През 2014 година
пътувах, за да казвам стихотворения на глас пред публика, за концерти или представления в Стара Загора, Раднево, Пазарджик, София, Русе, Казанлък, Сливен, Дупница, Шумен, Разград, Бургас.

В театъра в психиатрията в Раднево поставих „Благородният испанец” от Съмърсет Моам и „Голямото наследство” от Алън Ейкбърн, играхме ги и в Стара Загора. Беше толкова хубаво… Явихме се на фестивал в Шумен и получихме награди. В момента репетираме „Шантави пари” на Рей Куни.

Имахме концерти с Марина, Венци и Антони.

В края на годината излезе книжката „Чисти стихотворения”.

Уших доста играчки, но напоследък не ми се шие. Пак започнах бавно-бавно да плета, изморена съм, искам да се прибера. То си личи и по блога, рядко пиша.

Иво завърши училище и стана студент. Той е чудесен.

Станах на 40 години, свалих двуцифрено число килограми. Видях и Бяло, и Черно море.

Много пъти ми помагаха много хора.

Благодаря за всичко.

Готова съм за 2015.

(и малко яркорозови снимки за яркорозов финал)

Понякога човек е на ръба на отчаянието. Надниква през този ръб. Прекрачва през него. И нищо не става.
Пак прекрачва – пак нищо.
Няма полет. Няма разбиване. Няма бум-тряс-чик-чирик!
Едно голямо нищо, едно лигаво и тъпо чувство, толкова апатично, че те мързи да се разочароваш.
От друга страна, то е направо смешно.
А пък щом е смешно, значи ще се оправиш, човеко.

.

Каква е дрипава смокинята, каква е кльощава наесен.
Между листата й прозират настръхналите й ръце.
Тя цялата е твърда, тънка.
Безсмислено е да прикрива безсилието си с украса и просто чака да опадат листата й непозлатени, недоизпрани и корави.
И недозрели плодове болезнено се зеленеят.
Това изглежда неприлично, но не по пролетния начин, от който всичко се усмихва,  въздъхва и поруменява.
Неподсладена издръжливост и жилава и горда старост.
Ако ще трябва да зимувам живота си, то нека бъде  – ако не може като славей – то нека е като смокиня.

.

Гледам, че напоследък всеки ден 20-30 човека прочитат съчинението ми за „Странник” на Ботев, и си викам, защо ли не ви разкажа тъжната му история?

Тя е история от типа „след време ще си спомняме за това и ще се смеем”, а от нея могат да се изтеглят и поуки, така че ето я.

Аз не обичам да съм госпожа по литература, но самата литература много ми допада и заниманията с нея понякога ми липсват. Всъщност много ми харесва да разсъждавам за някое стихотворение или разказ и да се опитам да изразя с думи какво точно съм усетила и какво ми е казал текстът. Затова все ми се е искало да помагам на Иво, подпитвах го на кой автор са в училище, има ли нещо за писане… Ама той – железен, все няма нужда от помощ.

Един-два пъти да ме е питал за нещо през всичките години в гимназията. Обаче третия път…

Госпожата им даваше заглавия и нещо като списък с въпроси, на които да отговорят – история на създаването, прочит на заглавието, композиция, изразни средства, тия неща. И ето го младия Иво, един ден идва и ми казва – имам да говоря за „Странник” на Ботев, по този ред.

– Дай на мен, дай на мен! – викам аз. – Само да го прочета, че не съм го чела от 20 години, и заедно да отговорим. А? А? А?
– Добре, прочети си го и дай да видим какво ще го правим това стихотворение.

Прочетох го аз няколко пъти, и като ми надойдоха едни мисли в ума! Историята на написването не я знам, но изказах някакви предположения, като съдя от годината… и после се развихрих да откривам смисли и подтекст, и вълнения, сърцето ми се разтуптя силно (и в момента, докато си го мисля, пак). Разказвах и обяснявах поне един час, докато Иво се омаломощи само от слушането, загуби вяра в себе си, забрави каквото знаеше и мислеше, обезсили се и ми вика:

– Това май ще трябва да си го запиша някъде…
– Недей! Аз ще ти направя едно планче бе, маме, само с по една дума или изречение по всеки въпрос, колко му е, даже много ще ми хареса, искаш ли, може ли, абе аз започвам. Стой така, ей сега съм готова! – и се метнах да пиша.
Ама толкова да ми беше приятно! И защо да се лишавам от удоволствието? Гледах да се въздържам, нали, да звучи малко от малко убедително, че е писано от учениче, и да не е прекалено дълго… По едно време гледам – то станало прекалено дълго. И спрях.

