Червени шипки. Мед и прах.
Одърпани, смутени хора.
И вятър, който буди страх.
И къщи, бледи от умора.

Прозорци с поглед затъмнен.
Метален мирис на тревога.
Студена сутрин. Топъл ден.
Тъга – не остра и не много.

Изпити есенни жени,
оси и плодове измити.
Сезонът днес ще се смени –
клюкарстват за това врабците.

Тези възрастни хора
се държат за ръка
и е мило и странно,
че ги виждам така –

тя с домашно елече
посред градската жега,
той – прилично облечен,
тя – опряна на него.

Той – почти беззащитен
с тези ключици тънки.
Тя за всичко го пита.
Тя го води навънка.

И несигурна, мека
се огъва земята.
Те напредват полека.
Те си плащат водата.

Малки дядо и баба,
уморени от път.
Плащат тока. И хляба.
И каквото дължат.

Мое мило, любимо,
аз като остарея,
ти дали ще ме имаш,
както той има нея?

Вятърът ме дотъркаля
до врата, която
е изметната и зее
цяло лято.

До вратата има пейка,
маслено-зелена.
Там една засмяна баба
чака мене.

Да не беше тоя вятър,
нямаше да мина.
Всичко тук ми е познато
от години.

И любимо, и досадно,
и не ми се връща.
Виждам, че съм остаряла
като къща.

Натежала съм, с обувки
уморени.
Бабата я няма, мястото й
чака мене.

Хладните длани на раздялата
милват лицето. Без усилие
дни идват, дни си отиват.
Нощите са малко самотни,
благословени гладки чаршафи.
И вечер всичко си е на мястото,
където го оставих сутринта.

Любимото лице, което вече не обичам,
не ме измъчва.
Спокойствието бие по прозорците.
Това е водопад от изумление и яснота.
И само някой хубав спомен,
като парче стена
с невъзмутимо весели тапети

ме гледа сред отломките от къщата.

Този град
изведнъж се препълни със котки
Автентични и други.
Независими и безотговорни.
Сигурно е поличба.
Сигурно означава,
че абсолютното количество на ласките
занапред ще се разпределя
между мене и още много
бездомни,
електрически,
нестабилни психически,
нескромни, разгонени,
неуспешно прогонени,
мъркащи,
хапещи,
дремещи, зяпащи…
Само че,
за сведение
на цялото котешко население,
ти си обичаш само мене.

Водата слезе по скалите
и сякаш вдън земя потъна.
А по пътеката измита
тъгата мина, и се спъна.

В дланта със борова игличка,
със колене небесно сини,
подаде си ръка самичка,
и се целуна – да й мине.

Прищя й се да си поплаче,
но никой нямаше – да види.
Тъгата се засмя, закрачи,
и някъде далеч отиде.

И навреме, и внезапно,
пак септември се прибира.
Счупва орех. Грозде хапва.
Две къпини си намира.

И къпината го драсва
с нокът. Клонка се прекършва.
Изведнъж нощта пораства.
Лятото дими и свършва.

Духва вятър и отнася
сенки на листа и птици.
Руси паяци от пясък
в ъглите плетат терлици.

Сутринта валяло дъжд
и ръцете ми са хладни.
Мигна ли дори веднъж,
лятото ще се разпадне.

Сол и пясък и ръжда
палят в гърлото ми суша.
Лятото ще задържа,
само ако в теб се сгуша.

Разтопените релси
са подути и парят.
Потъмнели, унесени
слънчогледи догарят.

Нерешителен, тежък,
гази релсите влакът.
А едно конче нежно
между сенките чака.

Аз случайно минавам.
Мен вагонът ме крие.
Аз съм потен удавник
с пълен куфар на шия.

На седалката сгушена
препрочитам билета.
Това конче под крушата
е от друга планета.

Морето е вече голямо!
Със рибка във плиткото джобче,
със бяла пижамка от пяна,
със бяло пластмасово копче.

На бриз и на слънце ухае.
Спокойно и мило, добро,
със всички деца си играе.
Играе си даже само.

Морето прилъгва се лесно,
то чака за приказка – виж,
как всичко му е интересно.
Морето е просто сладкиш!

Сънливо, прилежно измито,
във края на дългия ден
заспива, със вятър завито,
с луна и със цвят от бадем.

Любовта ти бърше с длан обувките
и споделя тайни през целувките.
Любовта ме кара да те хапя
и да ти подавам всички лапи.

Тя оставя стъпки по чаршафа.
Крие си съкровища във шкафа.
И те очарова със писмата си.
И те прелъстява с аромата си.

Тя звъни през час по телефона
и те чака гола на балкона.
Гали, мяука, плаче и се бие,
и ни прави ние да сме ние.

Вярването на жените
е приложно и домашно.
Те опитомяват дните
и така не им е страшно.

Вярват, че ако ги няма,
към децата им наднича
друга майка, по-голяма,
и ги пази и обича.

Мария, 15.08.2007 (15:49)

Като голямо оригами,
от стари вестници сглобено,
е този щъркел – сив и сам, и
в тревата взрян задълбочено.

Във жегата на август, тих,
избягал от семейство шумно,
той се отдава на мечти,
или си мисли как по-умно,

дали по стария маршрут,
или по нов маршрут да минат.
Перата му са с цвят на студ
и сняг от минали години,

и от април – позахабен,
до август – с пътнически грижи…
За размисъл е този ден –
той мисли, и едва се движи.

Сега не му е до храна,
а облаци са му в главата,
и клюнестата му жена,
подхвърчането край децата,

и цялото това поле,
пресъхнало и пожълтяло
лежат на старите криле,
на щръклестото старо тяло.

Той има много да лети,
и да изпие много жега.
Но този миг е мек. И тих.
И дълъг. И прекрасно негов.