Красива, омайна, загадъчна.
Наистина ли е възможно да бъде моя? Да я взема в ръка, да я прегърна, да галя с показалец гладкото й лице, да се радвам на релефа. Какво чудо е това! – текстът с дребен шрифт да крие изненади, но хубави и сладки като пастички и лимонада, скрити в хралупата на дърво…
И безмерно тъжна и носталгична, гледаш я и потъваш.
Красива.
А после, ако успееш да откъснеш очи от красотата й, когато успееш, да откриеш, че думите й са равни по прелест, необикновени, привлекателна.
И тя разказва истории. Може да ги разкаже дори без да отрони дума, може да ти събере приказка от няколко отронени букви, от късчетата хартия, на които още личат недописани стихотворения, и с всяка дума да добавя още тишина в тишината, да те отведе на края на света, където свършва картата, или пък да ти покаже някой невъзможен, но приятен и определено съществуващ вътрешен двор (сигурно го има и в твоята къща?)
Истории без ясен край, необясними и без друга поука, освен колко е хубаво да гледаш и да обичаш. Истории без граници, както ако гребнеш с лъжица от пяната на млякото, което ври, лъжицата ти е пълна и капе, но млякото в тенджерата не е намаляло, а парата обвива ръката ти и ухае на дом.
И, да речем, че тя е твоя собствена и ти я имаш, но тя излъчва толкова копнеж, че е съвсем възможно от нещо като нежност, и нещо като тъга-и-радост да се разплачеш, макар че то не е тъжно, просто луната, просто стихотворенията, и котките, и охлювите (най-големият им враг!)…
Една такава книга, да.
Взех следващата снимка от страницата на книжарница Бук.