Котката се връща в дома си

Вика ми Страхил:
– Вали – не вали, аз вчера отидох и налових осемнайсет каракудки. Ей такива! – показва над китката си. – Три тигана като си изпържих – доволна работа. И като ги полях със…
– Не ми казвай! Не ми казвай! – пищя аз с престорен ужас и се смея. – Нека да не знам с какво си ги поливал!
– Ами то е така, Миме, човек трябва да се разнообразява и да се подслажда. То не е… все така с лъжицата да ядеш от коритото, едно и също…
Така си е. В болницата, а и в защитеното жилище, имаш покрив, но нямаш кой знае какъв избор.
– Никакъв избор нямаш! Ти знаеш ли, че горе в отделението има момичета, които не знаят нито кои са, нито къде са. Много болни.
– Има, има – подкрепя го Мария. – Има такива, които от години не са излизали от стаята. Не са ма, Марийче! Не знаят нито кои са, нито къде са!
– Ние като отидем да свирим по отделенията, то на тях им става радостно, не знаят защо, но усещат, че нещо става. – продължава Страхил. – Аз затова съм си добре. Тука в културтерапията – свирим, концерти. Някоя роличка ако ми дадеш – по-друго е. Разнообразие. И като отида да наловя някоя рибка, и в петък на пазара като напълним потребителските кошници – по-друго е.
– Чакай! – сещам се за нещо. – Чакай! – седим с Мария и Страхил на пейката и си говорим пред залата за културтерапия, те пушат. Изтичвам вътре, оглеждам се да видя къде съм си захвърлила раницата, вадя фотоапарата и отивам да им покажа. – Точно преди да вляза, снимах това. Гледай!
– Това къщата на духовете ли е? – Това е една необитаема къща, в която понякога отиват алкохолиците, които са вдигнали ръка на някого от персонала или са се напили, или са направили друга непростима постъпка и са били дисциплинарно изписани от психиатрията. И те спят там на някакви дюшеци и чакат да им бъде простено и пак да ги приберат, особено през зимата… Или ги прибират, или се запиляват някъде. Някои изчезват завинаги, други се връщат пак и пак.
– Не бе, не е къщата на духовете, виж, къщата на доктор Кисьов е.
– Точно като идвах, видях на прозореца тази котка. И друг път съм я виждала.
– Да, Страхиле, виж, котка!
– Помислих си, че тази къща с котката прилича на тези болни момичета, за които сега ми разправяше. Забравени, изоставени, хората ги гледат – или ги съжаляват, или се плашат от тях. От тях нищо не става… И тая котка се връща… – искам да продължа: „като болна душа”, но ми прозвучава толкова литературно, че ме досрамява да го изрека.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s