На 13 май ще бъде Нощта на литературата – за пръв път и в Стара Загора.
Идеята е такава – на 7 места в града през половин час ще се четат откъси от книги на съвременни европейски автори. Това означава, че всеки, който пожелае, може от 18 до 21,30 часа да отиде и на седемте места, да чуе и седемте откъса, да събере седем печата върху специална карта, която ще получи на първото място, което посети, и в 22 часа да дойде пак в библиотеката, където да си спечели някоя хубава книга.

Същото ще се случи и в много други градове в България и в други европейски страни. Едновременно на различни места ще мислим за едно и също. Намирам го за вълнуващо.

Седемте места (поправка! седемте гнезда) в Стара Загора са изброени са ето ТУК. Аз ще гнездя в РБ „Захарий Княжески“ и ще чета откъс от книгата на Клара Санчес „Небето се завърна“.

Днес отидох в библиотеката, защото Надя Груева ми каза, че са набавили книгата и ако искам, мога да я взема, за да я прочета цялата предварително. Така ще знам откъс от какво ще чета на глас и може да въведа публиката или да разнообразя мъничко с нещо представянето.

Взех книгата. Какво чудно съвпадение – авторката Клара Санчес след няколко дни ще гостува в България, ще има среща с нея в София на 15 май.

И като радетел и ентусиаст на четенето и книгите, стана така, че живея тихичко в Стара Загора, а съм в течение на това събитие, и „Небето се завърна“ е в ръцете ми. Книгата е издадена от Колибри и е част от поредицата „Съвременна европейска проза“. В рамките на тази поредица ще излезе и романът на Лидия Димковска „Резервен живот“ – това е една македонска писателка, която аз много ценя и се гордея да кажа, че сме приятелки. Лидия ще бъде в София на Панаира на книгата, колко изобилен и наситен със срещи е животът!

„Небето се завърна“ е преведена от Венцеслав Николов и той е избрал красивите изрази, които опитвам на вкус и си повтарям, докато чета.
„Отвън още беше светло и ние се реехме в тази светлина.“
„- Горката жена – каза Вивиана. – Трябва й да се освободи от напрежението, отдавна носи в съзнанието си прекалено тежко бреме и властно обсебилата я мисъл, че ще се разбием, й дава възможност да прогони навън печалните демони, които държи в себе си.“
„- Чуй ме добре – каза тя, като стегна още по-здраво ръцете ми в своите. – Има човек – и стисна силно очи, сякаш за да види нещо вътре в тях, – който иска да умреш. Усещам го много силно, сякаш съм вътре в сърцето на този човек, но не и в ума му, защото не знам кой е, нито защо желае твоето нещастие.“

Има една мисъл, която не е нова за мен, но всеки път, когато се замисля, я осъзнавам и й се радвам като за първи път. Каква незаслужена привилегия е човек да може да влезе в библиотеката и да вземе която книга поиска. Да я занесе в дома си. Да я прочете цялата. Само трябва да пожелае.

Чудеса. Чудеса. Богатства и чудеса.

По едно време усетих, че се оглеждам за нещо, с което да напиша: „Ако изчезна, търсете ме в книгата!!!”
Би било подходящо да го напиша с разкривен почерк и с кръв върху стената, но бях  на гости и никак нямаше да е мило.
Както не беше мило и това, че четох книгата по време на ядене, вместо да свърша някаква полезна работа, вместо да говоря с племенниците си, горе-долу вместо всичко останало.
Такова преживяване е хуманно всъщност. Помага да се поставиш на мястото на другия и да се опиташ да го разбереш. Значи така се чувстват онези зомбита с айфоните! Значи така съм била и аз, докато все още четях постоянно, интензивно и с огромен кеф!
Ееехх, младост, върни сеее! Ти, старост, поспри сеее! Недей навява в сърцето ми тъга…
Спирам пеенето.

„Румо и чудесата в тъмното” е втората книга на Валтер Мьорс, която излиза на български език. Издава я издателство Оргон, преведена е от Светослав К. Коев. Благодаря ви!

Като имаме предвид, че Светослав К. Коев е и коректор на книгата, а тя самата е над 700 страници, съвсем разбираемо е, че чат-пат има леки грешчици, които ме подразниха – освен защото съм педантична дева, също и по причина, че авторът е бил толкова търпелив и внимателен към всяко нещо, изрисувал е собственоръчно и последната мигла на дясното око на Ушан Де Лука, нарисувал е дори гънките по четирите мозъка на ейдета, всичко е описал така добре, че читателят се топи от удоволствие… и изведнъж се оказва, че Урс е приготвил вечерята: „агнешки котлетчета с коричка от мащерков хляб и гарнитура салата от череши с домати”. Салата от „череши с домати”???… Самият Урс не би го понесъл леко.
От друга страна, книгата ми харесва ТОЛКОВА МНОГО, че и наистина малкото грешки ми се виждат милички.

