Откакто съм станала човек, винаги съм живяла в грях. Напълно съзнателно, с наведена глава и с щастие, защото много от греховете ми са много от моето щастие. Винаги съм знаела, че имам да давам, имам да се поправям, имам да се старая, защото не съм това, което трябва да бъда, а има още много хубаво, много добро, докато стигна до нулата, и от там нататък да започна да раста над земята. И най-малкото стръкче е по-изправено, гордо и повече, отколкото аз ще бъда.
Нека да живея в свят, който ме превъзхожда – и ми е даден за радост и щастие.
Не съм най-добра, дори изобщо не съм добра. Само съм благодарна и щастлива.

Боже, живея в рая!
Толкова е зелено!
Всички пчели омаяни
с погледи търсят мене.

Кимам им одобрително:
Виждам ви. Продължавайте.
И наедряват дните,
в празници разцъфтяват.

Ако е трудно – значи
нещо расте и зрее.
Работата е начин
райски да се живее.

В Шумен при „Бодра песен“

Има един такъв вид хора, които са открили любовта на живота си и са се отдали изцяло на нея. Те посвещават времето си да се специализират и да се задълбочават. Изучават всички нюанси. Преследват съвършенството. Те умеят да откриват съмишленици и да увличат след себе си. Предполагам, че колкото повече постижения имат (и не говоря за наградите, които идват или ще дойдат), а за откритията, знанието, миговете, които постигат и споделят – толкова по-самотни стават. До такова високо ниво достигат малцина, затова сигурно се познават помежду си. И вероятно с някои от равните си се обичат, а с други – точно напротив, но се ценят взаимно, защото знаят какво им е струвал изминатият път.
Има такива хора в различни области. Например доктор Толев в психиатрията. Миленка има познати лютиери (представяте ли си – да правиш цигулки, цял живот, и нищо друго, и докато бавно превръщаш едно парче дърво в предмет, който си има душичка, да не знаеш как ще звучи, когато е готово, а и цигулките се раждат с характер, който с годините се променя; и не остаряват, затова лютиерът днес се състезава с всички велики лютиери на всички времена).
Възхищението ме замайва, вижте колко объркано говоря, дано не звуча патетично, но вярвам, че ще ме разберете:
В Шумен имах честта да попадна сред хорови диригенти.
Най-после се запознах с Деница Узунова, диригентката на хор „Бодра песен“. Събрахме се в една зала с нея, хористите, пианистката, която съпровожда изпълненията им, Любомир Денев, който създава музика, и аз (аз съм тази с думите). Беше ми и любопитно, и щастливо, и интересно.
Човек живее собствения си живот и се справя със задачите си, запълва предоставеното му пространство, мери улиците с дължината на собствените си крачки. А после идва един ден, в който съдбата му позволява да се приближи да такива светли личности, че той усеща как се смалява, от център на вселената се превръща в малка, замечтана планетка, която се завърта поне за малко в орбитата на ново слънце. Когато се разделим, пак всички си ставаме единствените незаменими слънца (в собствените си очи главно, нали). Но да се докоснеш до такива творчески, неуморни, добри, светещи хора… Много е хубаво. Много съм благодарна.

– Бог да ви благослови! – каза жената, след като Кейт пусна няколко монети в отворената й длан.
Следобедът беше много горещ. В подлеза ставаше течение, но въздухът, макар и с една идея по-хладен, носеше силна тъпа миризма на плесен, влага и клозет.
Кейт се опита да задържи дъха си. Стори й се, че миризмата се издига от цялото тяло на жената пред нея.
Август се пукаше по шевовете от горещина, а жената беше загърната в няколко ката мръсни шалове и под тях тъмнееше палто. Беше по мръсни плетени чорапи. Единият беше скъсан и между кафявите влакна вълна се подаваше кафяво-черен палец с дебел жълт нокът. Седеше върху разкъсан кашон. Единствените открити части от нея бяха зловещият палец, тънката жълтеникава китка, дланта – сива и малка като на маймунка, и две огромни черни очи край тънък дълъг нос.
Кейт вида жената първо като по-тъмно петно. Безформена купчина дрехи в периферията на погледа в мига на ослепяване, когато от светлината на парещия следобед се гмурна в сумрака на подлеза.
Купчината помръдна, отвориха се очи, малката маймунска ръчичка щръкна. Кейт автоматично се наведе и постави върху нея монетите, които си беше приготвила за билет.
– Бог да ви благослови…
„Тя говори…“ – смая се Кейт. Отстъпи няколко крачки, загуби равновесие.
Вместо да свикне със здрача, съвсем й причерня. Коленете й омекнаха. Потърси опора, облегна се на стената и се смъкна надолу. Клекна.
– Чакай, че е мокро – някой подпъхна под нея картон и натисна раменете й. Кейт безсилно седна.
– Милата, цялата настръхна.
Наистина, потта й се вледени от допира със стената. Кейт се преви и прегърна коленете си.
Една твърда ръка натисна главата й надолу:
– Дишай, дишай!
Миризмата вече беше почти поносима.
– Свиква се.
Гласът беше почти гальовен. Кейт с благодарност усети как на раменете й поляга нещо меко, топлината потече по гърба й. После падна нова завивка, като пелена, затрупа я. Доспа й се, потъна безпомощно, без памет…
– А така! Браво! Така.
Кейт направи усилие, отвори очи. Върху лицето й имаше нещо мъхесто, бодливо, задушаващо.
Помръдна, замахна с омекнала ръка, усети хлад върху дланта си.
– Дръж, да не речеш, че съм неблагодарна. И… Късмет.
Кейт стисна шепата си – бяха монети.
Чу ситни стъпчици, които се отдалечават. После се приближиха пак, някой грубо я дръпна за двата крака едновременно и я повали настрани. Ловко й смъкнаха сандалите.
– Тези скоро няма да ти дотрябват.
После остана само студен мрак, ехо, после мазна, миризлива тишина.

