Денят с нощта се изравнява
и щом замръкне – хладно става,
и лястовиците се махат,
и есента почуква плахо
и деликатно ме подсеща,
че иде ред за важно нещо:
печални мисли да прогоня,
да викна: Соня! Соня! Соня,
здравей, къде си, как си, що си…
Да я засипя със въпроси,
и да подскачам, да се смея,
защото разговарям с нея,
и нищо, че по телефона,
и нищо, че край нас във фона
нахален градски шум наднича.
Такова хубаво момиче
е Соня, Соничка, София!
Едва ли тайна ще открия,
ако ви кажа, че без нея
сама едва ли ще успея
да подредя прилична книга.
Тя бързо същината стига,
и ловко смисъла открива
и като бебе го повива.
София книгите отглежда
с Любов и Вяра и Надежда.
Надеждна, вярна и любима,
на мен ми е необходима,
и затова й обещавам
редовно да я поздравявам
до края чак на този век –
защото е голям човек!
❤

От няколко дни поглеждам и дебна в кой момент статистиката ще покаже милион посещения в блога, а точно вчера да пропусна.
Приятно е да си милионер.
Благодаря!

🙂

(по действителен случай)

Тази сутрин Магелан
плесна челото си с длан.
Нещо… Нещо бе забравил,
нещо бе недонаправил…
Куфарът му е готов.
Джаджите за риболов,
пушката, шишето с рома.
Дънките от корекома
и удобните обувки.
Няма тука плувки, джувки
или женска глезотия.
Магелан не бе от тия.

Все пак глождеше го нещо.
Пийна си кафе горещо.
Докато е още млад,
искаше да види свят.
Заверил си бе билета…

Да бе!
Бабата си клета
Магелан бе пренебрегнал,
чувствата й бе засегнал –
ходеше незадомен,
вечен пътник и ерген.

„Бабо, бабичко любима,
не ръмжи, надежда има!
Аз съм още доста млад.
До Чикаго и назад
още малко ще пошаря,
после ще се окошаря.
Ти не си старица слаба.
Ти си Вечната Ми Баба.
Чакай. Потърпи. Потрай.
Бабо, ти си земен рай.
До ще време и за сватба.
Магелан ще те зарадва –
някога, но не сега.
Тръгвам вече към брега.
Любя, тача края наш,
но сега ме чакат в САЩ.
Този свят ми е на длан.

Подпис: Весел Магелан.”

Знаеш ли какво е приятел да дойде от много далеч, да стои ден, два, три в България, една малка част от пътя да остане за теб, и ти да не успееш да я изминеш, за да се видите.
Голямо разочарование.
Първо Зоран Якимоски от Охрид, после Лидия Димковска от Любляна. Уж София не е далеч, а усетих как в няколко поредни дни се отдалечава.
Лидия беше в НДК на Панаира на книгата, за да представи книгата си „Резервен живот“. Аз още не съм я намерила, за да я прочета, но като знам колко бях впечатлена от предишната й книга, преведена на български език, „Скрита камера“, очакванията ми са големи.
Това хубаво, но все пак не успях да отида навреме в София.
Обаче! видях Лидия на площад „Славейков“!!! Имам и снимка с нея!
Имам и снимка, която показва, че е възможно писатели и книги да се представят подобаващо пред широка публика.
Почувствах се прекрасно, когато я видях.  Казах си – познавам звезда. Лично.
Помолих едно момче да ми направи снимка.
Лидия, надявам се да успеем да се видим скоро, и наистина!

Моето всичко днес има рожден ден.
За пръв път е далеч от мен на рождения си ден, но въпреки това ми е толкова празнично, че не мога да спра да пея весели песни и да подскачам.
Даже този рожден ден ще му е 26 часа, защото започна по българско време, а ще завърши по шотландско.
Иво е най-щастливото, най-хубавото, всичко хубаво.
Искам той да има прекрасен живот. Искам да работи, каквото обича, и да има много успехи. Да живее сред здраве, радост и безкрайна споделена любов.

