Кой живее в това тяло?
Кой казва на ръцете кога да удрят и кога да галят?
Кой заповядва на краката да продължат да вървят, дълго след като силите им са свършили?
Жена е.
Добре е избрала тялото. Харесва го.
Понякога го напуска.
Понякога обръща гръб, за да не гледа какво прави то.
Изоставя го болно, после се връща и го лекува, докато се изправи.
Като всички, които са близки, случва се взаимно да се засрамят.
Когато с тялото станат едно, това е любов.
Кой живее в това тяло?
Кой кого ще надживее?

Какво така те огорчи?
Не светят твоите очи.
Поеми спря да рецитираш.
Утеха в книгите намираш.
Историята те вълнува.
Дали доброто съществува?

Два часа всекидневно – вяра.

Да бъдеш в ролята на звяра,
на агне, ангел, демон лек,
добър човек и лош човек,
различна личност с всяка дреха,
да даваш смисъл и утеха…

Червена кадифена зала
в прегръдката си е побрала
човеци. Непознати. Близки.
Те всички да те видят искат,
да им говориш, да научат
какво накрая ще се случи
с Тартюф, със Куцар, със кръчмаря…
Прожекторите път отварят.
Завеса тежки клепки вдига.
Миг мрак… На сцената пристигат
герои. Страдат и говорят,
и със съдбата си се борят,
в минути пламенни и къси
душат и мачкат съвестта си,
товари мъкнат, участ тежка,
скръбта и радостта човешка…

Два часа всекидневно – чудо.
Има още →

Как да посрещна лятото и да го прегърна с радост, как да му покажа обичта си. Неговото топло и твърдо тяло, чисто, чувствително и тънко, зачервено от първото слънце като преграбната от фурната курабийка.

Как да вдигна лице към дъжда, как да си позволя да го поема до връхчетата на дробовете си и по небцето ми да остане усещането за хладък липов чай, нещо сребристо, нещо сладко кафяво и жълто.

Как да им позволя да ме излекуват от потреса, страха, скръбта. Как да оставя водата и вятъра да ги смелят, и от скалистия остров на нещастието да остане само ситен пясък тъга.

Как да допусна мисълта, че това ще стане, а то ще стане, но нямам сили да чакам и нямам сърце да се примиря.

Здравей, лято.

Дано ми носиш удивителни и въпросителни, и сила да ги забия в пясъка и за малко да си построя от тях дом.

Когато се подписваш.
Дори нечетливо. Дори само с една буква.
Тя ляга на листа, отделя се от връхчето на химикалката, откъсва се с последна недоловима въздишка от конеца на мастилото и се превръща в теб. Тя е твоята воля.
Буквата е твоята дума и гарантира, че ти държиш на нея.
Буквата е силна, колкото твоята честност.
Вярна колкото твоята вярност.
Обвързва те толкова здраво, колкото здрав си ти.
На документите долу тя обещава, че ти ще бъдеш добър съпруг, почтен партньор, че коректно ще изпълниш всяко задължение, което си поел.
Буквата е знак, че знаеш за двойките и за шестиците на детето си. Че си бил на това място. Че ти си написал тази книга, която подписваш.
Докато държиш на думите си, буквата е равна на теб.
Когато излъжеш, ти вече не си равен на себе си.
Колко би било хубаво, ако имахме силата да сме равни на своите букви и да сме достойни за тях.

Кога се роди, кога порасна, училище завърши, че и рожден ден на всичкото отгоре!
Миналата година стана на 18, но не почувствах някаква рязка промяна.
А сега… 19. В сряда ги изпратиха от училище, един вид завършиха семестриално. Сега остават матурите, балът, държавните изпити по специалността… и пътят.
Това е едната мантра: Да стане, каквото той иска.
Имам още една: Светлината ми расте и се издига.
Да стане, каквото той иска.

****

Имам този блог от четири години. 🙂
Направих го заради Ан, по нейно настояване и с нейна помощ.
Аз не го исках, защото не мислех, че имам какво толкова да кажа и не вярвах, че ако кажа нещо, ще има кой да го чуе.