„Румо“ ми харесва колкото „Градът на сънуващите книги”, само че много повече, защото е по-дълга, широка и дълбока. Също така в един момент ми беше поомръзнало да чета само за книги, книги и книги. В Румовата книга действието е много по-разнообразно и динамично.

Може да се каже, че това е книга за фантастични приключения, чудовища, чудеса, битки и победи. Но аз не искам да го кажа, защото много от четящите ми приятели не обичат фантастика, фентъзи и юношески книги, ще вземат да се откажат от четенето и много ще загубят.

Такова въображение… Как е възможно само един човек да има ТАКОВА ВЪОБРАЖЕНИЕ?! Безкрайно и безбрежно!
Даже по едно време ми беше отвратително, като стигнах до частта с генерал Тиктак и Медната дева. Както в предишната книга се говореше в невероятни подробности за устройството, физиологията, навиците, живота, обществото и историята на книгосъзданията, така тук се говори за чудовища, битки и смърт.

Миналата седмица в литературния клуб говорих за вълшебната приказка и функциите на Проп. Да, и тук ги има, естествено, даже на места са съвсем четливи… Но никога преди не съм била толкова благодарна, че поне донякъде мога да предвидя какво ще се случи накрая. То си беше ясно, че след като от Мъгловището са били отвлечени и Колибрил, и Смайк, в Хел те ще се срещнат с Румо и… ще видите какво 🙂

Безброй пъти ми се е случвало да се смея на глас, докато съм сама в стаята и чета книга. И много пъти съм плакала. Мисля, че за пръв път се усетих да скимтя от напрежение и страх, даже по едно време лекичко квичах нененене… Страшно. Страхотно.

Може би е време да спра да говоря за себе си и да кажа нещо по-конкретно за книгата?
Аз много се забавлявах, носех я навсякъде със себе си и последните двеста страници ги прочетох в чужбина, гладна, жадна и без да дишам.
Това е долна лъжа, през повечето време бях преяла, препила и си дишах де.

Ох, много е смешна книгата. Румо е любимият ми герой, въпреки че е такъв смотльо в любовните дела, те и грозовещиците му го казаха. Но самата идея за Сребърната нишка… и вълнението, с което Нурновият дъб разглеждаше кутийката, и това, че Румо си направи безболезнена рана (и Рала също) (и Урс също!!!)…

Още не ми е прекипяла в съзнанието книгата за Румо, как да разказвам за нея, ври, кипи, бушува се. Даже успях да напиша едно стихотворение, и в него има мъгла, която сто на сто е роднина на живата мъгла от Мъгловището.

Както е по-голям от стандартния формат и е неколкостотин страници, моят екземпляр е още по-дебеличък, защото съм пъхала хартийки и съм прегъвала крайчета, за да се подсещам за разни невъобразимо сладки моменти.
Какво да цитирам и какъв пример да дам? Съблазнявам се да препиша описанието на врахоците, те са тооооолкова гаадниииииии!!! Или пък някои от чудно-чудесническите диалози на Румо с трола и демона в ножа му за сирене (нищо няма да обяснявам!)? Какво? Какво?

Ба-бомм!
Лодката се движеше все по-бързо.
– Музиката на живота! – извика Смайк. – Невероятно! Не знаех, че сърцето може да бие толкова хубаво!
– Преодоляхме смъртта, Смайк! – каза Неприсъстващият миниатюрковец номер Едно.
– Не е ли прекрасно чувството да си преодолял нещо? – каза Неприсъстващият миниатюрковец номер Две.
– Как си, Смайк? – попита Неприсъстващият миниатюрковец номер Три. – Всичко ли е Уго?
– Ооо – Смайк се разсмя гърлено, – всичко е Уго!

Не, нищо няма да разберете…

Румо продължаваше да гледа как Смайк плува във вира, как жестикулира с четиринайсетте си ръчички, но в душата му се трупаха събития, чувства, догадки. Думите сякаш проникваха на хиляди места в тялото му, експлодираха и се превръщаха в картини, които, от своя страна, се групираха в хаотични и несвързани сцени, бързо редуващи се и гасящи се една друга. Сякаш огромно съкровище бе дрямало в него – смътно прадревно знание, което сега се събуди и оживя. Не, Смайк не учеше Румо да говори, той само будеше думите от техния сън.
– Да! Да! – викаше Румо. – Разкажи! Разкажи!

