Когато си говорим обичливо е все едно как ми казваш.
Когато не те обичам,
изведнъж се усеща, че в името ми има р.

Човекът е направен от месо. Тялото е от месо, и като така, бързо се разваля.
Това, което го поддържа здраво, цяло и добре ухаещо, е животът. Душата.
Докато е одушевен, човек може да прави всичко, може да постигне всяко нещо, което си намисли.
Докато е одушевен, човек може да мисли.
Да чувства, да усеща, да мечтае. Да работи. Да събира камъни и да разхвърля камъни.

Имам нужда от онези неща, които ме въодушевяват. Които добавят душа към душата ми и живот към живота ми.
Може да са книги, хора, събития или идеи.
Може да е място, което ме изпълва с въодушевление, и винаги копнея да се върна там, за да усетя прилив на сили и щастие.
Може да е любов, която събира душата и тялото ми заедно. Сигурно точно затова децата се правят, правейки любов – с душа и тяло в единодушие.
Може да е гледка, която ме изпълва с гняв и плам и кара душата ми да стегне редиците си, да изправи знамената си и да се бие за правдата.
Имам нужда от въодушевление, да храни душата ми и да я прави повече – повече жива, повече будна, повече тук.

На никого не давам да ми убива въодушевлението. Няма да дочета нито една не-вдъхновена книга. Няма да търпя нито един началник, който ме тъпче, само защото си мисли, че може.
Искам да съм душа-човек.
Искам да живея вечно, докато съм жива.
После… Ще видим.

Снощи прочетох, че е починала Гергана Нанева.
Не искам да е вярно. Ще е страхотно, ако утре се появи и каже – абе кой ви излъга, няма такова нещо!
Като си помисля за нея, веднага се сещам какво ми е давала. „Поетите от 80-те“. И стъклено кученце. И прекрасна книга на Руми, сигурно най-красивата книга, която притежавам. И ме покани на гости в красивия си дом и ядохме печена тиква с мед. И ми разказа историята на всички картини по стените. И щеше да ми препоръча коя опера да гледам и в никакъв случай да не пропусна!
После се сещам, че имам да й връщам един диск с филм с Мерил Стрийп. Сега как ще й го върна?
И си спомням как сме се виждали на концерти, и колко много тя обича джаз, и поезия, и как жизнерадостно и окуражително се усмихва, и колко много се радва на всички хубави неща. Историите за човека, който пътува с няколко рояла в багажа си. И колко много ми дава, когато ме погледне и се засмее широко.
Как хубаво слуша музика.
Колко по-късно, доста време след запознанството ни, я чух да свири, на пианото при Станчо в Казанлък. Така й не ми се случи да я слушам да свири дълго и много.
А веднъж отидох на концерт, бях сама и тя ме покани да седна при тях, при нейните приятели, и аз цялата вечер милвах шала й, защото беше много мек и приятен на пипане.
Без да сме се виждали често (защо?!), сега усещам колко много ще ми липсва на очите и на ръцете, заради шала.
Много ми е мъчно.
Довиждане, Гери. Ще ми липсваш в града и в сърцето ми.

Вчера, докато пиехме кафе с доктор Толев и той ми разказваше интересни неща за неандерталците и кроманьонците, една жена от съседната маса се намеси в разговора ни. Много зарадвана, че си говорим на такива теми, тя се извини, че ни прекъсва, но много искаше да сподели, че е изпратила, каквото там трябва (не ща да знам какво), и от National Geogrphic са направили изследване за нейния генотип, проследили са историята на предците й назад в хилядолетията.
Харесвам това.
Харесвам лятото. Фестивалния дух на града, който припламва с повод и без повод и прави спонтанните жестове на хората мили и уместни. Спокойствието.
Непоклатимото усещане, че наистина на този свят сме си вкъщи.
Аз това отдавна го знам, но доказателствата са ми приятни. Милата дама с 0,2% японска кръв е искра в лагерния огън на радостта ми.
Родството ми със света ми дава право да се гордея с всичко хубаво, направено от добрите хора, и ме кара да се срамувам от всяко зло, направено от лошите.
Където и да отида, ще си бъда вкъщи.
Моето племе е разноцветно и населява всички земи и всички царства.
Навсякъде има българи, но то не ми е най-важното. Разполагам с неоспоримо доказателство, че навсякъде има любители на книгите, на стихотворенията и на парцалените животни. Съдя по това, от къде хората надникват в блога ми.
Да.

