Един човек родил се тук, но все го теглело на юг. – В носа ми е вграден компас! На юг от тук отивам аз!
Той учен бил и геолог. На ръст – висок, на ум – дълбок. Планирал път, предвкусвал слава. Готов бил за съдба такава. На юг? Добре. Но докъде? А ако лъв те изяде? А ако бесен слон те стъпче? А пътят? Толкова е скъп, че докато за билет събираш, направо може да фалираш. И още – югът си е жега. Ще почернееш като негър и ще се пържиш в страшен пек. А ти все пак си бял човек!
– Разбирам, прави сте. Обаче това, че всяко пеленаче под „юг” разбира портокали, Сахара, жега и сандали, не може мене да ме спре! Аз учен съм и знам добре: планетата е кълбовидна. За мен България е свидна, но щом роден съм на Земята, такава ще ми е съдбата: Земята да ми е родина. Така че – трябва да замина. И като искрен патриот вървя по стъпките на Скот, а Шакелтън ми е учител. Аз на планетата съм жител и искам да я опозная – на юг, на юг – и чак до края.
Човек, мечта щом има – гони я до оните във Патагония, не се отказва, и накрая, чак до ръба на Ушуая, и по-далеч, и по-нататък, и вярно, пътят не е кратък, но пък и никак не е скучен.
А нашият герой е учен, а щом си учен, значи знаеш – планираш, мислиш и мечтаеш, записваш, търсиш, наблюдаваш, и колкото по-учен ставаш, загадки повече намираш, съмишленици си събираш, споделяш своите въпроси. Открития велики носи откритото море. След него се носи ехо: – Его… его…
Да! Ей го – залив с бряг красив! И нашият герой, щастлив, погледна го и мигом каза: – Ей тука ще направим база! И българските антарктици като топлолюбиви птици тук ще долитат всяка зима. От днес България ще има местенце тук на свое име, и ще го кръстим „Свети Климент”, така под небесата сини ще въдим български пингвини, сред китове и бързолети среднощно слънце ще ни свети.
Напролет курса ще обръщаме, със щъркелите ще се връщаме. На път към университета ще тъпчем жълтите павета. С носталгия опитомена, с душа – завинаги пленена, ще чакаме да дойде есен, да стане кабинетът тесен и пак – на юг, на юг, до края, Рио Галегос,Ушуая, на кораб, с яхта, в океана, на пура с ром със капитана, със хеликоптера във мрака, напред, през лед със зодиака, където със копнеж беззвучен стои доброто Куцо куче, където родно е морето, любимо – всичко, и където един тюлен лежи намръщен и мрънка: – Идвайте си вкъщи!
Орехова шума пърха и пропада. Лута се през клоните. На земята сяда. От росата става тежка и кафява. В подгъва на дрехата й орехче остава. Орехът безшумен не отронва дума, гол и сам, сред тънък пласт мокра суха шума.
Обичам те с душата си и с тялото. Обичам всяко твое нещо, цялото. И че ми укротяваш страховете. Че се отнасяш с мене като с цвете. И как се смеем с теб през две минути. И всички птици, призори дочути. И всички песни, заедно изслушани. И колко е удобно да сме сгушени. Как всяко нещо с тебе е любовно, красиво, всеотдайно, безусловно, и че прегръдката ти ми отива, и че не даваш да не съм щастлива.
Мисля за буболечките, щом дъждът завали. Запъхтените, вечно заети пчели влизат в някое цвете и забърсват прашеца. – Почисти си краката! – сопват се на щуреца. – Наводнение! Прилив! – мравките се катерят. Дали всички успяват място да си намерят? Дали плуват и плават? Щом водата ги носи, дали ритат и цопат със крачката си боси? Как в калта не залепват. Как откриват дома си. Как крилата им клепват, щом роса ги наръси. Сухо кътче на завет дали има за всички. Как така се оправят във потопа самички. Как попиват водата от тунелите тесни. Дали гребват със шепа от потоците пресни. Дали помнят, чe друг път пак така е валяло. Дали махват с антенка в настроение вяло, дали стават тревожни, треперливи, печални, или с радост се плъзгат по пързалките кални? О, дали е измислено и добре наредено във града между плочките, на полето зелено, всички твари незнайни, всички ситни гадинки, всички букови сечковци, миризливки, калинки, дали с тях е късметът, дали имат умение – всякое буболече да намери спасение?