А? Това по-добре ли беше?

– По демоните! – изстена Гринцолд. – Ще се бием дори повече, отколкото си представях! Ооо…

❤

Имах една любима книга. Много я харесах – от пръв поглед, още от шантавото заглавие. Изгълтах я на един дъх, което неимоверно увеличи обема на белите ми дробове, защото книгата е стотици страници. Накара ме да се усъмня във всичко, което съм знаела за историята, а също и в онези неща, за които никога до тогава не бях чувала нищо. През цялото време се забавлявах и я прелиствах с нарастващо нетърпение, защото на всяка следваща страница се случваше нещо неочаквано и все по-невъобразимо.
Книгата се казва „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна”. Досадих на всички в близкия си обсег с тази книга, накарах доста хора да я прочетат, за да мога да си говоря с тях за нея и заедно да се смеем и да си припомняме любими моменти. (А слоницата Соня?!! Нали! Нали!)
И си мислех, че нещата ще стигнат до тук, и тук ще останат.
Имах една любима книга. Сега вече имам нов любим автор:
Юнас Юнасон.
Излезе нова негова книга на български език – в превод на Елена Радинска.
Ами тя е страхотна! Две от две!
Пак си има хубаво дълго заглавие: „Неграмотното момиче, което можеше да смята”.
Този път бях предупредена, знаех си какво да очаквам от този автор, и честно си признавам, че като я започнах на големи глътки, май повече търсех вкуса на предишната му книга. Така че този път го нямаше онова сладко и смешно смайване от безмерния, направо безсрамен размах и полет на фантазията.

Има автори с толкова категорично разпознаваем стил, че някои читатели са склонни да кажат – а, да, това вече съм го чел, какво да му чета повече. Такива повърхностни читатели-многознайковци аз не ги обичам, те сами не знаят какво губят с високомерието си.

Да, тази книга е хубава като предишната. В нея знанията за историята, физиката и социалното устройство на няколко държави през десетилетията са хубавичко омесени с откровени измислици, чудеса и съвпадения. Математически формули съжителстват с десетки хиляди възглавници и по-малко на брой, но пък фалшиви керамични патици. И това е съвсем случаен пример. И всичко това, разказано увлекателно и приятно, с изрази, които ти иде веднага да прочетеш на глас на най-близко стоящото в момента същество, човек, звяр или природа.
На мен лично тази книга ми спаси милиони нервни клетки, защото предвидливо си я бях взела в раницата, когато с татко ми ходихме на НЕЛК в София. Татко трябваше да се яви пред комисията, а аз го съпровождах, така, за компания. Висяхме пред кабинети над 8 часа, и аз си четох за Номбеко и за шведския крал, така че времето мина почти неусетно, не разкъсах със зъби нито една лекарка и нито един пациент, а потънала в чудното си четиво пропуснах да видя доста белези от операции, както и не дочух ясно всички печални истории кой от какво е боледувал и кого как са объркали докторите.

Както повечето значими и прекрасни неща в живота, и тази книга ми беше дадена даром. Подарък ми е. Аз се чувствам длъжна да я дам на колкото може повече хора да я прочетат, за да живее книгата ми колкото може повече животи. И също се чувствам длъжна да кажа, че си заслужава и парите, и времето.
Има още →

Точно тази книга ми трябваше.
Тези дни са ми за почивка. Както каза кака, паднах на меко – изпратих Иво, но веднага след това за утеха дойдох на гости в Гърция.
Слънчево и меко време, прекрасна гледка от всички прозорци (обаче фотоапаратът ми издъхна). Кротувам. В крайна сметка, домът е там, където имаме интернет, така че мога да ви видя, да си пишем, да ви поканя на премиерата в София (за нея ще кажа специално и отделно).
Няколко дни прекарах в плетене – ръцете пълни, мислите хвърчащи.

Оплетох един шал, втория – почти, ще го довърша в Стара Загора, защото там имам още от същата червено-жълта грифиндорска прежда за ресните. Уших това-онова.
Изчаках да ми се дочете, ама много, да поогладнея така малко.
Не знам нищо по-хедонистично от въздържанието!
И при тези условия и обстоятелства най-после отворих „Щастието е чаша чай с теб”, написана от Мамен Санчес и преведена от испански от Ивинела Самуилова. Препоръчана ми от момичетата от Хеликон – Стара Загора, и най-вече от Таня.

