо с мен… и по най-интересен и ловък начин ми показва колко този герой е добър, умен, трогателен, нежен и сладък, и как прилича на мен, и дори ме кара аз да искам да съм като него във важните неща. Бабата на Елса е някак външно шантава, а й липсва чиста лошотия, липсва й малко сол и пипер, а пък прекалено надълго и нашироко разказва сложни приказки, изсмукани от пръстите, сигурно затова от второ замина далеч назад на трето място в личната ми класация за Бакманови главни герои.

А Брит-Мари дели първото място с Уве. Да.

Брит-Мари е над шейсетгодишна. На нея й предстои да направи всичко за първи път, ето колко млада е тя. Някои думи не ми лягат удобно на езика. Ето например изречението: „Аз съм на 41 години и в момента съм в петото си десетилетие.” Абсурд! Глупости! Виж ме мене. Сега чуй изречението. Глупости!
Е, добре. Брит-Мари е на 63 и тя прави всичко за пръв път. Ние с нея сме точно толкова млади. Не ми се правят изводи, който има време, да си ги направи сам.
Тя се запознава с нови хора. (Аз ли не знам колко е трудно това и как за всяка стъпка и всяко изречение трябва да се събере решителност) Сближава се. Ох, как ще намеря това, което искам да цитирам, сред всичките ми маркировки и отбелязвания с един и втори и трети цвят и… Да, ето.

Брит-Мари спира, без да се обърне. Свен се прокашля.

– Имам предвид, че аз, такова, не исках да те карам да се чувстваш… така, както се почувства. Никога не бих искал да бъда някой, който те кара да се чувстваш… така.

Тя затваря очи и кима. Изчаква разумът й да изпъди чувствата, които я карат да желае Свен да я докосне.

– Ще взема прахосмукачката – прошепва тя.

Знае, че той гледа след нея. Крачките й са неловки. Все едно е забравила как да върви, без да се настъпва. Думите й, насочени към него, са като живота в хотел – нови и странни, а разговорите им са като предпазливото опипване на стената на непозната стая в търсене на ключ, който всеки път включва различна лампа от тази, която си очаквал.

Ей така разказва Фредрик Бакман.

Има още →

Имало едно време една любима книга.
Тя била моя.
Чела съм я много пъти. Колко много? Безброй.
Толкова много, че след като минаха 20-30 години и напълно я забравих, още я помня.
ИСТИНАТА СЕ РАЗКРИВА – НА ВЛАДЕТЕЛЯ ГЛАВАТА Е ПЛЕШИВА!
И други такива важни неща, всичко помня. И конската опашка на Ромолета. Помня имената на героите. Помня рисунките. Помня смисъла.

Когато разбрах, че предстои премиера на Старозагорския куклен театър – „Джелсомино в Страната на лъжците”, просто трябваше да го гледам. Получих дар – два билета за премиерата. Не! Не беше достатъчно скоро.
Затова отидох да гледам Джелсомино цели три дни преди премиерното представление.
Аз съм Човек С Привилегии.
Салонът беше пълен с деца (Децата са Истинските Хора С Привилегии.) (Копнежът по Рая е копнеж по детството.) (Напуснеш ли го веднъж, никога не можеш да се завърнеш в него, както Кандид не може да се върне в Елдорадо.) (Бил си там, знаеш пътя, върни се! Е, не може. Точка.)
А мен представлението ме върна.

Не съм препрочела книгата преди това, не съм някоя даскалица, която проверява за грешки и отклонения от темата.
Представлението беше страхотно!

Модерно, шантаво, изненадващо, живо, а в същото време ми даде точно същото усещане, което си спомням толкова ясно. Хем интересно, хем малко неуютно, защото Джелсомино наистина има проблем и е нещастен и отхвърлен, и приятелите му са странни, и трябва да се крие и да се промъква, да търси помощ от непознати, да разбира неразбираемото и да се бори с непобедимото, а през цялото време да се опитва да се промени. Ама не може да се промени, не може. И докато се мрази и се обвинява за това, че е такъв, какъвто е, губи сили. А когато заживее със себе си, когато застане рамо до рамо със себе си, му идва сила и може да победи всичко.
Знам, че звуча неясно и, да пази Господ, може би малко лигаво, но имам предвид съвсем конкретно нещо.