През изминалите 4 години блогът се превърна в уютно и топло място, на което суетата ми пусна корени, израсна, разлисти се и разцъфтя.
Интересувам се от посещенията в блога. Радвам се на вниманието. Вълнувам се от имената на държавите, от където някой е надниквал тук. Представям си – какви ли хора намират нещо за себе си… Сигурно предимно жени… Какви жени ме четат? Какви мъже?
Да бе, какви ли? Познавам лично някои от тях – достойни и възхитителни личности.
За мен е чест, че се отбивате тук.

А дамите? Предполагам, че между вас има майки и баби. Поетеси, с цялата красота на думата, с нейния изправен гръб, вирнат нос, смях и дълбочина. Има библиотекарки, не много учителки. Има дами със строги професии. Може би някоя студентка? Вълчици от една и съща глутница, които никога не са се срещали, но това съвсем не означава, че глутницата няма да се отзове.
Благодаря ви.

Знам, че съм поканена да пия кафе с много от вас всяка сутрин. Нали?
Аз от Нова година насам сутрин не пия кафе, а чаша гореща вода с мед. Ритуалът обаче остава.
Усмивка.

Мисля да си наложа пост, две седмици да не пиша нищо тук. Да не слагам и картинки.
Чувствам се уморена и изприказвана. Прекалено насочена навън, прекалено вслушана в чуждите гласове, отдалечена от своя собствен глас.
Ако имам хубави мисли, ще ги пиша в тетрадка.
Давам си сметка, че много от написаното през последните 4 години е извикано от блога – мястото му го е чакало, затова то е дошло. Стара истина – работата се учи с работа, писането се учи с писане. А когато успея да кажа нещо вярно и точно, веднага получавам награда – вашето внимание.

Не замълчах по-рано, защото исках да отбележа рождения ден на блога. Може да не сдържа думата си за мълчанието – ако не успея, ако изникне нещо спешно за казване или пък ако променя намеренията си. Умният човек е гъвкав, нали така? Ще видим.

Прегръщам ви за чао, ще дойда пак след няколко си там дни, към 18 април.
Честит рожден ден, блогче!

Вика ми Страхил:
– Вали – не вали, аз вчера отидох и налових осемнайсет каракудки. Ей такива! – показва над китката си. – Три тигана като си изпържих – доволна работа. И като ги полях със…
– Не ми казвай! Не ми казвай! – пищя аз с престорен ужас и се смея. – Нека да не знам с какво си ги поливал!
– Ами то е така, Миме, човек трябва да се разнообразява и да се подслажда. То не е… все така с лъжицата да ядеш от коритото, едно и също…
Така си е. В болницата, а и в защитеното жилище, имаш покрив, но нямаш кой знае какъв избор.
– Никакъв избор нямаш! Ти знаеш ли, че горе в отделението има момичета, които не знаят нито кои са, нито къде са. Много болни.
– Има, има – подкрепя го Мария. – Има такива, които от години не са излизали от стаята. Не са ма, Марийче! Не знаят нито кои са, нито къде са!
– Ние като отидем да свирим по отделенията, то на тях им става радостно, не знаят защо, но усещат, че нещо става. – продължава Страхил. – Аз затова съм си добре. Тука в културтерапията – свирим, концерти. Някоя роличка ако ми дадеш – по-друго е. Разнообразие. И като отида да наловя някоя рибка, и в петък на пазара като напълним потребителските кошници – по-друго е.
– Чакай! – сещам се за нещо. – Чакай! – седим с Мария и Страхил на пейката и си говорим пред залата за културтерапия, те пушат. Изтичвам вътре, оглеждам се да видя къде съм си захвърлила раницата, вадя фотоапарата и отивам да им покажа. – Точно преди да вляза, снимах това. Гледай!
– Това къщата на духовете ли е? – Това е една необитаема къща, в която понякога отиват алкохолиците, които са вдигнали ръка на някого от персонала или са се напили, или са направили друга непростима постъпка и са били дисциплинарно изписани от психиатрията. И те спят там на някакви дюшеци и чакат да им бъде простено и пак да ги приберат, особено през зимата… Или ги прибират, или се запиляват някъде. Някои изчезват завинаги, други се връщат пак и пак.
– Не бе, не е къщата на духовете, виж, къщата на доктор Кисьов е.
– Точно като идвах, видях на прозореца тази котка. И друг път съм я виждала.
– Да, Страхиле, виж, котка!
– Помислих си, че тази къща с котката прилича на тези болни момичета, за които сега ми разправяше. Забравени, изоставени, хората ги гледат – или ги съжаляват, или се плашат от тях. От тях нищо не става… И тая котка се връща… – искам да продължа: „като болна душа”, но ми прозвучава толкова литературно, че ме досрамява да го изрека.