А, да. За книгата.
Много ми хареса. Нали с това започнах – точно тази книга ми трябваше. С пестеливо четене – с бавене, спиране и почивки – я прочетох за един ден. Аз не съм читател-спринтьор. Честно казано, когато някой вземе да се хвали, че за два дни е прочел осем книги, представям си, че главата му е кофа за боклук, в която тия книги падат и пропадат, и изпитвам лека погнуса при мисълта, че такъв човек може да прочете и някоя от моите книги.
Но „Щастието” е 1. много увлекателна и приятна за четене и 2. отпечатана с доста едри букви и рехавичко. Номер 2 е за хубаво, защото може да се случи да четете книгата на плажа или във влак, ако БДЖ не се спомине, да не дава Господ, и ще виждате буквите и в полусън, с премрежени очи, през тъмните очила или обляни в блясъка на слънчицето топло и искрите, които прехвърчат от всяка мъничка вълничка, която се гали в краката ви.
Таня точно така ми каза – че героините са много добре описани, всяка с характера си и всичките са много симпатични. Аз ще добавя – и героите. Типични, мили, уютни, създаващи настроение, будещи съчувствие и да, желание да ги познавам, да работя с тях, в смешната редакция…
Испания е описана по такъв начин, че не може да не ти се прииска да я видиш наживо. Светлината, ароматите, хората. Приятелствата. Положена до британския стил, студенина и сдържаност, цялата жизненост, огън и да, цигания на Испания избухва с радостен трясък и звън на китари, о, чиста радост, о, тапас и ледено студена бира!
Приятелство и любов, това е общото усещане, което ме обгръщаше на всяка страница. Като добавим и факта, че става дума за книги, неизвестни ръкописи от велики писатели, издателски бизнес и редки порнографски издания… Кой би могъл да устои на тази книга? Може и да има такива хора, но аз с такива хора не дружа.
В този роман всички са красиви, има няколко по-едрички дами и господа, но и те са мили и привлекателни, дори лошият Барбоса и красив по своя своднически начин.
Не си мислете, че става дума за някаква безпроблемна лиготия. Образите затова са толкова жизнени и живи, защото битките, които водят, са истински и дълбоки, често безнадеждни – самота, липса на перспективи, неразбирателства, насилие, безработица… Точно така става в живота – например един копнее за детенце, друг има три деца и едва смогва да ги отгледа, трети дори се е отказал да мечтае, и всичко това едновременно, и трябва да се живее заедно и всеки да се справи. А когато имаш приятели да те подкрепят, как животът става не просто поносим, а радостен и сладък…
Много се забавлявах и се смях, точно от такова изобилие от хубости имах нужда.
Корицата е много подходяща – малко леко въз-ярка, и този чайник ми се струва несъразмерно голям (или прозорчето е малко и стаята тъне във вечен мрак? – ама пък сигурно и стените са дебели и в тази стаичка е хладно лете и топло зиме – и чайникът е лъскав и приятен на пипане – и ако щастието е чаша чай, НЕКА ИМА МНОГО ЧАЙ!)
На финала има няколко сватби и няколко възродени брака, справедливост, бъдеще, пари, щастие, близнаци и любов. Честно казано, книгата нямаше да загуби, ако някоя и друга страница бяха съкратени, защото по едно време ми писна от описания на обувки със средно висок ток и кристални подноси. Минах ги по диагонал и не можах добре да разбера как се стигна до разтърсващия оргазъм на свекървата при вида на призрака на Толкин, от който на другия ден гостите на сватбата… Няма да ви кажа какво, прочетете си сами! 🙂
Чудна книга. За зима, за лято и за някой път, когато човек е уморен и иска да му просветне на сърцето.

Това е книга за самотата.
Всички хубави книги разказват за самотата на човека.
За това, как той я населява с мечтите и спомените си, тършува из нея, прокарва пътеки, изкатерва се по склоновете й, спуска се, пропада…
Това е книга за едно чудо.
Чудесата са си такива – приближават те към това, от което се отдалечаваш, и ти дават надежда и светлина точно когато си най-отчаян.

„Невероятното странстване на Харолд Фрай” ме плени още с корицата си. Цветът й е толкова топъл, и цялата е нашарена с малки лъскави стъпчици. Прилича също на старо писмо, изпратено с въздушна поща, и ми напомни за любимата ми „Клуб на любителите на книги…”. На гръбчето е разказано началото на историята:

Пенсиониралият се наскоро Харолд Фрай живее в малкото английско градче Кингсбридж заедно със съпругата си Морийн, с която вече дори не си говорят, и всекидневно се изправя срещу отегчението и разочарованието от безличния си живот. Една сутрин Харолд получава неочаквано розово писмо от приятелка, която не е виждал от двайсет години. Куини Хенеси се намира в хоспис в Беруик на Туид и му пише, за да се сбогува.
Когато Харолд излиза от дома си, за да пусне в пощата набързо надраскания си отговор към Куини, той няма представа, че ще извърви разстоянието от единия край на Англия до другия без туристически обувки, карта, компас или мобилен телефон. Единственото, което знае със сигурност е, че, ако той продължава да ходи, Куини Хенеси ще продължи да живее.