Търсех си една снимка в месинджър, която Зоре от Жанет 45 ми беше пратила, и се зачетох. Колко хубаво сме си писали. Претъркалях чата месеци и години назад и се почувствах, все едно сме се видяли и сме си говорили спокойно и безкрайно. Това никога не се е случвало, защото все нещо организираме, бързаме и правим, и се вълнуваме и измисляме, и все си пишем тичешком. Обичам Зоре. Та през късната есен тя ми е казала, че нейният Здравко има да пише домашна работа за мое стихотворение – и аз, с неугасващ отличнически пламък, съм й предложила да му напиша това домашно. Да каже на госпожата – вижте, това го знам лично от автора. И го написах. И сега като го намерих, си го прочетох. Ама много ги разбирам тия работи! Не знам в кой учебник е текстът със задачата към него, но ако сте в 8 клас и ви изпитват на това – заповядайте пищов.
МАЙ
Той поприглажда със пръсти тревата. Слага й фиба от мак. Ръсва й залез със мека позлата. Прави я хубава пак.
Прави я сочна. Желана за галене, със аромати безкрай. Жълт е. Зелен е. Оранжев е. Ален е. Сладък е топлият май.
Той е отделна епоха в годината. Тревен, любовен и свеж. Той е на всички череши родината и ги заобля с копнеж.
Той е целувка и смях безпричинен. Прошка за всичко – и рай. Май е безгрижен, красив и невинен… Липсва ми топлият май.
Стихотворението започва, още преди да е започнало – заглавието му е органична част от самия текст. То посочва за какво ще се говори, така че още от първия ред се тръгва с „той” – вече сме известени за темата, „той” ни е познат. Личното местоимение залъгва читателя, че може да става дума и за човек, за мъж. Месецът е олицетворен, придадени са му човешки качества. Всичко, което се случва естествено през този месец, е представено като съзнателно, лично решение. Месецът е представен като добър, грижовен, гальовен човек. Той се държи мило с тревата – милва я, украсява я, приглажда й косичката и й слага красива фибичка. Изобщо, държи се, както един баща се държи с детето си, защото го обича. И най-мъничкото растение или друго живо същество е на сигурно място под грижите на добрия май. Цялото стихотворение представлява изброяване на различни черти и качества на месец май. Написано е с кратки изречения, много от тях – непълни. Това създава не толкова динамичност, колкото чувството за наслада от изброяването на още и още приятни и привлекателни качества. Все едно, колкото и да го описваш, никога няма да го опишеш в пълнота, защото хубавите черти на май са безбройни. Епитетите, използвани в текста, не се отличават с някаква особена екстравагантност, всичко е казано по най-простия начин, защото се говори по тема, позната на всеки. Все едно приятели са се събрали и играят на „опиши май” – всеки се сеща за още и още качества и бърза да ги припомни на другите. Така и авторът се чувства сред приятели, когато си представя своите читатели, и бърза да сподели с тях чувството си. Прилагателните имена провокират сетивата на читателя, приканват го да се потопи в пролетната атмосфера. Ние виждаме цветовете, ароматите, формата, усещането за допир и мекота, звуците на безгрижния смях, усещането за радост без причина, просто защото май е месец на радостта от живота. Мекотата, красотата, влагата, всичко това обещава живот, растеж и лекота. Интересен факт – думичката „тревен” не е само прилагателно име (свързано и с описанието на тревата от първия куплет). „Тревен” е старото славянско име на месец май. Ако човек