Де да бях спряла…

Дадох го на Иво, той го прочете внимателно, обсъдихме някои неща, някои по-изкелиферчени думи, той си го конспектира. Това – във вторник.

В петък трябва да го изпитат и да му видят възгледите за „Странник”. Звъни ми телефонът в тъмни зори, към десет сутринта, и Иво с отпаднал глас ме пита:

– Ти публикувала ли си някъде това, дето го писа за Ботев?

– Да бе, маме! – бодро казвам аз. – В блога. После с Богдан даже си обсъждахме дали наистина е сатира или не е, изобщо това със жанра…

– Значи наистина си го направила. – каза Иво и затвори, преди да го питам защо не е в час и какво иска да каже.

Пък то какво станало. След целия труд и време, което отделихме на тъпото съчинение, дошло време да ги изпитат. И какво мислите? Момчето преди Иво прочело на глас Ивовото домашно.

Но Иво все още ме обича. Ако искате да знаете!

 ❤

Вчера открих сезона за рецитиране на стихотворения пред публика!
Бях в Разград по покана на дамите от движението „За нравственост“.
Колко странно… Тръгнах вчера сутринта и никого не познавах в този град. Днес следобед отново съм си вкъщи, а умът ми още е там.

Мисля си за нещата, които си говорихме, за самата среща. Първо за представянето на сдружението. За двете деца, които бяха поканени да пеят – едно момиче с много хубав глас, не запомних името й, и едно момче, Иван Гайдаров, което свиреше на китара и изпя Ain’t no sunshine артистично и с великолепна лекота.

Докато хората идваха един по един, аз се запознах почти с всички. Не запомних всички имена, но в момента, докато мисля за това, ръката ми си спомня как се е допирала до ръцете им.
Толкова е странно, и толкова хубаво, как стихотворенията ме водят на срещи с непознати, и как правят видимо това, че не сме сами.

Почти нищо не видях от града! Нямаше много време, а аз смятам, че е по-важно да обърнеш внимание на хората, а не на къщите и улиците. Но все пак минахме край стадион „Лудогорец“ – е как иначе?! – също и край парка. Паркът е светъл, с високи, съвсем прави дървета. Минахме през такава гора и на връщане с рейса, веднага след излизането от града (този път не го проспах, както на отиване), и се усетих, че като гледам дърветата, несъзнателно си изправям гърба. С изправен гръб човек е малко по-висок, и въздухът влиза в дробовете му малко по-лесно.
Искам да съм заобиколена от хора, места и неща, сред които да ставам по-висока и да дишам по-леко.

Пак докато пътувах към Стара Загора, като премислях, установих, че пред публиката съм казала съвсем други стихотворения, не тези, които си бях намислила предварително. Така тръгна. Да казвам стихотворения на глас и да разсмивам хората, и малко да ги натъжавам, а после да ги разсмивам пак… безценно!

Ех, че хубаво беше в Разград. Благодаря!

Розичките, които ми подариха – новодомци на моята тераса 🙂

Стара Загора – два пъти мой град: веднъж по раждане, веднъж – по избор.

Защото много дълго бях далеч, аз виждам по-добре и оценявам дърветата, сънливите квартали,  Аязмото, прегърнало града, и езерото – цялото зелено, и гарата, защото знам, че мога спокойно, дълго, бавно да разчитам на тяхното присъствие край мене.

Харесват ми полетата за шах и фигурите, жарките турнири, разпаленият коментар, макар че за мене той е непонятно-скучен. Обичам Хе-ли-кон! Какъв ти кон – Пегас! – витрини с книги, и всичките ги искам. Всеки път, когато ида там, така се случва, че без да са ме питали, започвам да увещавам непознати хора, че трябва да си купят четиво – предимно „Шантарам”, а напоследък им казвам за „Човек на име Уве”.

Ами библиотеките? И тях със цялата си обич ги обичам, засмяните момичета в „Родина” и много ясно, цялата „Захарий” със хубавата зала, във която театърът ми идва да играе. Театърът! Работното ми място, и бял, и розов, в Градската градина. Градината и в нея шадраванът. И градският оркестър, който прави надвечер лете своите концерти.