Припомних си нещо, което казах преди няколко негови рождени дни. Усещам го много силно (плюс тръпката заради самолета), затова ще го повторя пак.

На тази снимка се вижда как чакам Иво:

Чакам го, макар че той е вътре в мен.

Мисля за него, говоря му, дори да не ме чува, мечтая си за бъдещето му, вслушвам се в него, тревожа се, вълнувам се и го обичам с цялото си сърце.

Той се роди около 6 месеца след деня, в който е направена снимката, преди доста години,

а аз продължавам да правя всичко това и продължавам да се чувствам точно така.

Честит рожден ден, Ивенце!

Колко хубаво и празнично и интересно!
От този блог съм получила само хубави преживявания, и то много.
Напоследък не ми идват често стихотворения в ума и новите постове пооредяха, но пак не спирам да влизам тук.
Понякога се занимавам с лична археология, като се връщам назад в историята на блогчето и се чудя, и се смея, какви хубави времена са минали.
За това, че имам този блог, и то на този адрес, първо трябва да благодаря на Ан и на Йовко.
А после веднага искам да се бухна в цяло топло море от благодарности към всички мили хора, които наминават от тук и намират нещо, на което да се усмихнат, и пак идват.
Това ми дава радост и смелост, чудно хубаво е!
И както са казвали колегите от преди пет-десет века, пътниче, като се отбиваш покрай този тих и скромен кът, не се сърди за неволните грешки, защото е писала грешна и слаба ръка, а споменувай с добро.
Урааааа!

това е цветенце от Варна

Поезията е концентрат. Парфюм. Конкрет, извлечен от цветове.
Тя е малко и е ценна.
Затова поезията се държи в стихове – по същата причина, по която скъпите парфюми се държат в кристални флакони, а не в бидони от пластмаса.
Поезия има и в прозата, но тогава е лекичко напръскана, а най-ясно се усеща в напрегнатите моменти, на разгорещените места и в топлите гънки на историята.
Разбира се, тя не е само в думите. Тя се усеща по-добре със затворени очи, а това доста пречи на четенето.
Понякога поезията е целувка със затворени очи.

В такива моменти се чувстваш мека – не с топлата пухкава мекота на жив бозайник, а с лигавата мекота на плод, който гние. Тънка полупрозрачна ципа прикрива слабото място като кората на зимна круша – крушата все още има формата на круша, но не би издържала дори лек допир. Щом се разкъса, всичко ще излезе наяве.

Гузно, сладко-кисело усещане под езика. Първи тръпки на ферментацията, вкусът намеква за опиянение, а докарва само от онези режещи и разкъсващи спазми в корема, които те карат да мислиш за бог и да му се молиш, а в моментите на успокоение да лежиш без никакви сили, със заглъхнали уши, обезводнена, празна като рохко яйце, изгребано с лъжица от разглезен людоед (оставил е костите, да тежат и да болят).

Несигурност. Колко дълго може да продължи, без да се съсири и да засъхне, без да прелее, без да се вкамени в нещо друго?

ПОКАНА:

Литературен клуб

„БЕЗ ЗАГЛАВИЕ“

 събира момичета и момчета
на възраст между 14 и 19 години
с интереси в областта на литературата

ако пишете стихове или проза
ако обичате да четете
ако търсите хора от вашата кръвна група
и защитено място за поезия
ако ви е необходима публика
или помощ за някоя метафора с фабричен дефект

 облечете си храбростта
напълнете си джобовете с въображение
сложете си добронамерените очила
вземете си чувството за хумор

 и елате

в ЦНКИ (Център за наука, изкуство и култура)
ул. „Захарий Княжески” 71, ет. 3

срещите ще бъдат всеки вторник от 19 часа
за информация – 042-63-86-98 / 62-90-62
и 0897946466

домакин – Мария Донева

§

И за някаква приблизителна яснота, ще добавя тук концепцията, макар че тя е малко скучна.

Литературен клуб „Без заглавие” ще бъде отворен за средношколци, които се интересуват от литературата и правят своите първи опити в поезията и прозата.

