Книгата е издадена през 2009 година от издателство „Стигмати”, но аз научих за нея съвсем неотдавна. Срещнах заглавието й в една статия на Зорница Христова. Ето какво се казва там за „Пътуване по посока на сянката”:

„Много по-радикален в тълкуванието си на миналото е „Пътуване по посока на сянката” на самата Яна Букова, който наистина оспорва общоприетите нагласи по отношение на миналото, на първо място защото се занимава с време, в което, според учебниците, българска история няма, с „тъмните векове”. На всичкото отгоре се занимава с тях по сложен начин, с различни гледни точки – на чужденеца, на жената, на човека, който влиза и излиза от манастирското и разбойническото битие и т.н. При това, разглежда всички тези истории не в наложените впоследствие рамки на националната територия и предстоящата национална кауза, а съвсем флуидно, в целия им асоциативен потенциал от назоваването на един от основните герои „Никой” до фикционалните (по Борхес) легенди на несъществуващи племена. В този смисъл, „Пътуване по посока на сянката” се родее с Вера Мутафчиева и многоликото минало, описано в „Летопис на смутното време” и „Случаят Джем”, и се явява контрапункт на идеологически удобното „Време разделно” с неговия черно-бял драматизъм. Литературната сложност на романа му пречи да бъде възприет като радикален, да предизвика скандал (на какъвто бяхме свидетели по отношение на Батак). В случая реакцията на публиката се развива като в онзи виц: В командната зала на мозъка. Един неврон докладва на центъра за обработване на информацията: „Сър! Получихме информация, която противоречи на основната система от вярвания!” Центърът: „Отървете се от нея!”

В „Култура”, където беше тази статия, често говорят и много по-сложно. Тази статия аз я разбрах, и поощрена и развеселена от постижението си, си казах, че трябва да прочета романа на Яна Букова. Поръчах го и той дойде, и…

Мили мои, това е една от най-прекрасните и необикновени книги, които съм чела.
Езикът е толкова богат и красив, че няма страница, на която да не съм спирала, загледана в редовете като в красив, ненагледен пейзаж. Такова удоволствие! Знаех си, че ще искам да ви я препоръчам, и безброй пъти понечвах да си отбележа някой пасаж, който се отличава с особена хубост, но после си казвах – защо, където и да отворя, има изящни красоти, и през думите прозират други, още по-големи даже. Езикът на тази книга е като пътуване в долина. Спираш се и се надвесваш над една ягода, и докато ненаситно се взираш в нея (а тя е малка колкото нокът на дете и е алена, със златни семенца и почти невидим мъх и капка вода от дъжд, примерно), знаеш, че си насред поляна с безброй скрити ягоди, и милиарди цветя, а по-натам има храсти, дървета гора, и склонове, и няколко реда планини, които стават все по-светлосини, докато накрая се слеят с небето, изобилно с облаци с причудливи форми.

За нищо от това не се говори в книгата.

Тя не прилича на никой друг роман от български автор, който съм чела. Ако трябва да правя сравнения, хрумват ми имената на Милорад Павич и на Иво Андрич. С ехо от приказките от 1001 нощ, които някой им е чел, когато са били деца.

Книгата е пълна с подаръци и изненади – от словосъчетания, които те карат да спреш да четеш и да започнеш да мечтаеш – до ох! – oнова нещо между страниците, заради което изпищях, хвърлих книгата на пода на тролея и десет човека дойдоха да видят добре ли съм (Не можах да открия кой е оформил тази книга? Браво му!)

Влюбена съм в музиката на думите, подредени или оставени свободно да текат. Музиката на имената и на глаголите, и прилагателните, които са заковани като със златни гвоздеи. Артистична, точна, свободна, на ръба между съдбата и случайността, всяка дума може да се изпее, да се издълбае в нефритена плочка или да се изкрещи насън.

Разказът пътува през пространството, затваря се в манастир, играе на карти в Борнео, втъкава се в килим или пристига като писмо, татуирано върху гърдите на странен чужденец, нощува при трите вятъра, открива Южния кръст, донася чумата, тръгва да се ражда с рамото напред, удря го гръм, бозае от змия. Аз не мога да ви разкажа какви са героите и каква е съдбата им, защото в тази книга всеки от героите е въплъщение на езика. Всеки герой дава за малко лицето и тялото си на езика, а после езикът го напуска, и понякога намира друго лице и друго тяло, когато поиска да разкаже повторно същата история.

Нали нищо не ми се разбира? Знаех си!
Тази книга ми събра очите, чудо е тя. Напълно необикновена. Умна и мъдра, а в същото време някак те разфокусира, все едно ти показва картина, която можеш да видиш единствено с периферното си зрение. И при цялата си неравномерна ритмичност – тук поредица от бързи действия, там – поетична, вглъбена лежерност и отнесеност – нещото, което ме впечатлява най-силно – спазената мярка. Чета, нямам идея какво предстои да се случи, но когато то дойде, усещам, че е било необходимото, каквото трябва и колкото трябва.
Стига съм говорила. Нека цитирам някой малък откъс.
Моето сърце принадлежи на историята за Дракула, но нека който я чете, сам да стигне до нея. Ще препиша някой случаен абзац, да опитате.

„В ръцете си Юнал Аслан държеше един буркан с мед. Обичаше сладко като децата, а меда обичаше повече от всичко, защото беше и красив. По цвят и по светлина се родееше със скъпоценните камъни и му се струваше трудно за вярване, че нещо толкова блестящо и чисто може да се яде. Защото трябва да си признаем, че повечето от нещата, които ядем, са доста грозновати. Обичаше и играта на меда, начина, по който отказваше да се отдели от себе си, проточвайки една изтъняваща до безкрайност нишка, начина, по който отлагаше да се върне в себе си, така че нишката, когато докосваше повърхността му, не потъваше веднага в нея, а чертаеше фини и все по-усложняващи се писмени знаци, които постепенно уплътняваха очертанията си, удебеляваха се, разширяваха се, докато станеха накрая и те гладка, блестяща повърхност, бавно и без насилие. Извърши ритуалното завъртане три пъти на лъжицата около самата себе си и изсипа съдържанието й в устата си. Всичките му зъби се взривиха едновременно при допира със сладкото и си помисли дали и при останалите хора е така и болката е част от вкуса. Хубава мисъл за последна, но не беше. Постепенно болката се уталожи, широкият му език дооблизваше останалото върху лъжицата, а върху небцето му се разливаха шепотите, ароматните ветрове и светлосенките от вкусовите градини на меда…”

Горещо препоръчвам!