не знае този факт, не губи нищо; но като го научи… ами научил е нещо ново, какво по-хубаво от това? В третия куплет представата за месеца се размива между различните измерения. Май е наименованието на определен времеви период от годината, но тук той се определя и като място. Фантастично, митологично, несъществуващо – но желано място! – самият божествен рай. Почти до края на стихотворението се говори предимно за природата – от най-малкото до най-голямото нещо, от най-ниското до най-високото. Тревата долу, черешите горе, слънцето в небето и изпуснатата шарена фибичка – всичко става красиво и доброжелателно, когато е май. В последния куплет се споменава и нещо, което само хората го могат – целувките и смехът. Могат го, но не винаги, а само когато са обичани и щастливи. През май и ние ще бъдем безгрижни, обичани, радостни и свободни, без нищо да ни тежи, ще бъдем едно общо цяло с великолепната природа. Затова и финалът, който носи обрат, едновременно слага край на щастието, но го представя и като възможно. Щом топлият май липсва, значи в момента, в който лирическият говорител споделя с читателя мислите си, не е нито май, нито е топло. В студа, без май, без смях, без трева, без слънце и без череши, човек хем си спомня, хем си мечтае. Тъгата и щастието се сливат, те са едно, както изгревът и залезът са свързани и едното не може без другото. Не е възможно през цялата година непрекъснато да бъде само май, но в мечтите си ние можем да извикаме щастието и поне за малко да го усетим, да го преживеем, и така да съберем сили до момента, когато то пак ще се върне при нас.
Спомняш ли си лесната любов? Как се стичаше като река, как самата земна гравитация й помагаше да се разлива, със каква блажена лекота любовта се вливаше в любов, и огромни и блестящи риби светеха с прозрачните си перки, пясък, светлина, зеленина, бързо и дълбоко, сладководно, изобилно, чисто, утолено как течеше лесната любов, как бе немислимо, че ще свърши, как нарастваше от тежестта си, колко бе достатъчна за всичко, ширната от изгрев чак до залез, тайнствена и жива през нощта. Очевидно, лесната любов няма как внезапно да изчезне и ако се чувстваш във пустиня – не че няма повече любов. Спри да се катериш, да се срутваш, спри да гълташ прах, да дъвчеш пръст, спри, наспи се, нищо не прави, потърси къде ти е душата, замисли се кой ти я изплаши и я прати, болна, да се крие, да жадува… За какво жадува? Заведи душата си да пие от студения и сладък извор. Спомняш ли си лесната любов?
Лежи лениво светлината. Аз пъпля, със латекс в косата, и всичко боядисвам в бяло. Удобно времето е спряло. Стената с плоската муцуна, просторът, опнат като струна, прането между двата свята – на парата и на водата, домът ми, бял, чак захаросан, приветлив, мил и нескопосан. Аз – бояджийче-аджамийче търкалям топчето-сирийче на стъкленото градско лято, и всичко е така познато, повтарящо се и спокойно, чак ми харесва да е знойно, преструвам се, че си играя, и не приемам да призная, че лятото е прашно, потно и по-самотно от животно, и примирено, уморено, солено и ожесточено… Аз боядисвам, цапам, капя, жужа с муха, комари хапя, и съм съвсем като големите, с боя замазвам си проблемите, и правя точно като баба си, сама си казвам: Хапвай, слаба си!, каква съм всъщност – някой знае ли, който узнае – ще ме трае ли, добре съм си така, събирам се, подреждам се и ремонтирам се, под фойерверка на мушкатото аз боядисвам в бяло лятото.