Утре се откриват XXIV международни детско-юношески хорови празници „Добри Войников“.
Ще пътувам натам с голяма радост, защото в Шумен съм преживявала щастливи и важни часове.
На връщане ще си пея някоя от новите песни, които ще чуем за пръв път. А може и петте да си ги пея. Думите съм ги писала, затова ги знам, само музиката още е нечувана…
Щастие. Новата песен винаги е това.

За седем години с честен труд, упоритост и може би чар, станах милионер и половина. Прехвърлих милион и половина прегледи, ехааа.

Откакто имам блог, започнах да шия играчки. Направихме „Джазът пее на български“. Излязоха последните ми засега 8 книги. Имаше много пътуване, пиеси, работни места, рисунки, морета, рождени дни, любов, тъга, радост, празници, думи.
Думи.

Обичам си блога, защото тук е историята на онези неща, които съм правила и са за пред хора. Лесно е да си припомня или да проверя кога е било това или онова. Хубаво е.
Ан ме накара да направя този блог и двамата с Йовко до ден днешен ми помагат да се оправя, когато ми се появят блогърски затруднения, и аз съм им благодарна.

Това е моят адрес – mdoneva.com, аз тук прекарвам доста време, тук живея, тук може да ме намери този, който ме търси.

Честит рожден ден, блогче!

Много е важно да не спираме да живеем.
Трябва да живеем много дълго, толкова, колкото е възможно.
Към всички причини, които знаем, днес ще добавя още една.
В самия край на 19 век Джа̀комо Анто̀нио Домѐнико Микѐле Втори Марѝя Пучѝни е написал операта „Бохеми“.
Затова.
Защото можем да я гледаме за първи път, и после да я гледаме отново, и никога повече да не забравим колко е сладък животът.

Аз я гледах миналата седмица. Бях на премиерата, разбрахте ли сега колко съм важна. Направо се чувствам като една от по-първите хора на нашия хубав град. Ще има още две премиери, с различни солисти, така че и вие не сте пропуснали шанса си да се наредите сред нас 🙂

Беше много красиво и елегантно. Сценографията ме очарова. Пренесе ме в най-мечтаното време, при любимите ми художници, в любими книги от (и за) онези години – „Безкраен празник“, „И слънце изгрява“, „Един последен поглед“ на Джеймс Олдридж…
Целият спектакъл излъчва непобедим младежки дух. Още от първата минута – защото артистите на сцената са толкова хубави, сладки, жизнени. Боже, защо съм толкова възрастна – всичките ми приличаха на моя син, как да не ги обикна от пръв поглед? Свежи, смешни и да, непобедими.

И не си мислете, че робувам на текста. Аз даже по едно време изобщо спрях да следя надписите. И не само защото пак не им липсваха печатни грешки.
Музиката разказва.
Сега ще кажа нещо, което може би ще прозвучи глупаво, но аз го усещах през цялото време. В другите опери между божествените арии има моменти, в които действието трябва да се придвижи, певците си говорят по разни въпроси, и понеже е опера – говорят пеейки. Влизам им в положението. В „Бохеми“ няма обикновена музика между божествените откъси. В „Бохеми“ всеки миг е романтичен и мелодичен. За пръв път имам такова цялостно преживяване на музикалния текст.

Голяма красота.

Красота, която се преживява ярко, даже остро. Мисля, че е така, защото високото и ниското живеят заедно по пълноценен и естествен начин. Не „като в живота“, защото те в нормалния живот извън операта не са така красиви и пречистени. Но ето – трагичната и комичната двойка са заедно, пред едните има много живот, който те като нищо ще прекарат разделени или пък в заяждане, пред другите има смърт, нямат си бъдеще, имат си само любов, и те се обичат, а се разделят, и пеят, и оркестърът свири, и дъждът не спира да вали на платното зад гърбовете им

и неприятният човек с големия фотоапарат не спира да се катери по сцената, слава богу, че поне снимки е направил, някои от тях взех от страницата на операта и ще сложа тук, ама верно, бива ли по време на спектакъл точно него да гледаме как броди из сенките?

И така с живота. И със смъртта. „Бохеми“. Хубаво е. Да живееш, и още да ти се живее.

В Пътуващите книги на Стара Загора ще поставят куклено театърче по „Наръчник за мечтатели“.
Помолиха ме да ушия кукли за децата, а аз обещах да опитам. Ето я Ния. Ако така са си я представяли, ще направя и Ради, и пумата 🙂