Целта на настоящия текст е чрез споделянето на личен опит да помогна да всички, повтарям – всички, дами да разкрият безценния дар, който маймуните, Бог или двамата им родители са им дали още с рождението – красиво и удобно тяло, на което да се радват.

Прекрасно Тяло, което ние твърде често измъчваме с диети, прочистване на черния дроб, физкултурни чудеса или… знам ли и аз какво.
И безсмъртна душа, която пък по този повод тормозим с неизпълними намерения за диети, прочистване на черния дроб, физкултурни чудеса или знам ли и аз какво, и в добавка – с чувство за вина, че не сме направили всичките тия гадости (естествено, че не сме ги направили!)
И аз съм мислила и правила какво ли не, докато един хубав ден в центъра на град София ми се даде да открия Прекрасното си (по най-високите съвременни стандарти) Тяло.

Всичко стана така.
Влязох в един магазин за дрехи. Мъничък магазин – честно казано, едва се побрах вътре. Но както и да е. Влязох.

Полу-магазин, полу-джунджурийница, герданчета, играчки, сандък за ровене и откриване на Неща… абе рай.

И ето, стигаме до откриването на Прекрасното ми Тяло.
Разгледах подробно всички дрехи – в такова малко магазинченце това не отне много време, към 45 минути някъде. Имаше много дрехи с дантела, романтични такива. Развълнувах се (сега осъзнавам, че това е било трепет и предчувствие заради предстоящото прозрение)
Накрая се спрях на две дрехи, абсолютно неустоими, и се приготвих да ги пробвам.
1. Жилетка от снежно бяла истинска вълна с качулка, цип и джобове.
2. Ефирна мммм блузчица от тюл, с дантела на ръкавите и от кръста надолу, цвят шампанско, крехка като захаросана паяжина.

Всичко се случи за по-малко от минута.

В началото изглеждаше като разочарование, но то беше само докато се фокусирам.
1. Жилетката ми беше много широка. (Оооо, защо съм толкова слаба!)
2. Блузчицата не можеше да се закопчее. (Оооо, защо имам такива големи цици!)

Момент…
Момент!
Аз съм много слаба и имам големи цици!

Осъзнаването беше освежаващо – като да те издебнат и от оранжева детска кофичка да ти плиснат морска вода на гърба, както си дремеш на плажа.

Хораааа!!! Аз съм слаба, и при това имам гръдна обиколка, която не може да се пренебрегне!
И го постигнах без диети, без упражнения, без да давам пари за химия и да отделям време за физика.
Само премерих две наистина много хубави дрехи.

Реших, че е редно да споделя този опит с вас.
Благодаря за вниманието.

Аз съм галеник на съдбата.
Хората са добри и мили с мен. Дори хора, които не познавам. Дори хора, които не съм виждала и може би никога няма да срещна реално.
Заради стихотворенията.
Удивително е – това са просто една шепа букви, сложени в определен ред.

Сега по-конкретно.
Влизам в Хеликон – Стара Загора, и що да видя – рафта с книжките ми украсен с череши.
Книжарницата винаги е пълна с хора и работата никога не свършва.
А някой – и това е моята адашка Мария! – някой е отделил време, намерил червено и зелено, а червеното – на точки, и изрязал той черешки, и предизвикал този някой прилив на щастие и благодарност в моето сърце.

Ако някой те накара да вървиш с него една миля, ти извърви две. Ако служебното ти задължение е да продаваш книги, ти изрежи черешки.

Благодаря!