Защото много дълго бях далеч, а после по желание се върнах, на мен не ми е даденост градът, а ми е даден, за да го обичам два пъти повече. Например зърнах вчера на ъгъла пред кино „Комсомол”, че вече има кестени – и пушек, и аромат, и есенна тъга ме лъхнаха от печения кестен. А преди седмица излязох вън след втора за сезона премиера в театъра, и чух за първи път – чак в центъра! – как феновете викат и как скандират там, на стадиона, защото имаше Берое мач, със друг отбор, не толкова велик, ох, ЦСКА ли, някой друг ли беше…

Когато бяхме малки, много пъти сме чували привечер със сестра ми рева на лъв, замръкнал в зоопарка. И също, нощем често чувам влак да ме зове, когато преминава.

И ето, моят град съдържа звуци – тролеи, джаз, съдържа аромати – които след реакция химична със въздуха така в едно се смесват, че аз изпитвам някаква любов, която иначе е безпричинна. Тя не е обяснима, но нали е дадена не да се обяснява, а да се чувства и да се живее.

И както я живея, любовта към този град, със всичката му глупост, със всичките му мили бъркотии, и с другите, съвсем, съвсем не мили, аз все си казвам – днес ще съм така, реша ли утре – може да замина. И ми е много хубаво да знам: замина ли, пак тук ще се завърна, и моят град ще става все по-мой, и по рождение, но и по избор.

Как станах 70 кила, си е моя работа и няма да ви се обяснявам.
Обаче на Нова година като се претеглих и видях числото 70, хич не се зарадвах.
Имах да ставам на 40 години и никак не исках да вляза в новото десетилетие от живота си със слонска стъпка.

И по-рано си бях мислила, че е добре да спра да дебелея, но се оказа, че само с мислене не става. Трябвало и да направя нещо.
Спортът не е част от моя живот, но ми харесва да вървя пеша. Спрях да се возя на таксита и на тролеи, когато е възможно. А когато започнах да отслабвам, краката ми сами искаха да ходят.
Не съм спазвала диета, това не е за мене. Но промених храненето си. Може да е дошъл моментът, може звездите да са били благосклонни, може и друга причина да има, не знам, знам със сигурност за храната.

Към края на януари започнах да отслабвам, към март бях свалила 6 кила, а в началото на юни стигнах до 57, което според умния ми кантар е идеалното ми тегло.
Понеже не правя диета, няма как да я спра. Продължавам да си ям, както досега, и да чукна на дърво, не съм взела пак да дебелея, даже към момента съм 55,5.

Ето какво не правя:

1. Не ям вафли, кифли, кроасани, чипс, торти, сухи пасти, хляб, печени солени ядки.
2. Спрях да пия газирани неща и „натурални” сокове. Почти спрях да пия и кафе, а докато се стремях да отслабвам, избягвах алкохола.
3. Спрях да ям едновременно протеини и въглехидрати (т.е. ям месото само със салата, никога с картофи, хляб, макарони, спагети или ориз). Това значи – сбогом, пица, мусака и пълнени чушки. Ами сбогом тогава.
4. Не ям също така салами, кренвирши и консерви, но аз и преди това не ядях.

Какво правя:

1. Сутрин пия една чаша топла вода с лъжица мед, а ако нямам време – просто една чаша вода, още като се събудя. Това ми замести кафето – и без това от пиенето на кафе най-любим ми е ритуалът по приготвянето му, а този ритуал си се запази. През цялото останало време, докато съм будна, се старая да пия колкото може повече вода.
2. До обед ям само плодове и ядки. Ядките са непечени несолени. Особено бадеми – твърдят, че колкото повече бадеми, салати и грейпфурти ядеш – толкова повече отслабваш.
3. Гледам винаги да ям салата, а други неща – не винаги.
4. Гледам да не ям късно вечер.

И всичките правила ги нарушавам от време на време, за да нямам чувство, че съм мизерен роб.

Написах това, за да се похваля така, лекичко.

🙂

Соня е вяра, любов и надежда.
Соня и моите мисли подрежда.
Нежно по страници ги разполага.
Грешчица има ли – вижда веднага
и я изтрива във миг със замах.
После читателят казва си: „Ах!
Браво, Мария! Ти нивга не сбърка!“
Никой не вижда, каквото изтърка
Соня. Защото е тя като фея.
Честно ви казвам, не мога без нея.
Тя е везна. Всичко прави красиво.
Нейното чувство за смисъл е живо.
Нейният усет за стил е закон.
Нейният вкус е на меден бонбон.
Нейният вкус – тя назаем го дава,
към съвършенството тя доближава
повести, разкази, строфи, романи.
Чистото слово закриля и брани.
А е душица, и мила, и слаба.
Дай боже скоро да стане и баба.
Редом със книгите внуче да кътка.
Празник честит и наздраве с прегръдка!