Джелсомино е кукла. Гласът му е човек, голям и силен човек. Докато се срамува от гласа си, докато се плаши от силата му, Джелсомино е колеблив, несигурен, носен от съмнения и сенки без лица. Трябва да плати много скъпо, докато повярва, че гласът му не е негова слабост, а част от него, негова сила. Тогава сенките се махат, Джелсомино и неговият глас стават едно и човек усеща такава радост, такова облекчение…

Друг най-любим момент в спектакъла ми е моментът, в който котето Дзопино се освободи от стената, и когато той виждаше гласа и каза, че го харесва.
Май трябва да изписвам Гласа с главна буква, той е главен герой все пак, а?
И когато най-после някой хареса Гласа и започна да му се радва, и си галеше гърба в него, и му каза хубави думи,

божичко, какво освобождение е това. Някой да те обикне за всичко, даже заради онова, което не харесваш в себе си, и даже точно в него да се влюби. Това си е любов, откъдето и да го погледнеш.
Някой път трябва да те обикне друг (човек, котарак, каквото ще да е), за да ти покаже как и да се научиш сам да обичаш себе си. То се учи. Умение е като всяко друго.

Непременно трябва да кажа колко хубаво играха актьорите, как умело и забавно водеха куклите, какви чудни кукли!, колко модерно бе поставен спектакълът, с въздействаща и красива музика, трикове с магнити и анимация, на която ръкоплясках всеки път заедно с другите деца.
Но аз се чувствах толкова добре, потънала в пиесата, че не мислех кое как е правено, мислех за Джелсомино и за неговия Глас, смях се на лаещите котки и плаках за Бенвенуто, и последната ми грижа беше как успяха да ме прилъжат и къде са ме завели. Просто бях там.

Сега, не бих възразила Джелсомино да не беше с толкоз крив нос, но скоро и това спрях да забелязвам. Гласът му брули круши, за носа му ли ще мисля? Много стилно беше всичко. А децата се забавляваха и нямаха никакви прегради за възприемането на тези пикасовски муцуни с по два профила, които все едно постоянно се дуелират върху лицата на куклите. Мисля, че и за майките им няма да е проблем.
Мен лично Иво ме е отгледал с Cartoon Network, така че нищо не може да ме изплаши, закалена съм.

Само едно нещо не ми хареса – когато освободиха Бенвенуто, забравиха да освободят леля Панокия. Според мен е недоглеждане това, че не казаха какво става с нея. Достатъчно беше просто да видим, че и тя излиза от затвора.

Обобщение:
Драги зрители, непременно гледайте „Джелсомино в Страната на лъжците“ в Държавен куклен театър – Стара Загора, защото това е чудесен спектакъл!

Има мили хубави стихотворения, които ти носят букет от макове и лайка.
Има чудесни, красиви стихотворения, които внимателно пристъпват със саксия с живо цвете в нея.
Стихотворенията на Златна Костова не носят цветя – те самите са цветя.

Думите на Златна не са кофраж за мислите и чувствата, думите й са мисли и чувства.
Внимателно носени, отглеждани думи, думи-полъх, люляни и галени като деца.
„Отмъстителна поезия” е нежна книга, която облъхва сърцето.
Много ми е хубаво, че си я имам моя, за мене си, подарък от Ваня.
Сигурно всички питат Златна защо книгата й се казва така. Особено ако не са я прочели. Аз я прочетох и също не знам отговора, но заглавието ми харесва. Книгата ме впечатлява със свободата, с която признава и приема чувства, за които са ни учили, че е срамота да изпитваме. Отмъстителност, ревност, разочарование, желание някой да бъде само твой, желание да принадлежиш. Толкова фино и изящно изказани, както би могъл да ги изрази само много нежен и много, много смел човек.

Тя е книга за любовта, най-много за нея. За различните й имена и превръщания. Може да е луна, може да е поезия. Може да е камък върху камък, или да не остане камък до камък, и пак любовта да се усеща и да свързва нещата от света, да го прави цялостен, цял и обитаем.

Ваня ми каза, че е важно стихосбирката да се чете последователно, от началото до края. Прочетох я така и се опитах да отгатна нейните мисли, но не успях да открия скритата картинка. И после четох стихотворенията пак, но както аз си знам, всяко поотделно за себе си, където отворя, и на всяко се радвах. Любов, радост, тъга, наслада.

Златна пък казва: „С тази книга отмъщавам на истината за болките и раните, които нанася, и избирам да остана от другата страна – от страната на красивите лъжи.”
Според мен го казва заради удоволствието от противоречието. Книгата й е убежище, лазарет с милосърдни думи, галерия с картини, градина с цветя, всичко, което си помислите – и нито един лъжлив звук, нито една фалшива нота, а истината, истината само.

