Когато бяхме малки, сестра ми беше много гнуслива.

И последният член на родата знаеше, че съм бременна, плюс/минус една седмица след/преди мен. Свекърва ми ме извика с толкова тържествен полу-шепот, че се уплаших да не е решила да ми обясни от къде идват бебетата, или нещо още по-срамотно и тайно.
– Миме, – каза ми тя.- Миме. До днес – било, каквото било. От сега нататък обаче не трябва да крадеш.

Сънливо мълчаливо замаяно врабче
във къщи си отглежда от вчера януари.
Те заедно закусват. Разделят си парче
оранжев портокал. Бурканче мед отварят.

Врабчето е разумно. Не бърза да лети.
То мисли да остане на топло. Тук ще чака.
Изпраща януари до външните врати,
и после нещо готви, чете, премита мрака.

И този януари си има вече дом,
врабче – да си обича, врати – да си отключва.
Какво като е зима, и е студено, щом
такова чудно нещо решава – и се случва.

Снежинките са най-приятни,
ако се гледат отдалече.
Във кухнята е ароматно,
и курабийките препечени,

и, разпечатани, бонбоните,
блестят със разтопени крайчета.
Отблясъците по лимоните,
медът и слънчевите зайчета,

които скачат по покривката
и се разхождат по витринките,
ми правят весела усмивката
и ме сдобряват със снежинките.

понякога искам да ти кажа,
че твоята липса кара града
да се криви като неудобна обувка
и не мога да мисля за нищо друго.
понякога искам да ти изкрещя,
че съм нещастна.
понякога съм те сънувала
и всичко помня.
но в тези случаи
си служа пак с
обичам те

Мария казва:

Меко и топло, следобедът – тих.
Щях да чета, но във сън се унасям.
Чувам елхата как рони игли.
Чувам дори как блещука украсата.

В ДТ „Гео Милев“ в Стара Загора работих по „Антигона“ и „Как се прави приказка“.

Понеделник беше мил и добре възпитан. Харесваше работата си, разбираше се с колегите, имаше много приятели и всяка седмица ходеше с тях по планините.
Хобито му беше фотографията и имаше огромна колекция със снимки на хора и места, които е видял и харесал.
Той самият почти не можеше да бъде видян на снимка. Първо, не харесваше особено външния си вид, и второ, фотоапаратът винаги беше у него, нямаше как да бъде и пред, и зад обектива едновременно.
След работа Понеделник обичаше да излиза из града, ходеше на кино. Танцуваше салса, рок и танго; пиеше същото, каквото пият хората на неговата маса.
Стараеше се да се прибира в квартирата си колкото може по-късно, защото му беше омръзнало да стои сам.
Един ден той намери в пощенската си кутия писмо, което не беше предназначено за него. Сметка за телефон в отворен плик. В края на седмицата пощальонът не минаваше, това писмо просто не беше на мястото си.

Има още →

Като беше малък, в автобуса Иво винаги сядаше на седалката до стъклото, за да гледа навън.
Аз винаги му го отстъпвах, макар че това е моето място, ама нали, майка, дете, това-онова… нека гледа!
Абе напоследък няколко пъти пътуваме с рейс, това дете взе да ми прави път да мина и да седна аз до стъклото.
От къде се появиха тия добри обноски? Къде изчезна интересът му към околния свят?
– Дребен, не искаш ли да седнеш до прозореца?
– Да бе. И къде ще си натикам краката? Така поне мога да ги опъна на пътеката.
Той не се побира вече…

Ако случайно го пропуснете в Стара Загора, на 23 от 23 часа – в „Криминале“ в Русе. 🙂

Они свою забыли встречу,
Но с высоты земного свода
Им дождь спускается на плечи,
И утро снова ждёт чего-то.
Успокоенье и усталость
Навстречу проторили тропку,
Им средь людей одно осталось –
Друг к другу прикасаться робко.
Сошла на нет разлуки жалость,
И просветлело настроенье.
И тесно так они прижались,
Как две строки в стихотвореньи.
А день, что быстр, как привиденье,
Им помахал хвостом на счастье…
Усталость и успокоенье
Во сне не разомкнут объятье.

Превод  Максим ЗАМШЕВ

Спокойствието и умората

Хайде
да си играем двамата.
Ти ще бъдеш бащата
на моето щастие.
Ще прилича на теб,
ще порасне голямо и силно
и ще ни построи къща.
Аз ще бъда майката
на твоите спомени.
През дълбоката зима
ще си говорим за тях.
А когато съвсем остареем,
ще ни напуснат полека –
дъщери, задомени далече.
Хайде да си играем!