За пръв път виждам как цъфти лимон! 🙂

плюс: племенничето ми помага на татко си 🙂

На премиерата на „Шепа лъскави череши” в Пловдив едно красиво момиче каза, че в стихотворенията ми има предимно захар и никак сол.
Това не беше въпрос, а нещо средно между констатация и упрек.
Както често се случва, аз се сетих какво мога да отговоря, но се сетих малко след като срещата приключи.
Разбира се, че в стихотворенията ми има захар. Има пудра захар, има захар на кристали, има захарен памук, има сладки неща безброй.
Първи отговор. Явно това им е вътрешно присъщо. Не можеш да упрекваш крем-карамела, че не е солен и че, примерно, му липсва вкус на кюфтенца, на пача или на мусака (все достойни и полезни храни, сами по себе се).
Втори отговор. Разбира се, че в стихотворенията ми има сол! Сол, и пясък, и ръжда палят в гърлото ми суша. Лятото ще задържа, само ако в теб се сгуша.
Трети отговор. В стихотворенията ми има сладко, а вторият вкус е горчивото. Сладкото е цветната обвивка на горчивите хапчета, които трябва да преглътнеш. Защото трябва. И защото се надяваш, че след това ще ти бъде по-добре. Търся си сладки думи. Даже да са горчиви.
Четвърти отговор. В стихотворенията ми има сол. Това, което липсва в тях, е гняв. А гневът е толкова освежаващ, така действен и способен да променя. Вместо гняв, аз имам много тъга. Тя сяда на стола с отпуснати ръце, потопена във вировете си, гледа своето отражение в дълбоката черна вода и чака. (Самотата) пак отива в кухнята по навик и пореден сандвич с резен страх и със сладко от тъга си прави.
Пети отговор (който дадох веднага на място). Ако имате нужда от стихотворение (със сол, или с друго), напишете го.

Аз знам какво правя.

Какво става с любовните думи, когато любовта изчезне?
Повяхват, губят вкус. Свиват се навътре към себе си като кора на ябълка (а ябълката вече я няма).

Дали думите са само амбалаж за смисъла?
Може ли в една и съща дума да наливаш нова любов, пак и пак. Дали думата ще я съхранява добре?
Няма ли любовта да протича и да изветрява в тази стара, предишна дума?
Това старо, предишно тяло…

Има думи като чаши за пиене и думи като бутилки, запушени с корк и залети с восък, заровени в песъчлива почва при раждането на първо внуче. Търсят се.

Търсят се думи не от картон, не от чам, не от брезова кора, не от бук, не обковани. Не от стъкло, не от кристал. Не от пластмаса. Търсят се думи не от стомана. Не от фолио, не от станиол, не от плат, не от кадифе, не от стари вестници.

Търсят се думи от звук, но да траят вечно.

От три месеца се каня да напиша с думи защо според мен градът има нужда от литературен музей.
Разбирам как се чувстват учениците, когато им се наложи да пишат съчинение за някое стихотворение. Особено ако стихотворението е хубаво.
Тихият пролетен дъжд звънна над моята стряха.
Какво има да се каже повече?
Защо е тих… хем е тих, хем звъни, как е станало… знам ли и аз какво се случва на моята стряха, аз живея на третия етаж, блокът има 13 етажа… абе ние имаме ли стряха изобщо… дъжд значи…
Аналогичен случай с моето съчинение за литературния музей.

Спомням си Дом „Литературна Стара Загора”. Беше до Църквата с Пингвините. Аз ходех на литературен кръжок при Жеко Христов. Този кръжок беше за големи, от ІХ клас нагоре, а аз бях още в VІІ. Събирахме се в седем и половина вечерта, до девет, и като ми шареха очите навсякъде, татко се принуди да ме чака до пингвините, същински трети пингвин до шадравана, за да ме прибере до вкъщи в пълна безопасност. Жеко Христов ни даваше теми за писане, а на следващата седмица всеки четеше каквото е измислил. Имаше портрети на поети по стените. Имаше месингова дръжка на вратата. Имаше едно такова чувство, че сме специални.

Ходих на кръжока две години, чувствах се там като у дома си, а така и не бях влизала в музейната част. Един ден ни заведоха от училище и аз си вирех носа – абе аз ходя в тоя музей през ден, не може ли да не идвам… Но влязохме през другата врата, към горния етаж, по стълбите, и…
Там наистина имаше музей. Споменът ми е смътен и объркан, бистро и на фокус ми е само една стена, цялата облепена със сиви фотоси, и изписано на нея с почерка на Лилиев: „Светло утро, ти прокуди всяка пара и мъгла. Пеперуди, пеперуди, тънки сребърни крила.” И как бяхме закарани там с целия клас, или може би два класа, много народ, усещането ми е за тълпа, и колко много ми се искаше да отида отново, но съвсем самичка.