Един забързан ангел шофира и се смее. Отбивката пропуска, оглежда се къде е, потегля, пали, га́си, хвърчи, реди кашони. Кога си у дома си?! Сред книги милиони! Превежда хонорари. Среднощ реди събития. Багажника товари с класици и открития. Сред фойерверк от думи и сред въртоп от страници, в свистенето на гуми и в ръчно шити раници, на телефон в звъненето, на склада в хладината прехвърча ангел – ето го! Хоп! Пак е във колата! Апостолът в премеждие, захвърлена в природата, един диктатор нежен, по-властна и от модата, безкрайно симпатична, приятно деловита, и винаги обична, и никога сърдита, вестител и приятел, другар и утешител, съмишленик, деятел, довереник, спасител, от Пловдив през Болоня и чак до Антарктида щом трябва – ще я гоня и с нея ще отида. Една душа голяма! Кой с Гери ще се мери?! Не, няма втора, няма! Ура! Ура за Гери!
Хората са непрогледни. Пламнали, сънливи, бледни, идат – хубави, забързани, непознати, а пък свързани, извисяват се, пропадат, без причина те нападат, гледат слънцето, вълнуват се, плачат, смеят се, преструват се, правят се на сериозни, не допускат, че са грозни, меки са отвътре, пазят се, ближат сладоледи, мразят се. Кожата, косата, дланите. Близките, неразгаданите. Нежните, недостижимите. Колебливите. Любимите. Смазаните от умора, скучните познати хора, първи – станали последни. Хората са непрогледни.
Случвало ли ви се е да си отгледате книга? От съвсем мъничка книжчица, да видите как пораства и става красива голяма книга с твърди корици? На мен ми се случи!
Първо при невъзможни, но все пак радостни обстоятелства, от една идея в последния момент, с вдъхновение и с решителност до безразсъдство, направихме „Книга за първолаците”. Половин година мина от тогава, а аз все по-ясно осъзнавам, че то си беше чудо. Към края на август от община Стара Загора поръчаха книжка за подарък на всяко детенце от града и околните села, което на 15.09.2020 ще бъде в първи клас.
Аз събрах стихотворения като за деца, последното стихотворение за корицата го написах в последния момент и го пратих като sms После Елица Сърбинова направи вълшебни, ефирни, светли картинки. После книжката беше отпечатана и стана готова точно навреме, за да тръгне на училище заедно с децата.
„Книга за първолаците”! Тази книга беше отпечатана в тираж към 1400 и всеки екземпляр попадна в ръчичката на едно старозагорско първолаче. Няма я нито в книжарниците, нито в библиотеките. Има няколко бройки в общината, оставени за мен, но аз много стриктно спазвам карантината и още не съм отишла да си ги взема за архив.
А книжката – хубава и весела, живее й се, скита й се, иска й се да я прочетат…
Тогава Манол Пейков намисли и предложи и решихме. Аз му пратих още стихотворения за деца, подбрахме от тях, за да стане по-дебеличка книга, Елица нарисува мравки и море и дъжд и играчки и птици и щъркели с топли шапки и… и…. и…. И тогава… Искам да кажа, и сега…. На вашите екрани и в книжарниците, на път към вашите мечтателни, ефирни и светли сърца: „Нетърпение в кутия”!!!
Елица Сърбинова преди не е илюстрирала книги. Каква роза, какъв крем, какво щастие за мен, че Манол я е поканил и тя е приела, и сега имаме Нетърпението! И даже имаме още една намислена и почти направена книга (даноданодано да стане), и тя сигурно ще изрисува още безброй книги, защото талантът й е голям, и въображението – безкрайно, и умът й щрака, и сега всички ще искат тя да им илюстрира книгите, обаче първите си книги е направила с мене, ура! На задната корица на Нетърпението ще видите нашите портрети, както тя ги нарисува.
В заключение ще добавя: Ех, че хубаво! И още едно заключение: Ние си създаваме и си отглеждаме читатели за УТРЕ. Това са стихотворения и рисунки за деца и техните родители, за най-нежната и тиха, радостно туптяща част от сърцето.
Мария Донева 