Стана ми интересно. Представих си, че ще е книга, която ще ме зарадва и ето, още от първите страници се изпълних с въодушевление. Рейчъл Джойс е написала книгата. Кой я е превел на български език – в момента не мога да ви кажа. Когато имам книга, която много ми харесва, струва ми се загуба на време и за приятелите ми, и за книгата, ако тя спи на рафта и никой не я чете, така че съм я дала назаем вече. На кориците много рядко се пише името на преводача, и в онлайн-книжарниците, и дори в сайтовете на издателствата. Ще проверя и ще си го допълня тук.
Името на коректорката обаче го знам – Любомира Якимова. Ще запомня „Невероятното странстване” както с хубавата история за милия Харолд Фрай, така и с едно от най-впечатляващите недоглеждания, които съм срещала:

Приемам го по-скоро като чудна симпатичност и странност на характера на книгата.
Преводач на книгата е Илиана Бенова!
Представям си как е преживяла цялата история дума по дума. Какво приключение е да си преводач!
Вижте с какви работи ви занимавам, само и само да не ви издам какво се случва в началото на това пътуване, в средата и в самия му край, не искам да ви отнемам това преживяване. То е от историите, които нямаш търпение да прочетеш, а в същото време не ти се иска да свършват.
Дочетох последните стотина страници през нощта, след приказния концерт в Чайната, когато очаквах Иво да си дойде на следващия ден, и между тези две щастия финалът на книгата просто ми отряза главата. Съсипа ме. Смачка ме. Километрите, които Харолд измина в тълпата, бяха най-самотните и съсипващи, не можех да дишам, докато ги чета, а когато пристигна…
Ще опитам да не използвам ярки изрази. Ето:
Финалът на книгата беше хем предвидим, хем неочакван. Случи се чудо, но не това, което се надявах, а друго (за което също се надявах). Имаше брутални картини, а също и игра на светлината, смях и щастие. Смърт. Обикновените неща.

Мисля, че никога няма да забравя как Морийн подреждаше дрехите, така че ризите на мъжа й да прегърнат нейните рокли.

Небето е сиво. От внезапния студ листата изпопадаха набързо, без да се насладят на новите си цветове, ей така се изтърсиха в грозно старо зелено. Прането виси по три дена и все по-мокро става. Краката ми са студени. В къщи един оздравее – друг се разболее.
В такова време да нямаш работа навън, да си направиш чай, да се сгушиш в големия фотьойл и да си отвориш книгата… Малко да почетеш, малко да погледаш пред себе си и да си помислиш, и ти не знаеш за какво. И после пак да четеш.

Обаче да ти се падне книга, която да ти говори топло и приятелски. Да си споделя с теб. Да я обитават такива герои, че да ти е мило за тях, дори когато става дума за дребните им навици (да измие чашата от чая, но да остави пакетчето в малка чинийка, за да го използва още веднъж), за надеждите им, за съжаленията им, за глупавите им постъпки (той заведе жена си на сватбата на своя стара любов, напи се, отиде да се обади на децата, заспа в стаята и остави жена си сама на партито). Книгата да ти разказва интересно за далечни страни и за хора, различни от теб – например за бенгалци, живеещи в САЩ – а да усетиш близост с тях. Да се вслушваш в имената на храните, които те приготвят, да си представиш цвета на стените, на роклите им, на пейзажа… Да ти спре дъхът от глупавата жестокост, която проявяват без нужда. Да ти спре дъхът от вълнение, когато усетиш заедно с тях, че любовта, която са търсили цял живот, вече е близо, зад съседния ъгъл, и те не може да не я срещнат, и е толкова огромна, че сигурно ще се разделят, защото… Защото.

Ей такава книга.
„Непривична земя” на Джумпа Лахири, преведена от Зорница Христова. Подари ми я Гери, но аз дълго време не започнах да я чета, а когато й дойде редът, я четох бавно, както се пие червено вино, с цялото й богатство от вкусове, аромати и цветове, с целия букет от емоции, които поемаха от думите на книгата и разцъфтяваха във въображението ми, и беше толкова красиво.