Обаче така и не отидох.

Беше нещо като случайно да откриеш в своя собствен град и в своя собствен дом скрита врата към скрита стая, пълна с интересни и красиви неща, в друго време, с други хора, чиито думи ехтяха в ума ми тогава и не спират да ехтят и до сега.

Защо не мога да се върна в тази стая?
Музея го няма.

Искам да кажа – не е чак пък чудо невиждано, има го в други градове, имали сме го и ние, не е като да измисляме топлата вода. Не вярвам да е чак непосилно трудно за голям град като нашия да се подреди и направи по хубав, умен и човешки начин един Дом на писателите от всички времена, които са свързани със Стара Загора.
Когато някой попита – добре де, защо точно Стара Загора е Град на поетите, ние започваме да изреждаме имена на големи творци. Винаги си представям, че това е като молитва, че всеки път, когато ги споменаваме, те се усмихват лекичко. Но големи творци са се раждали във всички градове и села, това не е състезание, защото всеки светъл ум е уникален и несравним.

На нас ни трябва литературен музей за наше собствено добро. Да имаме какво да покажем на гостите на града. Да научим нещо тайно и важно и да го разказваме на децата си.
Когато те отидат да живеят в чужбина, да им е по-лесно да назоват носталгията си.

Любовта ни да има още един адрес с улица и номер, и с огромни вътрешни пространства на по-горния етаж на сърцето.

…

След работа, докато чакам на спирката, вадя книга от чантата си и чета.
Докато пътувам, играя на телефона си, пиша съобщения. По някое време заспивам.
Събуждам се със стряскане и подскок, слизам. Говоря по телефона. Купувам някаква храна, вървя, ям. Вървя, гледам витрини. Вървя, говоря по телефона.
Прибирам се, включвам компютъра. Пускам музика, чета, чатя, играя на безсмислени игри.
Намислям си какво да ушия, взимам в скута си плата, иглата и любимата ми ножица, шия пред компютъра, слушам музика, чатя чат-пат, шиейки.
Ако гледам филм, трябва да не е с надписи, защото нали шия, гледайки.
Похапвам, гледайки и шиейки, освен ако не чета, ядейки.
Чистя, слушайки музика, гладя, гледайки телевизия.
В тоалетната има книжка със судоку. Ако не ми се пишат цифри, играя на телефона, ясно какво правейки.
Защото понякога заспивам трудно, стоя до колкото може по-късно в хола с игла и конец, книга, компютър и телефон. На моменти се отплесвам, гледайки пламъците в печката.
Гася, заспивам, спя до последния възможен момент, звъня за такси, обличайки се.
Докато чакам на спирката, вадя книга от чантата си и чета.
Ако нямам книга, ми се доплаква. Ако си забравя телефона, изпадам в паника. Ако компютърът се повреди – това е краят на света.
Най-лошото е, когато се събудя към 1 през нощта и в усилно напрежение се мъча да заспя.

Какво има в мислите ми, че така старателно избягвам да остана насаме със себе си и да ги чуя?

…

Често казвам стихотворения на глас. Със сигурност по-често, отколкото се случва на по-голямата част от човечеството. Със стихотворения е свързано ежедневието ми, аз съм насочена към тази екзотична и непрактична област на мисленето и за мен е разбираемо.
Казването на стихотворения е от този тип дейности, които съдържат в себе си игра, изразяват емоция и предизвикват отклик. За целта не са нужни някакви материали или инструменти. Ето защо то е достъпно за всеки.
Не е задължително да си Карузо, за да си пееш. Не е задължително да си Меси, за да риташ топка. Не е задължително да си Уитман, за да кажеш едно стихче, и то така да го кажеш, че човекът отсреща да те погледне и да те види като за пръв път, да споделите един момент и да си поемете един дъх заедно.

Чувала съм да казват, че поезията по начало не е предназначена да се произнася гласно, а трябва да се чете наум, бавно и лично. Подразбира се, че това трябва да се прави при заключена врата, спуснати щори, включен СОТ и крокодилите в рова около замъка да са гладни, за да е сигурно, че никой няма да види как извършваш тая срамна работа.