Утре сутринта ще се събудя и вече ще съм момиченце на 40 годинки.
Не съм прежалила нито една раздяла.
Благодарна съм за всичко.
Сега, като станах на 40, би трябвало нищо да не се промени. То и след подписването на граждански брак не би трябвало да се променят връзките, но всички знаем, че те се променят.
И аз какво да правя?
Помня кога навърших 20 (точно след седмица се оженихме, как се забравя такова нещо). Отидох да ми накъдрят косата, а после я разресах с гребена и станах като глухарче. През следващата година бях заета главно с това, да съм бременна с Иво, да взема няколко изпита, после вече винаги си имах Иво и така досега.
Когато навърших 30, черпих колегите си от „Киров“ в хранилището на петия етаж. Изкарах още една учебна година като госпожа по български, а после се махнах от София, полутах се, уволниха ме от една-две работи, докато открих театъра в Раднево и театъра в Стара Загора. От 2005 до сега рязко написах стихотворения за 7 книги, и за осмата имам, но още я мисля нея.
И ето ме на 40.
Неосъждана, неомъжена, 56 кила плахи надежди и смешни спомени. Иво отива да учи далеч от къщи.
Започва добре това десетилетие, аз си празнувам рождения ден още от сега, на хубаво място съм.
Ще се случат важни неща, нали?
Да видим.
Честит празник утре 🙂

Разсъждавам си тази сутрин…

Чувала съм хора да разказват за пустош или за самота, или за бизнес, който никак не върви, и да описват ситуацията със следните думи:

– Пустота, мъртвило, няма кой да дойде да те напсува!

Това ли си пожелаваме ние? Да тънем в безпросветно усамотение, без обратна връзка? Без всякаква връзка, може и да не е обратна?

Не бива!

Добре дошли сте, негативни мнения.
Е, още по-добре дошли сте вие, положителни мои любими 🙂

🙂

 *

Търся смешно стихотворение, в което да се описва колко е лошо да си болничък през лятото. Да пази господ, не искам пенсионерския тип „детска поезия“ за другарите, които ритат топка, а героят пази леглото. Нещо без нафталин, без мухъл.
Да е смешно, но трогателно, да показва разбиране на материята, но и да повдига духа.

Няма! Дори аз не съм написала такова. Специфично като за лято.

Усещам го да наднича през прозореца, но не е готово да влезе, а съм толкова безсилна от кашляне, че нямам търпение да го примамя да дойде насам.
Ако имаше такова стихотворение, сигурна съм, че щях да се почувствам по-добре. Щеше да ми подейства общоукрепващо.

Къде си бе, стихотворение…

*

Нещо, което ми се случи днес… Нещо, което ми се случи днес… Да съм видяла нещо интересно? Някой нещо да ми е разказал?

А, ето едно. Когато минах по прекия път към автогарата, през празното място зад пощата, което сега е обрасло с бъз, по-висок от човешки ръст, който закрива зеещите шахти, усетих, че тревите, които едновременно растат и съхнат от обедната жега, имат солен аромат. Зелено-солено, което се усеща между венеца над горните предни зъби и вътрешната страна на горната устна, и предизвиква нещо средно между усмивка и порив за кихане.

Предишно лято по тази пътека, сега почти препречена от щръкналите бъзови клонки, имаше ниска трева, но пък много скакалци, които се разскачваха точно на една стъпка пред минувача и описваха безбройни дъги във въздуха, все едно пътеката минава през фонтан от буболечки. Сухите им тънки крачета и грапавите им коремчета се усещаха по голите крака като целувки с напукани устни.

Пак в този район веднъж чух мяукане на малко коте, спрях, огледах под колите и по дърветата, по терасите на къщите, но от никъде не се подаваше котешка муцунка. Продължих да вървя към автогарата, мяукането нито се приближаваше, нито се отдалечаваше, а продължаваше да драска въздуха с въздрезгави котешки писъци. Тогава видях, че мяукането идва от две циганчета, които вървяха на няколко метра пред мен. Настигнах ги, едното носеше коте и го притискаше към гърдите си. Когато стигнахме до празното място зад пощата, децата започнаха да се чудят дали да не пуснат котето в някоя шахта. Аз ги заговорих и много ги помолих да не му правят нищо лошо, защото то е мъничко, а те са толкова големи и силни, не бива да са лоши към малките котета и към всички неща, които са по-малки от тях, а трябва да ги защитават. Те казаха, че няма да хвърлят котето в никоя дупка. Аз им дадох стотинките, които имах в портмонето си, и после продължих към автогарата.

