Сутринта валяло дъжд
и ръцете ми са хладни.
Мигна ли дори веднъж,
лятото ще се разпадне.

Сол и пясък и ръжда
палят в гърлото ми суша.
Лятото ще задържа,
само ако в теб се сгуша.

Разтопените релси
са подути и парят.
Потъмнели, унесени
слънчогледи догарят.

Нерешителен, тежък,
гази релсите влакът.
А едно конче нежно
между сенките чака.

Аз случайно минавам.
Мен вагонът ме крие.
Аз съм потен удавник
с пълен куфар на шия.

На седалката сгушена
препрочитам билета.
Това конче под крушата
е от друга планета.

Морето е вече голямо!
Със рибка във плиткото джобче,
със бяла пижамка от пяна,
със бяло пластмасово копче.

На бриз и на слънце ухае.
Спокойно и мило, добро,
със всички деца си играе.
Играе си даже само.

Морето прилъгва се лесно,
то чака за приказка – виж,
как всичко му е интересно.
Морето е просто сладкиш!

Сънливо, прилежно измито,
във края на дългия ден
заспива, със вятър завито,
с луна и със цвят от бадем.

Любовта ти бърше с длан обувките
и споделя тайни през целувките.
Любовта ме кара да те хапя
и да ти подавам всички лапи.

Тя оставя стъпки по чаршафа.
Крие си съкровища във шкафа.
И те очарова със писмата си.
И те прелъстява с аромата си.

Тя звъни през час по телефона
и те чака гола на балкона.
Гали, мяука, плаче и се бие,
и ни прави ние да сме ние.

Вярването на жените
е приложно и домашно.
Те опитомяват дните
и така не им е страшно.

Вярват, че ако ги няма,
към децата им наднича
друга майка, по-голяма,
и ги пази и обича.

Мария, 15.08.2007 (15:49)

Като голямо оригами,
от стари вестници сглобено,
е този щъркел – сив и сам, и
в тревата взрян задълбочено.

Във жегата на август, тих,
избягал от семейство шумно,
той се отдава на мечти,
или си мисли как по-умно,

дали по стария маршрут,
или по нов маршрут да минат.
Перата му са с цвят на студ
и сняг от минали години,

и от април – позахабен,
до август – с пътнически грижи…
За размисъл е този ден –
той мисли, и едва се движи.

Сега не му е до храна,
а облаци са му в главата,
и клюнестата му жена,
подхвърчането край децата,

и цялото това поле,
пресъхнало и пожълтяло
лежат на старите криле,
на щръклестото старо тяло.

Той има много да лети,
и да изпие много жега.
Но този миг е мек. И тих.
И дълъг. И прекрасно негов.

Ето тук е книжката, за която ви говорих.
Излезе в началото на 1989 година, през миналия век, миналото хилядолетие и миналата епоха.
Тогава бях в осми клас, в Седмо основно училище „Вела Благоева“ – град Стара Загора.
Като чета тая книжчица от преди оххх 21 години, и се чувствам стара като костенурка.
Струва ми се трогателна и някак неразбираема.
Освен това е очевидно, че са ме отглеждали внимателно, за добро или за лошо.
Сега я наснимах, и изглежда като извадена от мазе на полицейски участък, после може да кача по-свестни изображения.
Мога и да набера текста, ама така е едно истинско такова, а?
А? 🙂

на едно дърво е спряла
някаква кафява птица
под небето, пожълтяло
като снимка на старица
хоризонтът е размътен
топлината те унася
слънчогледите край пътя
са разсейваща украса

Снегът разпъва бисерна палатка.
През мен минава ден като през филтър
и виолетов дим обгръща парка –
това е зима.

Врабчетата разпукват сивотата.
В лед тънък хоризонтът е застинал,
а скрежът се притиска към стъклата –
това е зима.

Не спят гнездата – чакат обитатели.
Надеждата витае над комините.
Една надежда за живот с приятели –
това е зима.

1986

Прохладна нощ, добре се спи.
Защо не се наспиш и ти?
След тежък ден и дълъг път
виж – другите момчета спят.
Недей да мислиш. Не тъгувай.
Завий се кротко и сънувай.

Къпят се врабчетата във прах,
сухи и задъхани, и сиви.
Аз съм този ден едно от тях
и не помня накъде отивам.

Сенките се свиват на кълбо,
лягат под дърветата и дремят.
Искам сън, дъждовен и дълбок.
Искам чаша хладно нощно време.

Днеска ни изпраха всичките
и със щипки за ушичките
на въжето ни провесиха.
Баните не ни харесаха –
наводниха ни кратуните,
влезе ни сапун в муцуните –
бонукс, монукс и персил.
Пате от поливинил
за другарче не получихме.
Плуването не научихме!
Капем жално по терасата,
памперсът не ни е в класата…
Плюшът се суши стоически –
случай на терор класически!