Да, да четеш сам и наум помага да вникнеш по-дълбоко в стиховете, да се връщаш много пъти към онова място, което те провокира да мечтаеш и да си дописваш неизказаното, да отделиш на думите толкова време, колкото ти трябва.
Не оспорвам този стил на четене, особено когато става дума за сложна и трудно достъпна поезия, която поставя пред читателя си капани и загадки, за да заслужи той съкровището, скрито между редовете й.

Но ако ще си говорим за „по начало”, поезията се е родила, още когато летоброенето е било под нулата от наша гледна точка, когато не е имало писменост и не е имало начин да си четеш насаме, защото не е имало букви. Поезията се е произнасяла, тя се е пеела, и това е направило музикалността, краткостта и чистотата на изказа толкова важни и съществени за нея, толкова вътрешно присъщи.
Мисля, че ако един автор каже достатъчно пъти произведението си на глас, той ще усети много неща, които четенето наум не може да му покаже. Чуваш мислите си отстрани, езикът ти напипва непроизносимите места, дъхът ти свършва на средата на нечовешки дългите изречения и разбираш, че този диалог е нефизиологичен, значи няма как да звучи естествено.
Когато бях малка, бях потресена от „Бариерата” на Павел Вежинов, особено от това, че Доротея четеше нотите и чуваше музика. Копнеех и аз да чувам музика направо от нотите. Но колко от милиардите жители на земята го могат? С поезията е нещо подобно. Как ще чуеш музиката на стиха, ако не го чуваш?

Училището има огромна вина за убийството на усещането за музика в поезията. Когато чуя онази гадна интонация, с която се каканижат стиховете ред по ред, в съзнанието ми изниква представата за армия от роботи, предвождани от роботки – учителки пред пенсия. Тези учителки, които затръшват вратите на поезията пред нослетата на децата, не изваждат изреченията пред тях, не ги разгъват като реки, не ги оставят да текат… А кълцат стихотворенията като салам, ред по ред, и убиват не само музиката, а и целия смисъл. Нали се сещате:
АЗСЪМБЪЛГАРЧЕОБИЧАМ!!!
НАШТЕПЛАНИНИЗЕЛЕНИ!!!
Мамоооуууууу!!!!!!!!!
От там се започва. От там се почва и това е почвата, от която не расте нищо.
В малко домове се чете поезия (аз твърдо вярвам, че тя е за избрани, но ако едно детенце има очи и душа за поезия, къде да я срещне, за да се разпознаят взаимно?). По радиото и по телевизията стихове рядко текат. И ето – четенето в училище много често е решаващо.
Възприемането на стиховете е като разходка в градина. Да прочетеш стихотворение е като да си откъснеш цвете. А пък в училище твърде често се отнасят към реколтата от стари отбрани стихове, както комбайнерите се отнасят към есенниците.

Но аз искам да кажа още нещо за произнасянето на стихотворения.
Присъствала съм на много срещи с поети и писатели. Отивала съм там, за да видя на живо авторите, но най-вече за да се докосна до произведенията им по по-различен начин. Премиери на книги, литературни четения, награждавания на конкурси – все случаи и поводи, които изискват написаното да звучи.
В литературата има малко „трябва”, всичко може да се моделира и да се променя според вкуса и вдъхновението, според мястото и времето, и според самия текст, така че той да стигне най-успешно до читателите (тук в ролята на слушатели).
След няколко дни ще бъде награждаването на конкурса „Веселин Ханчев” в Стара Загора – за трийсти път. Празник! Обичам този конкурс, защото той е част и от моята лична история. Никога не пропускам да отида, за да чуя какво казват младите поети. И от сега ми се свива стомаха от раздразнение, защото почти винаги младите поети отказват да казват каквото и да е. Ще има пак мрънкане, лигавене, шепнене, гледане настрани, а, не, не, аз не мога да чета (ами като не можеш да четеш, защо си въобразяваш, че можеш да пишеш?!?!)
Миличките. Знам, че са млади, даже малки. Знам, че на някои от тях им е за първи път да излязат пред публика. Може да са уплашени (ама явно не са, ако бяха, нямаше да дойдат). Може би не искат да се изявяват публично (все пак са тук обаче).
Конкурсът е направен специално за тях. Щом са наградени и отличени, значи са харесани и битката за тях е спечелена. От какво се страхуват? Човек си казва – може би ги е срам от написаното? Тогава защо се състезават? Не са сигурни в качествата му? Ето, имат си цяло авторитетно жури, което ги подкрепя и стои с решението си зад тях.