Друг път, минавайки по същата улица, чух мяукане откъм един контейнер за боклук. Отивах на работа, значи е било към 9 сутринта, но вече беше много горещо. Контейнерът беше метален и пареше, а капакът му беше заял и не можах да го отворя – остана открехнат не повече от педя. Вътре имаше големи найлони и разни строителни отпадъци, а някъде под тях мяукаше коте. Не можах да отворя капака, постоях безпомощно още малко време, а после отминах. Отидох на работа със закъснение и казах на колегите си, те не казаха нищо, аз не казах нищо повече.

Днес отидох на автогарата десетина минути преди рейсът да спре на сектора. Седнах на една пейка и извадих книга, започнах да чета. Почти веднага плътно до мен седна един мъж, който миришеше на алкохол от вчерашно напиване и на мръсен човек през август. Беше плешив, главата му беше заострена като яйце, най-широка в областта на брадичката и челюстта. Очите му бяха премрежени и едното изглеждаше тъмносиньо, а другото – с жълти и зелени жилки около огромната черна зеница. Седна до мен и започна да разказва, че когато бил ученик, имал момиче, много хубаво момиченце на име Галя, и съчинил за нея една песен, изрецитира цялата песен, за момичето Галя с хубави очички и хубави косички, в което бил влюбен, но не й казал нищо, само я гледал в час, докато тя стояла с наведена глава, дошла последната вечер на класа им, но той пак не й казал нищо, и знаел, че след години ще я срещне в техния малък хубав градец, но тя ще да има мъж и две деца и много ще ги обича.

Някъде около този куплет благодарих, станах и отидох на чета права, доста по-встрани,  в очакване на рейса.

.

Думите са призраци на истинските неща.

С думи истинските неща се призовават да се явят и да се разкрият.

Не можеш да стигнеш до дъното на думата, не можеш да я сграбчиш.

Тя се поражда в ума ти и се оформя в устата ти, но не можеш да я захапеш, да я сдъвчеш и да я погълнеш.

В думите се вселява същината на нещата и остава свежа и жива, дори ако самите неща изчезнат.

Думите са мъчително недостатъчни. В думите е най-важното.

А стихотворенията са призраците на думите.

.

Почина Нели Жекова.
Тя беше актриса в Терапевтичния театър в ДПБ „Доктор Георги Кисьов“ – Раднево.
Тя беше примадона и звезда.
Хич не беше лесна.
Аз даже малко се страхувах от нея понякога.
Тя беше театрално откритие на доктор Толев, почти случайно я пратили да пробва в театъра, а се оказа, че в нея има енергия и талант.
В последната си роля в „Благородният испанец“ Нели имаше такава реплика: „Аз имам фаталната способност мъжете да се влюбват в мен на рояци!“
Много бързо си научаваше думите.
Тя ми казваше: „Госпожа режисьорката Мария Донева!“
Или пък: „Сладурче!“
Днес си поговорихме за нея на репетицията. Другите актьори я помнят още от 1979 – 1980 в болницата, по-голямата част от живота й е минала там. Животът на дъщерите й – също. Един път Нели мимоходом спомена: „Дъщеря ми си дойде, прибра се, вече си е пак в Първо женско.“
Тя от време на време нещо ми се разсърдваше и спираше да ми говори.
Един път ми позволи да й помогна да си пренесе покупките от пазара, занесох ги до портала, после поговорихме малко, докато изпуши една цигара.
Нели имаше дребни зъби и като се усмихне, приличаше на момиченце, което бързешком се е наклепало с червилото на майка си. Изрусяваше се като шведка.
Казваше: „Госпожа Донева, такава комедия ще направим, че публиката ще трябва да идва с памперси, да не се напикаят от смях.“
Също и: „Петък е, пуснете ни по-рано от репетиция днес, за да отидем на пазара! То не може само театър, ние имаме нужда и от духовен живот!“
А най-любим ми е случаят с Ивелин Керанов, обичан от актьорите дългогодишен режисьор в Раднево. Нели един път му рекла: „Господин Керанов, с нетърпение чакаме да умрете!“ „Защо бе, Нели?“ „Ами за да кръстим театъра на Ваше име!“
Ивелин ми е разказвал, че като дошла да играе за пръв път, била много нежно, много обичливо момиче.
Нели беше обичливо момиче и истинска звезда.
Отдъхни си, Нели.
Поклон.