Има още една книга от Джумпа Лахири, издадена на български език също от Жанет 45 – „Преводачът на болести”. Аз нарочно я избягвах в книжарницата, защото не искам доброволно да държа вкъщи нищо, свързано с болести (преди доста време Вера Балева ми подари „Любовта трае три години” от Бегбеде, аз я приех, за да не обидя Вера, но съм я закопала на много тайно място и не искам да я виждам, защото ме е страх, че ако я прочета, любовта може наистина да започне да трае само три години, а аз не мога да приема това!) Навремето четях упорито и с желязна издръжливост всичко, което съм започнала, дори книги, които са ме смазвали – примерно „Ракова болница” на Солженицин, или пък „Пилето”. Ако имам причина и достатъчно силна мотивация, и сега мога да чета трудни книги, колкото и мъчително да е – защото кой може да остане безразличен. Но доколкото зависи от мен, с книгите, музиката, киното искам да си добавя красота, хармония и нежност в живота, да го направя по-закътан, по-топъл и обичлив, да не ме разболяват книгите, а да ме лекуват, да научавам от тях интересни истории, и също – как да се справям със злото, когато може, доколкото може…

Точно това получих от „Непривична земя”.
А и Зорница, и Манол ме увериха, че в „Преводачът на болести” не ставало дума точно за болести, така че непременно ще я намеря. Няма все да е есен, и зима иде…

Ще ви кажа едно нещо, което мразя: да ми е скучно.
Ще ви кажа и едно нещо, което обичам: новата книга на Спаска Гацева „Сбогуване с Арл”.

Не зная от къде можете да си купите тази книга. Аз я получих като подарък от авторката, книгата пристигна по пощата. Издадена е съвсем неотдавна, може да се каже – преди дни, от издателство Аквариус. Сега специално я потърсих в нета, но не я откривам в сайтовете за продажба на книги.
Тази книга много ми харесва. Корицата й е по композиция на Галена Воротинцева (Честита нова книга и на теб, мила Галена, щастлив път до твоя „Адрес”!)
А стиховете на Спаска Гацева…
Ами те са понякога чепати, подскачат на един крак, направо я карат през просото, не увъртат, думите им са свързани накъсо, чак искри хвърчат… Първо си казах – ама как може такова нещо… А после видях, че може.
А после усетих, че се връщам по няколко пъти да прочета едно и също стихотворение, защото някой образ се е хванал за мислите ми като малко дете и не иска да ме пусне, и аз го пренасям на гръб през страниците, после се връщам да го видя пак на неговото собствено място… Странно четене на книга беше това четене, и всякакво друго, само не скучно…

Препрочетох книгата два пъти, три пъти. Образът й се оформи пред мен, израсна.
Не бяха само чепати стихове на чепата бабичка, която се оправя и със смъртта, и с раздялата, и с живота, оправя ги и ги слага на местата им.
Присъствието, което усетих в стиховете, е на една голяма личност. Впечатляваща, драматична, способна на едри жестове. Буди в мен уважение и радост. Толкова много радост и от живота, и от смъртта има в тази книга… Противоречива и динамична, поезията й се движи бързо като летни облаци преди буря.

Живях. Незнайно как. Но оживях.
И душно беше. И въздушно беше.

Тази поезия ми е много близка с тъгата си. Голяма, постоянна като фон или остра като единствен лъч светлина, който си пробива път точно в мига на залеза.

Има още →

Книгата се казва „Човек на име Уве”.
Написана е от Фредрик Бакман и е преведена на български от Цветана Гечева. Издадена е от Сиела.
От вас се иска да оставите това, с което се занимавате в момента, и да я прочетете.
Защо?
Защото!
Защото НЕ СТЕ ПЪЛНИ ИДИОТИ! 🙂
Това е една от най-хубавите книги, които съм чела до сега. Изпълнена съм с нежност и възторг.
В нея се разказва за един дърт киселяк, който само мърмори, и който с всеки следващ ред ти става все по-симпатичен и мил.
Книгата е пълна със смешни истории, а, както каза Таня от Хеликон: „Няколко пъти се наложи да се скрия в другата стая, за да си поплача.” И аз така. Само дето не съм се крила.

Интересно, че стилът става все по-добър с всяка следваща история. В началото ми звучеше малко криво, например шантавите сравнения ми идваха прекалено много и се застъпваха, но по-нататък, със следващите страници, вече разказът потръгна по-гладко.

В карето са посочени имената на отговорен редактор и на редактор, и аз обвинявам точно тях за не съвсем малкото печатни и други грешки. На места има изречения, които не са точно изречения, защото смисълът им се губи. Просто ви предупреждавам, че ще се натъкнете на тях. Едно леко примерче, сега го мернах: „Жените с емблемите на гърдите, които пушат като комини, се разпищяват уплашено.” (Кои пушат? Жените? Емблемите? Циците?!)
…но няма да ровя да търся още примери, по-добре да избера някое сладко сравнение. Ей сега.