Всъщност става въпрос точно за това – да застанеш зад стихотворението си и да го подкрепиш. Това е приятелско поведение към милото храбро стихотворение, тръгнало на рицарски турнир съвсем анонимно, без бронята и флага на авторовото име. То е спечелило наградата и то ще води автора си, то ще стои зад гърба му при следващото изпитание.

Тогава защо авторът да не го приветства, да не го почете, като го прочете?

Което ме подсеща колко е красиво поне авторът, поне той, да не чете, а да си знае стихотворението наизуст и да го каже, без да се крие зад укреплението на листа. Хора, ако вие не си знаете стихотворенията, кой ще е луд да ги научи?
Мисля си, че ако един поет си е работил върху текста, мислил го е, оглаждал го е, милвал е образите му в ума си, галил е звуците му с езика си… няма начин да не го знае. Ако пък авторът е убеден, че всяка буква, тракната на клавиатурката му, е Дар Божи за човечеството, нищо чудно дори да не си го е препрочел… как ще го запомни.
Как ще го запомнят?

Когато някой чете стихотворение пред публика, трябва да спази поне основните правила, които важат, когато един човек говори с други хора. Трябва да знаеш какво казваш и защо го казваш. Трябва да говориш достатъчно силно, за да те чуят, достатъчно бавно, за да те възприемат, и достатъчно ясно, за да те разберат. Говорните дефекти са преодолими. Диалектите са живописни като акцент и в подходяща среда, на сцената не е много желателно да се говори миеко, пък било то и сиуно.
Хубаво е човек да си спомни, че е застанал пред добри и чувствителни хора, че е тук, просто за да разговаря с тях. Аз винаги се притеснявам и силно се вълнувам преди такива срещи, и Иво ми казва: Мамо, те са дошли там, защото те харесват. Ако не те харесваха, изобщо нямаше да дойдат. От какво се плашиш?

Това е така. Авторът е пред публиката, за да празнуват заедно. С това, че са дошли, че вече са му писали шестица. Той трябва да си я защити, и затова е сто пъти по-жалко, когато той я загуби и се изложи. На всички им е тъпо и разочаровано тогава.

Чувството за хумор спасява. И искреността спасява. И нещо, което открих по трудния начин – тези две вълшебни средства взаимно се подсилват и не е задължително да са в противоречие.

Ако си смутен, кажи – смутен съм, и хората ще ти симпатизират.
Ако се вълнуваш, кажи – вълнувам се, и хората ще споделят вълнението ти.
Ако си уплашен, признай си, и хората ще ти дадат смелост.

Ако се опиташ да прикриеш тези свои чувства… няма да стане. А ако ги прикриваш зад високомерие, арогантност, пренебрежително отношение или пък с мълчание тип „заловен партизанин”, хората ще бъдат отблъснати и ще те накажат със скърцане на столове, разсеян шепот, студенина, 0 (нула) продадени книги и евакуация от залата. И да, както се казва в онзи стар виц – лошите чувства остават.

Има и разни хитринки. Желателно е да си с чисти дрехи, да си любезен, да си приветлив.  Стихотворенията за четене не трябва да са прекалено кратки, за да има време публиката да се потопи в тях. Добре е да са подредени така, че да се изгради атмосфера. Добре е да се даде време на хората да се откъснат от текущите си мисли за грижи и проблеми и да се концентрират върху това, което ще се случи – ще споделят красота, направена от думи. Ако е студено или горещо или няма къде да се седи, четенето трябва да е кратко. Според хората в залата трябва да се подберат и нещата за четене, така че всичко да е адресирано пряко към тях. Ако са наблизо, трябва да ги гледаш в очите. Ако са надалеч, трябва да отидеш наблизо.

Да казваш стихотворения на глас е естествено и наистина може да бъде красиво.