Дали съм
за някого ангел,
появил се в живота му,
за да му покаже стъпките,

както моите ангели
идват в живота ми –
неочаквано и необяснимо,
когато най ми се танцува –
хващат ме за ръката
и ме повеждат…

Дали не съм
наказание за някого –
за някой нищо неподозиращ –
в чийто живот
само привидно съм
добре дошла?

Кратка раздяла

Разделихме се в един.

Цял следобед
притихналата ми стая
диша равномерно
със зелените си пердета
и те сънува.

Архетип

Първите за сезона череши.

Според поверието
трябва да си пожелая нещо.

Така направих миналия юни,
когато се запознахме
и си разделихме най-ранната зряла кайсия
в двора на Дряновския манастир.

И преди две години,
когато разчупихме наполовина
първата за сезона смокиня,
а после дълго се целувахме
пред палатката на морския бряг.

И на студентската бригада,
където заедно брахме и опитвахме
най-ранните ягоди.

И както преди много години,
когато като дете
изядох първия тъмно-червен грозд,
който ти беше нарисувал.

Така правя и сега.
Пожелавам си
теб.

Пак прочетох книга!
Не мога да си се нарадвам, ей!
Подхождам към четенето внимателно, желанието ми да чета е крехко. Такава проста и достъпна наслада, като водата, като тихия плясък на малките морски вълнички или като аромата на кокиче. Обаче трябва да си жаден. Или да си на плажа. Или да се задава пролет.
Много си обичам желанието за четене аз.

Ето например тези дни прочетох една новичка книга и сега ми е хубаво. Сладко ми е, все едно съм чела Чудомир или „Чичовци”, а пък ми е свежо и леко заради новия автор.
Ето, чуйте как започва:
„Ех, че прелест е да си в Смилево през май! В зори, когато черната чвореста сянка, която наднича в прозореца ти като страховито чудовище на месечината, под прокрадващата се иззад синкавите хълмове виделина постепенно се превръща в бадемово дърво. Или по пладне, когато черковната камбана ехти така, сякаш скъпият Бог е сътворил небето от калайдисана мед, а селяните на къра нагъват твърдо сварени яйца, пресен лук и сирене, панчета и тиролски колбас, наредени върху бели месали с изрисувани ягоди. Или може би най-прекрасно е по здрач, когато алените облаци се разгорят от вятъра, допилял се кой знае откъде? Или щом падне нощ и утихне всичко живо освен щурците, кучетата и пияниците, които крещят, пеят и се смеят или се карат с жените си, зарязали ги отдавна, и с часове се измъкват от шубраците, където пиянски са се натресли, за да заспят най-подир сред тях и да се събудят чак към осем, че и по-късно, покрити с мравки и роса.”

Напомня ми на сладки редове като тези:
„Село наше, пусто село! От както се е заселило, все в тоя дълбок дол си стои. Отвсякъде баири, хълмове, тепета, могили и прочие възвишения планински. А пък небенцето му, едно такова мъничко, мъничко… Колкото едно… фередже, да речем.”
Нали! Нали!

Говоря ви за „Какво е мъж без мустаци”, написана от Анте Томич, преведена от Русанка Ляпова и издадена от Алтера през 2013 година. Аз от тогава още се заглеждам по тази приветлива корица, но човек не може да купи всички книги (пробвала съм – не може!), и затова чак сега стигнах до нея, а и тя до мен via Снежа Маринова, благодаря.
Миналата година четох „Чудото в Поскокова Драга”, от същия автор, и много се забавлявах, но тази с мустаците ми харесва даже повече.
Сладък живот, бавен, без много действие, но с такъв размах в страстите и с такава страст в нищоправенето, с такова дълбокомислие във философстването по световни теми като например как се пече агнешко… Големи хора са сърбите, сърбите, още хърватите!

Има още →

Ама тая книга е за тийнейджъри!
Аз се поколебавам всеки път, когато трябва да изпиша думата „тийнейджър”. Янг адълтс? Да, сигурно. Кирил и Методий затова са се блъскали, за да мога аз на чист български да чета янг дълтс-литература.
Ама и книга за пубери пак не звучи прелестно. Не знам, не знам.
Юноши. Да, юноши.
Изобщо идеята за профилиране, деление и таргетиране на романите на мен ми звучи зле. Не ми идва естествено, и това кривене на езика и придърпване на чужди думи показва, че има основание в съмненията ми.