Майка ми вика – Русе, Русе, Русе, не спираш да говориш за Русе, а за Стражица нищо.
Русе е кралска закуска, Русе е малини и еклери, и Дунав и книги, и благодат. Всеки знае как е там – приятели, радост и любов.
А в Стражица отидох за първи път, покани ме господин Николай Христов, и още от първата минута се почувствах приета. В ритуалната зала, в която хората се бракосъчетават, имаше изложба от детски рисунки. От клуб „Пегасче“ до клуб „Златна есен“, всички бяха толкова добронамерени, усмихнати и мили.
Доайенът на художествената самодейност, Иван Колев, ме изненада не, ами направо ме смая с толкова хубави думи… Първо стана и каза две мои стихотворения, но така искрено, че в един момент се замислих аз ли съм написала тези редове, все едно той ги измисляше в момента и ги поднасяше. Този човек е голям артист. Никога няма да забравя този момент, иска ми се винаги така да звучат думите ми.
А галерията им! Не можете да си представите каква галерия имат в Стражица! Самата сграда е повредена и след 1986 година не е възможно да се използва (знаете), но имат разкошен фонд. Експозицията сега е в една малка зала, но видях впечатляващи картини, от сърце искам да отида пак.

От сърце искам да отида пак.

И изобщо, как да ви разкажа за Стражица? Хубаво ми е, светло ми е. Ето снимки.

21

Иво вече е на 21 години. 

Сега сме така:

Скоро ще се прибере, ще го посрещна, ще го прегърна, и… всичко.

Всичко.

❤

Честит рожден ден, блогче!
Шест години и шест дни!
На тази възраст децата стават особено сладки. Започват да си губят млечните зъби и нали знаете онези усмивки без един-два предни зъба, абсолютно неустоими?
Както винаги на този рожден ден, редно си му е да спомена, че Ан ме накара почти насила да си направя блог и двамата с Йовко до ден-днешен ми помагат да се оправям за адреса и каквото още трябва.
Аз имах няколко дни почивка от интернет и дори прескочих рождения ден на блогченцето си любимо, но нито за миг не съм си помисляла да го изоставя. Нали знаете, това е адресът ми – mdoneva.com, и аз си го харесвам. На хубаво място е и тук често се отбиват моите приятели да си поприказваме.
Тук е моята къща с тераса, с цветя, които никога не увяхват, с широка маса до прозореца, на която кроя и шия, с красива гледка надалеч… а край къщата има малка улица, покрита с плочи. По нея маратонките шепнат, а токчетата звънтят, има чешма и понякога от къщи чувам как водата се лее. Има високи дървета, всяка сутрин специално се събуждам към 5, за да чуя как пеят птиците. Тези славеи бе! Има също сойки и червеношийки, врабчета и гълъби, а на края на улицата виждам щъркелово гнездо.
За какво говорехме?
Много обичам да имам блог!

🙂

Толкова много мъка понася човешкото сърце. То има огромна вместимост, всичко понася. Губиш любов, губиш родители, губиш деца. И още – търсиш си пътя, сам си. Нараняваш най-близките си, погубваш се.

Малко ли е?

Пребиват старци, взривяват майки с деца. Измъчват животни. Един застрелял жираф.

Никое от тези не ми се вижда по-малко от другото. Непоносимо е, срамно. Унизителна безпомощност.

А на другата везна – слаби утехи. Удоволствието да духам със сешоара към замъгленото огледало и да наблюдавам как образът ми се избистря. Концентрирано, силно да си представям прегръдка, да се засмея от объркване как в мислите ми детето ми е и малко бебе, и висок мъж, и как ме целува по челото, когато го изпращам. Как си идва в къщи. Да гледам как малките цветя правят мексиканска вълна, прецъфтяват и пак цъфтят.

