Един човек родил се тук,
но все го теглело на юг.
– В носа ми е вграден компас!
На юг от тук отивам аз!

Той учен бил и геолог.
На ръст – висок, на ум – дълбок.
Планирал път, предвкусвал слава.
Готов бил за съдба такава.
На юг? Добре. Но докъде?
А ако лъв те изяде?
А ако бесен слон те стъпче?
А пътят? Толкова е скъп, че
докато за билет събираш,
направо може да фалираш.
И още – югът си е жега.
Ще почернееш като негър
и ще се пържиш в страшен пек.
А ти все пак си бял човек!

– Разбирам, прави сте. Обаче
това, че всяко пеленаче
под „юг” разбира портокали,
Сахара, жега и сандали,
не може мене да ме спре!
Аз учен съм и знам добре:
планетата е кълбовидна.
За мен България е свидна,
но щом роден съм на Земята,
такава ще ми е съдбата:
Земята да ми е родина.
Така че – трябва да замина.
И като искрен патриот
вървя по стъпките на Скот,
а Шакелтън ми е учител.
Аз на планетата съм жител
и искам да я опозная –
на юг, на юг – и чак до края.

Човек, мечта щом има – гони я
до оните във Патагония,
не се отказва, и накрая,
чак до ръба на Ушуая,
и по-далеч, и по-нататък,
и вярно, пътят не е кратък,
но пък и никак не е скучен.

А нашият герой е учен,
а щом си учен, значи знаеш –
планираш, мислиш и мечтаеш,
записваш, търсиш, наблюдаваш,
и колкото по-учен ставаш,
загадки повече намираш,
съмишленици си събираш,
споделяш своите въпроси.
Открития велики носи
откритото море. След него
се носи ехо: – Его… его…

Да! Ей го – залив с бряг красив!
И нашият герой, щастлив,
погледна го и мигом каза:
– Ей тука ще направим база!
И българските антарктици
като топлолюбиви птици
тук ще долитат всяка зима.
От днес България ще има
местенце тук на свое име,
и ще го кръстим „Свети Климент”,
така под небесата сини
ще въдим български пингвини,
сред китове и бързолети
среднощно слънце ще ни свети.

Напролет курса ще обръщаме,
със щъркелите ще се връщаме.
На път към университета
ще тъпчем жълтите павета.
С носталгия опитомена,
с душа – завинаги пленена,
ще чакаме да дойде есен,
да стане кабинетът тесен
и пак – на юг, на юг, до края,
Рио Галегос,Ушуая,
на кораб, с яхта, в океана,
на пура с ром със капитана,
със хеликоптера във мрака,
напред, през лед със зодиака,
където със копнеж беззвучен
стои доброто Куцо куче,
където родно е морето,
любимо – всичко, и където
един тюлен лежи намръщен
и мрънка: – Идвайте си вкъщи!

Кино! Тук го рецитирам:

https://www.facebook.com/mariadoneva7/videos/3298387380285280

🙂