Това парцелиране на рафтовете в книжарницата сигурно се прави за яснота и удобство, но мен лично ме обърква. Чак ме отблъсква – какво ще им четеш на янг-адълт романите, ти не си тийн (грозно изречениееееееееее)….. Тоя чик-лит за тебе ли е, ти не си мацка, а лелка с плетка, на каква ми се правиш… (не си Бети Б., няма и да бъдеш, слава богу де, но жалко все пак)  Сик-лит?! Кой е болен от рак? Изпоразболя се тоз народ, все по-млади хора се тръшват, ама то нито храната ни е храна, нито въздухът ни е въздух (мрън-мрън-мърмор), хайде дано смисъла на живота да го открием в малките неща и в истинското приятелство (и няма смисъл да четеш тази книга).

Да обобщя – да, имам литературни предразсъдъци.

А това не е много хубаво, плюс това е старомодно. Таня от Хеликон ми говореше оня ден нещо в смисъл, че напоследък има нещо като кампания, свързана с това, човек да приеме тялото си такова, каквото е, че не е грозно да си по-дебел от екзистенц-минимума и т.н.
То принципно това е хубаво, но мен ме отблъсква всичко, лъхащо на кампанийност. Не мога да ги приема на сериозно тия работи. Струва ми се, че мина модата на анорексичната хубост, и ако някой се стреми да достигне заветните 35 килограма при ръст 1,75, то се дължи на собствените му психологически проблеми, не на телевизията.

Добре де.

Не мога да си подредя мислите, защото са много, а мястото в ума ми не е безгранично все пак. Снощи дочетох една книга и докато я четях, бях емоционално ангажирана, а на сутринта се събудих с цяла манифестация бръмнали мисли. Те се бутат коя да се покаже първа, блъскат се на вратата, настъпват се взаимно. Представих си ги като момичета, които се бутат коя първа да дефилира на конкурс за красота с официално облекло.
Я тихо там!

„Бухтичка”
Ох, сега пък книгата ми я няма. Момент.
Беше на пода, между нощното шкафче и леглото.
Искам да кажа, какво точно значи „роман за младежи (зрелостници, удавници, изплуващи от пубертета)”? Ако е решаващо това, че героите са примерно на 18 години, този признак ми се струва глуповат и формален.
Ако се има предвид, че романите се занимават с проблемите на хора на тази възраст, признакът пак е малко изкуствено измислен.
Теми в тези романи са например – какво искам да правя с живота си (какво да уча, да работя, изобщо какво да правя и къде да го правя). Отношенията с родителите и вътре в семейството. Как да се справя със загубата, болестите, разделите и страданията. Какво е любовта, защо тя е толкова прекрасна и ужасна и как да продължа да живея без/със нея. Как да взема решение и как да понеса последиците от него. В какво вярвам, какво искам, какъв е смисълът на живота.

Е, добре, кое тук е само пубертетски проблем? Тези работи се бистрят и в Библията!

И тъй, пубертетският роман е нещо като детската поезия. Изразът „детската поетеса Иванка Иванова Иванова” ми звучи точно както израза „австрийската писателка Кафка” – също толкова изначално сбъркан.

Ако едно стихотворение е точно, истинско, вълнуващо, образно, красиво, издържано в себе си, то е стихотворение за човеците, без значение от възрастта им. Стихотворение и човеци, дано се срещнете в точния за вас момент и срещата ви да бъде щастлива и полезна! Има още →

Изпращаме седмицата. Откакто се прибрах, от вторник насам, ето какво гледах и слушах:
Във вторник бях в литературния клуб, затова пропуснах срещата с Георги Мишев.
В сряда гледах „Актьори срещу поети”, гостуване на Сфумато. По тази причина се наложи да пропусна джаза в библиотеката – Ангел Заберски трио.
В четвъртък бях на опера, премиера на „Така правят всички жени”.
В петък имах среща с едни осмокласници в Математическата гимназия по покана на Катя Стратиева, рецитирах стихотворения и им разказвах смешки, а след това бях на дълга разходка на Аязмото.
В събота можех да отида на концерт на Par Avion Band, но се чувствах уморена. Затова пък прочетох прекрасна книга (ей сега ще кажа коя).
В неделя, днес значи, гледах „Пипи Дългото чорапче” в Кукления театър.
Междувременно в театъра имаше фестивал на франкофонските ученически театри, сигурно и други хубави неща съм изтървала, но то и да се преяжда с култура пак не е много правилно.