В града ни има традиция. Жеко Христов, Стана Димитрова, Таньо Клисуров  водеха литературни кръжоци, в които полагаха грижи за младите поети, подкрепяха ги и изграждаха в тях отношение към поезията, добър вкус и широка обща култура.

След непростимо дълго прекъсване, днес е нужно тази традиция да бъде съживена и продължена. Днешните деца имат дори още по-голяма необходимост от среда, в която да развиват способностите си за създаване на текстове и за общуване със света с помощта на поетичното слово.

В клуб „Без заглавие” те ще срещнат свои връстници със същите интереси. Ще бъдат насърчавани да споделят опита си, да усвояват различни стилове и техники на писане, докато открият своя собствен уникален глас.

Заниманията в клуба ще бъдат насочени към деликатно и методично запознаване на децата с литературната класика, запознаване с новите тенденции в съвременната българска и световна литература. Децата ще се срещат и ще контактуват с изявени творци. Ще бъдат насърчавани да участват в подходящи литературни конкурси. При възможност в края на учебната година ще бъде издадено списание или книга с най-добрите техни произведения, създадени през текущия период.

Младите поети и писатели от клуб „Без заглавие” ще бъдат насочвани да присъстват и да вземат участие в културните събития в града с идеята да израснат не само като творци, но и като компетентна, ентусиазирана, ангажирана публика с висок вкус и изисквания.

Участието в клуб „Без заглавие” има за своя най-висока цел да помогне за отглеждането на щастливи, добри, ерудирани хора, от които обществото ни има остра нужда.

Понякога, от страх да не се натрапваме, спестяваме на хората около нас милите мисли и думи, които имаме за тях.

Понякога, за да не нарушим работната етика, не казваме на колегите си колко важно за нас лично е тяхното присъствие, че точно те са пред очите ни и че като се усмихнат, работата ни олеква и става радост.

Понякога не можем да забравим как са ни разбирали криво.
Направиш нещо мило и те приемат или за идиот, или за глупак, или решават, че имаш сексуални претенции.

И какво, да се откажем ли?!

Аз мога да си бъда аз и да правя своите неща навсякъде. Ако не бяхте вие, кое би ме задържало да не напусна всяка работа на света? В работата, както в любовта, оставаме там, където желае сърцето ни.

Понякога, от страх да не се натрапваме, спестяваме най-хубавото. И понякога го губим.

🙂

Не искам никога да забравя как се чувствах в студиото на Нощен Хоризонт.

През декември видях една коледна идея – да си записваш хубавите мигове, които ти се случват, да си събираш бележките в един буркан, и в края на годината да си ги прочетеш, за да я изпратиш с благодарност и радост.
Това гостуване. https://www.youtube.com/watch?v=-zRfh2v-pVk

Благодаря, Кармен! ❤

Получих прозрение оня ден в София, на премиерата.
Когато дойде ред за подписване на книги, дойде едно момиче и докато аз се канех да пиша, тя ми каза много мили думи!
И аз й казах:
– Ето, сега ще си вирна носа!
И си вирнах носа.
Понечих да напиша пожелание, усетих, видях, разбрах и открих:

С вирнат нос не може да се пише.

