Направих малко лично езиковедско откритие, докато пътувах в автобуса към Русе вчера.

От мъжете се очаква да бъдат големи: да имат големи мускули, големи планове, големи постижения, да бъдат големи във всяка област и всяко отношение.

Светът изисква това от тях. Момичетата го изискват от момчетата (всички сме харесвали батковци, нали?), жените го изискват от мъжете, а и те самите имат такъв стремеж.

Можем да го признаем или не, но категорично е така. Повод и потвърждение на това разсъждение открих в самия език. Очевидно е:

Умалителната форма на съществителните имена от женски род не променя рода им: роза – розичка, сестра – сестрица, жена – женичка.

Отнемеш ли от големината на кое да е било мъжко нещо, то веднага губи своята мъжественост. Умалиш ли ги, съществителните имена губят мъжкия си род и преминават в среден: прозорец – прозорче, слон – слонче, мъж – мъжленце.

Ако ще е мъж, голям да е.

Ще се видим!
Към днешна дата програмата ми за май е такава:
3 май – на премиерата на „Помня Едем“ на Данка Калчева в РБ – Стара Загора
4 май – „Любовта идва“ в Хеликон – Русе
10 май – Европейска нощ на литературата (ще чета Селя Ахава)
11 май следобед – среща с ученици в 53 училище в Орландовци
11 май вечерта – премиерата на Ваня Могилска в София
16 май – среща с ученици в Пето основно училище в Стара Загора
18 май – на Каралийчевите празници в Стражица
19 май – „Джазът пее на български“ във Велико Търново
20 май – „Джазът пее на български“ в Чайната в София
24 май!
29 май – „Любовта идва“ в 8mamas в Бургас

 
Как бих могла да спя, когато знам,
че рапицата свети на полето?
Усмивката ми втурва се натам
и радостта ми с нея е заета.

Какво отдръпване, какъв покой,
когато тя не се пести, а вика?
По-свежа от лимон, с искри безброй,
красива и когато няма никой,

изящна и когато е сама,
най-жълто жълта, хубава без мярка.
През много километри, у дома,
в ума ми звънва, във съня се мярка,

събужда ме, високо ме държи,
показва как се свети, и изисква
ако ще се тъжи – да се тъжи,
ако си близко – да си много близко,

щастливо до изчерпване, до край.
Да стана истинска и цяла вече.
Ако е май – да бъде вечен май.
А после юни – вечен. Юли – вечен…

Ние може да се виждаме за първи път, може и никога повече да не се срещнем.

Но през часа, който споделихме, беше толкова уютно и вълнуващо, чиста радост, чиста тъга, чиста близост, че аз наистина имах нужда от допир, преди да се разделим. И всички, които дойдоха накрая, за да се погледнем съвсем отблизо, и ми дадоха прегръдка, всъщност ми дадоха нещо много повече.Ние си имахме един общ час безсмъртие и си тръгнахме с обикнати сърца.

Мисля, че затова се правят такива срещи. За какво друго?!

Благодаря! ❤
София, Весела, Петко, благодаря ви, че ми подарихте тази среща.

Харесва ли ти да си влюбен?
Например – да си влюбен в мен?
Сърцето ти кънти, събудено,
оглежда се, печели време.

Красиво ли ти е? Красиво
тъгите времето полира,
и чувството, живяло диво,
в желан уютен дом се спира.

Ти искаш да издигнеш къща.
Звънти болезнено-изящно
дъхът ти. В любовта се връщаш,
и нищо, че е малко страшно.

Когато ги гледам, спомените ми се връщат колебливо. Повредени са като снимките, макар че са били скрити на тъмно и напълно забравени. Трябва да се вгледам и да помисля, за да различа петната от времето, петната от буболечки и прах, щрихите, с които са ретуширани грижливо и нежно.
Това е сестрата на дядо ми, лелка Мичи.
Тя имаше дълга руса коса, спомням си я на допир. В спалнята имаше позлатена тоалетка със сива гладка студена мраморна плоча, нашарена с по-тъмни жилки. Също – гладки сатенени възглавници, които ми бяха любими. Лелка Мичи обичаше да си набере огромен букет от лайка и да го сложи във ваза. Имаха дебело увеличително стъкло пред телевизора, все едно не ние него, а той нас ни гледа, че и недовижда. Имаше стъклена купа с капак, а в нея – едни жълти бонбончета, с които си изжулвах небцето. Помня миризмата в кухнята. Също лачените алени чехли.
У нас, в Стара Загора – няколко мънички снимки с къдрави ръбчета – лелка Мичи държи кака (кака е бебе)… седят край дълга маса сред много роднини и съседи… в дълбокия сняг на друга мъничка черно-бяла снимка са със свяко Наско в Коми, смеят се. Те не бяха като нас, бяха по-различни, но много ни обичаха.
Лелка Мичи, Мария като мен.

Боли ме ухото, лицето, гърбът ме боли.
Кълбят се в главата ми някакви бавни мъгли,
болят ме ръцете и лактите, сянката, всичко,
боли ме дъхът и последната ситна костичка,
защото те няма наблизо, за да ме погалиш,
да ме излекуваш с усмихната бегла целувка,
защото не знаеш, че има защо да ме жалиш,
и трябваше да е преструвка, но не е преструвка.

На 19 април ще се включа в маратона на четенето.
Тази година той е дълъг-дълъг – цял април.
Аз ще участвам като възторжен почитател и пламенна публика на колкото може повече събития (ето я програмата), а на 19 април ще рецитирам весели стихотворения от 9 часа сутринта в ЦДГ № 23 „ Кипарис”, и от 18 часа – пак весели, или каквито дойде, „При Кмета“.
Стихотворения на глас в Стара Загора 🙂
От 19 часа пък ще има поетична вечер в „Нашето място“ заедно с Пътуващите книги, после може да се пренесем от Кмета – там.
Обичам такива работи 🙂

От дъждовното време се обаждали
старите болки.
Затова тия дни все си мисля, че
може да ми се обадиш.