Прочетох книгата „Когато изпратим деня”. Авторът е Пиер Мейлак, преведена е от Невена Кръстева – Дишлиева, издателството е ICU (не знам как се произнася).
Взех я, защото Надя Груева от Регионална библиотека „Захарий Княжески” горещо ми я препоръча. Аз толкова пламенно се съгласих да я взема, че май я подведох, че вече съм я чела. Наде, прочетох я!
И съм много щастлива по тази причина!

Това е сборник с 15 кратки разказа, които просто се врязаха в ума ми. Разказват за много различни хора – възрастни или деца, хора от всякакви националности, дори хора, които се оказва, че вече не са живи. Някои от разказите са дълбоко печални, а други смешни, забавни и преливащи от щастие, а най-печални са най-щастливите (например „Ходих да я видя”).

Някой път се случва да чета някоя книга и да си мисля: този автор ме разбира, той все едно наистина ме познава и разбира защо съм постъпила така или иначе.
В „Когато изпратим деня” усещането не е такова. По-скоро представата ми е за много внимателен наблюдател, който точно пресъздава детайлите и създава ярка, кристално ясна картина – но изисква от мен аз сама да разбера какво означава всичко това.
При цялото им разнообразие от сюжети и похвати, разказите са обединени от едно внушение за носталгия, за силна емоция, за кадифено жужене на рояк натрапчиви мисли, спомени и мечти. Героите са обсебени от чувствата си, от самотата, от загубата.
Думите са техният начин да върнат времето назад, да преживеят отново или за първи път желаното, да осъществят копнежите си, да се почувстват специални, обичани и желани.

Напоследък лесно плача. Особено за красиви неща. Много плаках тези дни. Включително и заради повечето от тези разкази. Може би пролетта дойде прекалено рязко (искам да си отрежа косата, искам да си направя татуировка, искам да се разплача, искам да спра да рева, нещо такова). Не мога да си намеря мястото.
Повечето герои от „Когато изпратим деня” не са намерили своето място. Други пък са щастливи. Всички те живеят редом в книгата и се допълват така, че аз я усещам като нещо органично и цяло, нещо плътно, малиново и шоколадово, и нещо като бяло вино?

На 11 май, на Европейската нощ на литературата, от 18 до 21,30 ч. 8 пъти ще прочета на глас разказа „Дъската за гладене” в Регионалната библиотека. Може би пак ще си облека някоя рокля от колекцията за принцеси.

Сега си стоя вкъщи и пиша това, с по няколко минути почивка и мечтаене между изреченията, и имам чувство, че ми се е случило нещо много хубаво, а не мога да си спомня точно какво е. Нещо като хубав сън, който току що съм забравила.
Спомних си. „Когато изпратим деня”.

„- Бях сигурна, че един ден ще се върне. Толкова пъти ми е казвал, че го виждам за последно. Толкова пъти. Но никога не съм му вярвала, защото… ами защото се е случвало да минат месеци, но той се връщаше. И след последната ни среща продължих да ходя в овощната градина, берях кайсиите със същите ръкавици, които си слагаше той, когато отиваше да бере плодовете.
Превърнало се в ритуал. Прибирала се с щайга, пълна с кайсии, която изпразвала на кухненския плот. И със същия нож, който някога използвал той, една по една ги разрязвала на две и ги хвърляла в голяма тенджера. Оставяла ги да кипнат за минутка, та ако в някой от плодовете има черно червейче, да бъде попарено и да изчезне.
– Точно както правеше той – казва ми и се подсмихва без следа от гняв. – Никакво писмо. Никакво телефонно обаждане. Нищичко. Такъв беше баща ти. Или ярко осветено, или тъмно като в рог.
После с голям черпак загребвала от горещите влажни кайсии и ги накисвала в пет литра коняк. Оставяла ги да престоят месец и половина. Четиридесет и пет дни. Нито ден повече, нито ден по-малко.
– Както правеше той.
Четиридесет и пет дни, през които тя се надява, че докато дойде време да прецеди коняка през гевгира, за да отдели плодовете, той ще се е появил, ще стои до нея в кухнята и ще се диви, че тя е продължила да приготвя неговия ликьор. После ще пресипе отцедения коняк в стъклени бутилки. На всяка ще залепи жълт етикет и с черен фулмастер ще напише 45 – както правел той – за всеки ден, превръщал напитката в това, което е. „Защото питието е като нас”, обяснявал й, навярно със същия тон, с който някога ми даваше инструкции как да стигна сам до училище…”