И пак. Губиш любов, губиш родители, губиш деца. И още – търсиш си пътя, сам си. Нараняваш най-близките си, погубваш се. Пребиват старци, взривяват майки с деца. Измъчват животни. Един застрелял жираф.

Не мога да се справя с всичко това. Не се справям.

Мъчи ме една мисъл напоследък… Мисълта за стандарта.

За нормата.

Преди време Веселина Седларска каза нещо, което много ме впечатли. (Всичко, което казва тя, ме впечатлява силно, но това дойде при мен в точен ден и в точен час.)
Беше нещо в смисъл, че писател да се хвали, че чете книги, е все едно хирург да се хвали, че си мие ръцете преди операция.

Обаче някак така стана, че да четеш книги е гордост велика и познавам вече доста хора, които трупат прочетените книги като купчина вършини в селски двор, качват се на купчината и кукуригат от изгрев до залез.
Може би вече съм много, много стара, но помня времето, когато беше нормално да четеш. Нищо необичайно.

То е същото като да пишеш правилно.
Не е повод за гордост да пишеш правилно. Повод за срам е, когато грешиш правописа. Да пишеш правилно е кота 0 и това е нормалното.

Да си ученик и да прочетеш книгата, която учите, е кота 0. Така беше. Сега има училища, в които се пише отличен за прочетена книга. Или дори ако е прочетен поне откъсът, който ще учите.
Има и училища, в които се пише отличен само за присъствие в клас.
То е височайше присъствие – и го казвам без ирония, всяко дете е величество.
И толкова по-жалко, ако не се държи като величество – с цялата благородна естественост и с цялата отговорност, които произтичат от това, и които се проявяват във всяка възраст. Или не се.

И като се започне от запетайката… Тя по форма прилича на зародиш, и аз мисля, че тя е зародишът на културата – в поведение, в отношение към света и хората, зародиш на цивилизацията.

И какво за стандарта? Като не можем да го постигнем, започваме да правим жалки опити да го заобиколим. Ако преди „нестандартно” означаваше нещо свежо и смело, надхвърлящо очакванията и нормата, сега, уви, означава – мъчим се да подскочим, даже ей виж, надскочихме се, ама…
И хайде, народе, на нестандартните представления не от Шекспир, а „по Шекспир”. Осъвременено, та чак засрано. Не ни стига ресурс да направим нещата автентични, затова ги модернизираме.
Авангардно вече значи не водещо, а претенциозно. За по-сигурно – неразбираемо, за да си мисли публиката, че тя е проста.

Нестандартно… Колкото да се тътриш вместо да бягаш е нестандартно бягане, да пееш фалшиво е нестандартно пеене, да пишеш неправилно е нестандартна граматика.
Ами не, благодаря. Не искам.

И много ми е жал.

🙂

Любовта идва. Нищо не може да я спре. Пролетта идва.

Добър ли си, лош ли си – никой не те пита. Идва. Настръхваш, страх те е. Място не можеш да си намериш от радост. Цъфтиш. Капе ти косата. Излизаш за пръв път тази година без яке. Вали те дъжд. Събличаш се. Вадички вода ти текат по гърба и между гърдите. Дишаш.

Любовта идва. Нищо не може да я спре. Лятото идва.

Ходиш бос. Храната ти мирише на секс, не, от ръцете ти е. Всичко е вкусно. Не спиш цяла нощ, всичко е като на сън. Всичко е сън. Свършват черешите. Свършват ягодите. Свършват кайсиите. Ядеш праскова в морето, солена е, с пясък. Намираш стъпките на чайките. Тъмно е, светло е, горещо е.

Любовта идва. Никой не може да я спре. Идва есен.

Пастелна, сладостна, изведнъж изкрещява от удоволствие. Всичко е на зърна, разкъсаните домати, презрялата диня, накрая дюлите. Загръщаш се в прегръдка. Дланта ти е топла. Вали те. Плачеш. Любов. Хапеш. Вкус на кръв, вкус на желязо. Неразделни. Кой да знае, че слънцето било толкова сладостно.