снимка: Ивелина Чолакова

Макар че не разбирам нито от политика, нито от икономика.
От години крещя, или мълча обидено и си представям, че това е начин да си спася достойнството, или гласувам, или не гласувам.
Има толкова далавери и тайни, които аз не знам, и човешки съдби, и история, и технология, и традиции, и пари, събрани в темата БДЖ, че не би трябвало да отронвам нито сричка.
Но толкова много съм пътувала с влакове. И съм се разболявала от студа, и съм била на ръба на топлинен удар от жегата. Чакала съм с часове заради закъснения. Била съм благодарна за човещината на кондукторите, или пък съм отклонявала неприлични предложения. Стигала съм до най-топли и любими приятели. Прибирала съм се у дома. Плакала съм си тихичко в купето след тежка раздяла. Яла съм и са ме черпили, и съм черпила. Шила съм играчки и съм ги продавала, и съм ги подарявала във влака. Заспивала съм с чувството за пълна безопасност и съм се събуждала със скок от паника, че съм си пропуснала гарата.
Железниците са български и държавни, а аз съм българка и съм български поданик.
Искам да кажа, тия влакове са моите влакове.
Гледам как една гаричка като тази в Пазарджик с месеци и месеци не можем да ремонтираме. Не да построим, да ремонтираме. През 21 век, с всичките технологии, машини, нови материали и в рамките на Европейския съюз.
Едни пикливи няколко десетки километра между Нова Загора и Ямбол ги ремонтираме с години.
Цялата железопътна мрежа, цялата железопътна система е построена след Освобождението, нали така? И след Девети септември – една голяма част от нея?
Нашите майки и татковци, специалистите, трудоваците, затворниците, бригадирите, войниците, бомбаджиите в планината, инженерите, майсторите на релси и траверси са положили този път през цяла България.
БДЖ ми е наследство.
Безразсъдно съсипваме нещо, което не ни е по силите да създадем, нито дори да поправим частичка от него.
Ако започна да давам примери колко е зле тази фирма, ще разкажа половин абсурден роман. Аз, със скромния си личен опит. Еми няма начин случайно да има толкова абсурди, глупости и простотии в рамките на една фирма.
Мисля, че нарочно зли хора съсипват моето БДЖ, за да спечелят много пари. Нямам дори идея кои хора и колко пари. Само виждам и казвам.
Не че думите ми имат значение.
Но не е правилно и не е справедливо. България има нужда от своите влакове и тези, които нарочно, злоумишлено съсипват БДЖ, са престъпници и вредят на всеки от нас лично.
Пред очите ни.
Пред нашите виждащи, безпомощни очи.

Разбрах нещо за самотата.
Тя е вътрешно присъща на човека и представлява тежест от любовта, която имаш нужда да дадеш, а по някаква причина не можеш.

Самотата може да се нарича с името на някой, който те е напуснал, някой, за когото мечтаеш, а също и да няма име, защото никога не си срещал този човек.
Тя се състои от любовта към непознатите родители, които са оставили детето си за осиновяване и то мъчително се стреми към тях, дори да си мисли, че ги мрази.
Тя може да бъде копнеж по дете, или по още едно дете, което някоя добра майка никога няма да роди.
Такава любов кара пубертетите да стискат зъби, да крещят на близките си и да правят глупости.

Тази любов е вътре в сърцето и има свой конкретен получател, който обаче не е наблизо. Тя расте, тупти, ферментира, а не може да излезе навън. Не може да бъде дадена на друг и всички опити това да стане са неудовлетворителни.
Понякога адресатът на любовта е наблизо, но е неспособен да получи това, което е предназначено за него.

Хората произвеждат много повече любов, отколкото могат да дадат.
Светът страда от свръхпроизводство на любов.

Не можеш да упрекваш някого, че си нарекъл самотата си с неговото име. Не може да бъде вина това, че някой те обича, и че те обича много.
И присъствието не решава нищо.
Любовта е в повече и затова самотата е в повече.
Непоносима.

Може да донесе облекчение, ако не мислиш само за любовта си и ако не мислиш само за себе си. Ако правиш нещо и я влагаш тази любов някъде, в това, което правиш.
Подозирам, че е като кърменето (извинете за физиологичния пример) – колкото повече суче бебето, толкова повече кърма има майката.
Все пак да, това е някакво решение.

— Не ми върви — каза фенерджията. — Добър ден. — И угаси фенера.

— Този човек — каза си малкият принц, продължавайки пътешествието си — би бил презиран от всички други — от царя, от суетния, от пияницата, от бизнесмена. Ала той е единственият, който не ми се вижда смешен. Може би защото се занимава с друго нещо — не със себе си.

Той въздъхна със съжаление и продължи:

— Той е единственият, когото бих избрал за приятел. Но неговата планета наистина е много малка. Няма място за двамина…