„Смехът й го стряска. Сякаш е карамелен и някой го е изсипал прекалено бързо и сега той бълбука във всички посоки. Никак не отива на сивия цимент и на правите ъгли на плочите в градината. Звучи завладяващ, закачлив, смях, който не се съобразява с правилата и установените норми.”

Най-хубавото в книгата са героите. Уве. Соня. Котката. (Котката ми е любима!!!) Парване. Джими. Руне. Всичките герои. Те са изключително ярки и отчетливи, съвършено фокусирани, верни и истински. Хора (и котка) от чиста, ясна порода. Такива са, че копнея да живея в този квартал и да ги познавам, и бих се надявала някога да ме поканят на гости, и за да заслужа поканата, бих била много добър съсед и…

Чувствам се обвързана със света, стегнато прегърната, обкръжена от хора, които няма да ме оставят да падна. „Човек на име Уве” ми припомни точно това, накара ме да го усетя с кожата си, направи го видимо за очите ми.

Страхотно е с каква усмихната лекота са показани взаимоотношенията между героите.

„Руне не каза нищо. За всеки, който го познаваше отдавна, беше очевидно, че през следвашите години се смаляваше. Сякаш се свиваше след всяка дълбока въздишка и никога повече не диша нормално.”

„Когато Соня излезе от чакалнята, тя тежко отпусна чело на широките гърди на Уве.
– Колко много мъка, Уве. Имам чувството, че сърцето ми бие извън тялото.
Останаха смълчани дълго, прегърнати. Най-сетне тя вдигна лице към него и го погледна сериозно в очите.
– Сега вече трябва да ме обичаш двойно повече – каза тя.
Тогава Уве я излъга за втори и последен път. Каза, че ще бъде така, макар да знаеше, че няма начин да я обича повече, отколкото вече я обичаше.”

„Сега е шест без петнайсет и котката седи по средата на кухнята. Личи й, че е недоволна, все едно Уве й дължи пари. Уве отвръща на погледа й подозрително, както обикновено се гледа на котка, която е звъннала на звънеца с Библия в лапите, също като свидетел на Йехова.”

(Снощи дочетох книгата, при това със спирания, за да удължа удоволствието,а сега, като разгръщам напосоки, за да избера цитатчета, пак се зачитам и се сещам чак след няколко страници, че търсех нещо.)

Отделните разказчета са кратки и бързи, с много смешни диалози, и от пет изречения всичко ти става ясно. И постоянството, и внезапните жестове, всичко е точно на мястото си, непоклатимо, все едно винаги е било така и ти винаги си го знаел.

„Може би мъката им заради децата трябваше да ги сближи. Само че на мъката не може да се разчита. Когато хората не я споделят, има голяма вероятност тя да ги раздели.”

Уве е монолитен. Цялостен и цял, дори когато си противоречи – например не иска да даде и стотинка повече от минималното, защото мрази да го мамят, но всеки ден отива, разчиства снега и засажда в замръзналата пръст ново цвете, а на другия ден го изхвърля и засява следващото. Розови цветя.

Уве е адски досаден и е прекрасен. Фредрик Бакман го е избрал, за да покаже с него какво значи да си жив, да не си жив и да си умрял. Три различни неща са.

Той държи най-много от всичко на качеството, а така и не успява да се самоубие. Това е най-смешното от цялата книга. Той опитва отново и отново, но постоянно му пречат.

„Ето защо сега Уве стои пред надгробния камък на Соня и едва успява да каже колко много се извинява.
– Човек така се увлича, когато се бори с хората. Истината е следната: просто се налага да ме почакаш още малко. В момента нямам време да умра.”

Уве е техничар и майстор, поправя нещата и избягва хората, но всъщност е най-милият човек на света и смисълът на живота му е… Уф. Не съм на нивото на автора, и това, което той показва просто и красиво, има риск аз да го кажа сантиментално и лигаво. Затова спирам да говоря за книгата. Само ви казвам с цялото си сърце:
Прочетете „Човек на име Уве”!
Още в началото ви казах защо. 🙂

И едно писмо.
„Скъпи Уве,
Моля те да ме извиниш, че се свързвам с теб по този начин. Лена от вестника ми каза, че не искаш да се вдига шум, но бе така любезна да ми даде адреса ти. За мен случилото се е много важно, а не искам да съм от хората, които пропускат да го кажат, Уве. Уважавам нежеланието ти да ти благодаря лично, но ми се иска поне да те представя на хора, които винаги ще ти бъдат благодарни за куража и самоотвержеността. Вече няма хора като теб. Благодарността дори не може да изрази това, което чувствам.”