Любовта идва. Никой не може да я спре. Зимата идва.

Студено-топло-горещо в бърз ритъм. Червено вино. Коледа! Ти си ми подаръкът. Червено и златно. Всички кокали болят, разпукват се ставите, нарове пълни с кръв, изобилие, плодородие, целувка пред огън. Всеопрощаваща. Дълга. Любов. Не е утеха за смъртта, нито награда за живота, любовта е любов.

Нищо не може да я спре.

Мария:

Около смъртта си има шетане.
Да я прикоткаме, да я нахраним, да й затворим гладната уста с лепкав бонбон, да й осветим пътя със свещица.
Да я изпратим доволна, но не прекалено доволна.
Не се връщай тук. Ще направим нужното, но нищо повече.
Не си желана.
Неугледна, кльощава чиновничка от администрацията на природата, събира данъците, взима. Понякога проявява човечност, понякога се засмива на смешки, които само тя си разбира. Косата й е кафява и сива, изглежда като залепена.
Не се ли измори вече, болна ли си?
Смъртта няма почивен ден, работи и нощем, не се спира.
Отваря работа, отворя празнини като пропасти, отваря врати в пръстта и закрива огледалата.
Тръгвай си, махай се, стой по-далеч от дома ни. А когато се връщаш, спомни си колко смирени бяхме, колко добри, колко плакахме, и колко канела имаше в житото, орехи, пудра захар, лимонова кора. Смили се.

Доктор Толев:

Иххх!
Защо не мога пет пъти да натисна копченцето за „харесвам“!
В тази връзка –

Ами,
редно е за смъртта да взема и аз отношение.
Първо, защото по професионална линия с нея съм работил заедно.
Около болестите – аз от единия край, тя от другия и кой до където стигне.
Като колеги, един вид…
Второ – някак с теб все полемизираме, предимно от антиподни позиции.
Защо ли?… Ми, такъв съм си – рекат ми нещо, аз – наопаки…
И така, рачешката, карах този живот по назадничав начин, ретро-човечески…
А ти напред гледаш – поетесите са такива – преди теб оттатък завоя да надникнат.
И хоп – виждаш там смъртта и ахваш, но не със смесени чувства.
Пък тя какво, нали не те е видяла, а само ти нея – откъде толкова афект се появи?!…
Права си, смъртта навестява и се налага да я черпим, такъв бил редът.
А е заради заслугите и – тя ги има, без значение дали сме съгласни с това.
Тя подсилва сладостта на вече посоченото бонбонче и житото с много захар и канела.
Дарява радост от утренния въздух – още преди слънцето да се е събудило.
Отваря очите за красотата на преходното цвете и залеза отсреща.
Осмисля нощта като рецидивиращо умиране.
Изобщо – дава рамки и срок на събитията, за да знаем как и колко да им се радваме.
И ако не стане, дава извинение – защо, видите ли, са се оплескали нещата…
И свобода дава, стига да я поискаш и ако се наложи…
А най-главното – няма лоши намерения, просто е принципна и загрижена.
Казваш, чиновничка е – да, следи за ред и качество, и предупреждава за пропуски.
Подсеща да свършим нещо, и да му се възхитим овреме.
И да подготвим почвата за идващите подире.
В този ред на мисли, нужни сме им.
Нали?

. 🙂

Две хиляди и петнайста беше добра година.

Прегледах категория „новини” в блога и ето що:

Писах стихотворения, а още повече пътувах, за да ги казвам пред благи и сърдечни хора в София, Стара Загора, Пловдив, Ямбол, Хасково (по пътя натам видях първия щъркел за годината!), Казанлък (веднъж през пролетта и веднъж през есента), Варна (о, спомняте ли си, госпожо, колко много плакахме всички и колко хубаво беше), Шумен, Добрич, Сливен, Русе (пролет-есен, в Русе бих живяла заради приятелите), Разград, Труд (Светле!), Пазарджик, Карлово, Житница (и леля Ана), пак Пловдив и за десерт – Асеновград.

Направили сме четири концерта в Чайната. (обичам Марина, Антони и Венци.) (то се знае, ама аз да кажа, защото ми е много приятно)

Имаме си ученически литературен клуб „Без заглавие”. Идват няколко превъзходни деца. Не се справям добре, не успявам да събера повече деца, поне десет, за да им е интересно да си общуват помежду си. Ама… може би по-нататък ще стане.

Участвах пак със стихотворения в спектакъла на Па де Кре на Кремена Костова и много се гордея с това, защото беше вълшебно.

В театъра в психиатрията в Раднево през пролетта поставих „Шантави пари” от Рей Куни. Дори се наложи и аз да играя в едно представление, и то най-главна роля, бях Хенри Пъркинс, приятно ми е. През лятото пък направихме пиеската „За психичното здраве и дълголетието на драконите”. И това беше. Когато ми прекратиха ангажимента към театърчето, ми разбиха сърцето. Ама то е сърце, разсейва се, намира си нови играчки, забравя. Добре де, нали трябва да сме радостни, празници идат.

През лятото ходих на курс по рисуване при Тошо Стефанов. Чудесно беше. Искам пак, и искам да рисувам, защото усещането е великолепно (рисунките, уви, не толкова).

Уших безброй кукли с радост и удоволствие.

В края на ноември излезе новата ми книжка. „Тя се наслаждава на дъжда”.

Иво завърши първи курс, преполови втори, Шотландия му понася.
Имам си майка, татко, кака, Аргир, Нико, Андони, момент, смених жанра, минах на молитва за здраве. Дано. Нека.

Живях в любов. Много пъти плаках, ядосвах се, крещях публично и насаме, но повече прегръщах, галих и се смях. Станах близка с нови хора.

Дойде краят на годината, след тази неописуема, дълга есен, която още не е приключила съвсем. В последните две седмици ми изникнаха нови ангажименти, свързани с вдъхновяваща работа. Какво повече може да иска човек?

Благодаря! ❤

Когато стана време да се разделим, сърцата ни отдавна вече бяха разделени.
Самото изнасяне от къщи беше по-скоро неудобно, смътно-тъжно, болезнено като натъртено, не като разрязано. Какъв багаж, само дрехите. Една празна чанта останала, съборих в нея два реда книги от библиотеката.
Взех албумите със снимки, май от всичко предметно само тях исках истински и се страхувах, че ще се наложи да настоявам. Не се наложи. Слава богу и благодаря.
Постояхме малко така.
Понечих да тръгна. После пуснах двете чанти пред вратата и се върнах. Този коридор. Влязох в спалнята. Огледах се, зави ми се свят, солено горещо чувство, че потъвам. Върху гардероба – кутията с играчките за елхата. Хванах се за нея с поглед.
Вече няма да си имам семейство, и играчките за елхата вече си нямат семейство.
Кимнах им за довиждане и ги изоставих.

Когато хората се разделят, те трябва да си разделят и думите.

Дадената дума на кого принадлежи?

Можеш ли да казваш „Обичам те” на друг човек, докато твоето „Обичам те” още е заето? То може да е затиснато под купчина книги или да се е овъртолило в паяжини под нощното шкафче. Може и да е излъскано като чук, ако си удрял с него. Или да е избеляло във витринката между кристалните чаши. Все едно, заето е. Може ли да го казваш?

Как си разделяте вашите думи?
Гласът трепва, трябва да ги научи наново. Езикът малко тежи, а устните не артикулират правилно (вече няма да се целуваме, отдавна не сме се целували, трябваше, когато още можехме).

И да си взема думите назад, те вече не са същите думи.

Какво ще правя.
Как може да се мисли без насъщните думи. Мисълта ще върви по тъмни дъждовни тротоари с липсващи плочки от счупени думи и накъдето и да тръгне, ще й бъде студено и страшно дълго време.

Жив да си. Цял да си.
Думата ти на две да не става.

*