Книгата е издадена през 2009 година от издателство „Стигмати”, но аз научих за нея съвсем неотдавна. Срещнах заглавието й в една статия на Зорница Христова. Ето какво се казва там за „Пътуване по посока на сянката”:

„Много по-радикален в тълкуванието си на миналото е „Пътуване по посока на сянката” на самата Яна Букова, който наистина оспорва общоприетите нагласи по отношение на миналото, на първо място защото се занимава с време, в което, според учебниците, българска история няма, с „тъмните векове”. На всичкото отгоре се занимава с тях по сложен начин, с различни гледни точки – на чужденеца, на жената, на човека, който влиза и излиза от манастирското и разбойническото битие и т.н. При това, разглежда всички тези истории не в наложените впоследствие рамки на националната територия и предстоящата национална кауза, а съвсем флуидно, в целия им асоциативен потенциал от назоваването на един от основните герои „Никой” до фикционалните (по Борхес) легенди на несъществуващи племена. В този смисъл, „Пътуване по посока на сянката” се родее с Вера Мутафчиева и многоликото минало, описано в „Летопис на смутното време” и „Случаят Джем”, и се явява контрапункт на идеологически удобното „Време разделно” с неговия черно-бял драматизъм. Литературната сложност на романа му пречи да бъде възприет като радикален, да предизвика скандал (на какъвто бяхме свидетели по отношение на Батак). В случая реакцията на публиката се развива като в онзи виц: В командната зала на мозъка. Един неврон докладва на центъра за обработване на информацията: „Сър! Получихме информация, която противоречи на основната система от вярвания!” Центърът: „Отървете се от нея!”

В „Култура”, където беше тази статия, често говорят и много по-сложно. Тази статия аз я разбрах, и поощрена и развеселена от постижението си, си казах, че трябва да прочета романа на Яна Букова. Поръчах го и той дойде, и…

Мили мои, това е една от най-прекрасните и необикновени книги, които съм чела.
Езикът е толкова богат и красив, че няма страница, на която да не съм спирала, загледана в редовете като в красив, ненагледен пейзаж. Такова удоволствие! Знаех си, че ще искам да ви я препоръчам, и безброй пъти понечвах да си отбележа някой пасаж, който се отличава с особена хубост, но после си казвах – защо, където и да отворя, има изящни красоти, и през думите прозират други, още по-големи даже. Езикът на тази книга е като пътуване в долина. Спираш се и се надвесваш над една ягода, и докато ненаситно се взираш в нея (а тя е малка колкото нокът на дете и е алена, със златни семенца и почти невидим мъх и капка вода от дъжд, примерно), знаеш, че си насред поляна с безброй скрити ягоди, и милиарди цветя, а по-натам има храсти, дървета гора, и склонове, и няколко реда планини, които стават все по-светлосини, докато накрая се слеят с небето, изобилно с облаци с причудливи форми.

За нищо от това не се говори в книгата.

Тя не прилича на никой друг роман от български автор, който съм чела. Ако трябва да правя сравнения, хрумват ми имената на Милорад Павич и на Иво Андрич. С ехо от приказките от 1001 нощ, които някой им е чел, когато са били деца.

Има още →

Прочетох новата книга на Христо Карастоянов.
Не я прочетох бързо. Сега виждам, че съм я получила по пощата на 14 май, значи преди две седмици.
Прочетох я по-бавно, отколкото ми се искаше, с прекъсвания. Носих я в чантата си. Спирах, пак четох.

Започва брутално, после преминава в обикновен ужас, който ескалира и постепенно зъбите ти изтръпват и в устата ти изплува кисел вкус на желязо. И после идва краят, пак, наистина.

Две неща ме дразнеха през цялото време.

Начинът, по който в началото на всяка част от романа не се разбира от първия момент за кого става дума, за Гео Милев или за Шейтанов.

И начинът, по който са изписани датите и годините – не с цифри, а с букви. Дезориентиращо, объркващо, размазва времето, както се размазва с тояга череп на арестант.

Гледах как шарена София се взривява и почернява. Гледах как младите с поезията и с перчемите се оттеглят заднишком и ги няма, няма.

И как красивото лице на Мила потъмнява и потъва.

И когато прочетох последното изречение, разбрах защо датите и годините са изписани словом.

Защото това е хроника на две предизвестени смърти
и за да се отдалечи, с няколко букви поне, краят.

…