Томинка Гук носеше щастие.
Ако беше продавачка на лотарийни билети, всички щяха да са печеливши. Ако беше крупие, собственикът на казиното щеше да фалира, да започне почтен бизнес и да стане благодетел на обществото. Ако беше говорителка по телевизията, всички новини щяха да бъдат добри.
Но Томинка Гук беше домакиня. Тя живееше с мъжа си в яркосиня къщичка в рибарското селище. Мъжът й беше рибар и излизаше с лодката още по тъмно. Лодката беше бяла и се казваше „Одеса“.
Мъжът на Томинка Гук се плъзваше по гладката повърхност на залива, но не влизаше много навътре.
Рибите сами идваха при него, раците се биеха помежду си за място в капаните му. Затова той никога не бързаше. Оставаше на плиткото, близкият бряг почти опираше в гърба му, а очите му се взираха в далечината.
Мъжът на Томинка Гук  беше разбрал по трудния начин, че отдалечи ли се от брега, от синята къщичка и от Томинка, отгоре му се струпваха беди и злощастия. Струпваха се и отдолу, и от всички страни. Премазани пръсти, повреден двигател, пробойни в току-що поправената лодка, бури – и никакъв улов.
Около Томинка той беше защитен, в безопасност и благоденствие. И всяко отклонение се наказваше жестоко и незабавно.
Те нямаха деца и се обичаха от деца. Животът им минаваше в благост и тишина. Като онзи философ, чието име не беше запомнил, мъжът на Томинка Гук обичаше да казва: „Имам, каквото ми трябва. Каквото нямам, не ми е нужно.“
Томинка беше хубаво момиченце и неусетно се превърна в хубава млада жена, а после – в още по-хубава стара жена. Косата й беше мека и чисто бяла, приличаше на глухарче с две тънки черни фиби, които я придърпваха към земята и откриваха широките й сиви очи. Томинка беше бяла, сива и розова като гальовен облак, който е скрил слънце и го носи за някой специален приятел.
Мъжът на Томинка Гук беше доволен. В седефената й сянка той замираше като притихнало дете, като погален котарак, като бучка захар, която се топи в топъл чай.
Но дори и малко да се отдалечеше от дома, неприятностите се превръщаха в беди, а бедите – в злощастия. Той беше благодарен. Беше женен за ангел, за гълъб като божия дух.
Отдалечеше ли се от Томинка Гук, мъжът й започваше да се измъчва от безпокойство, ситни злобни мравчици плъзваха по самата му душа, тормозеше го чувството, че нещо е забравил, че не знае как да нарече това, което го заобикаля, което го притегля към яркосинята къщичка с жълтите пердета.
Дори през зимата пердетата правеха светлината топло-лятна, а вечер къщичката изглеждаше като убежище и той подтичваше, за да се прибере по-бързо, дори ако беше излязъл преди пет минути, за да донесе дърва за печката или да откъсне някой домат през лятото.
Томинка готвеше, грижеше се за кокошките и гълъбите, чистеше ситната риба, която мъжът й носеше от плиткото море, миеше прозорците всеки ден, на масата в кухнята, точно по средата, винаги имаше ваза с цветя.
Лодката „Одеса“ мируваше и вълните галеха облия й корем. Пясъкът се ронеше от ботушите на рибаря, докато те бавно изсъхваха вечер. Тревата се украсяваше със ситни цветчета. Пчелите преяждаха и забравяха да се приберат.
Томинка Гук гледаше през искрящото прозорче на малката си кухня, а мъжът й стоеше с лице към към хоризонта и се опитваше да си припомни нещо, което никога не беше преживял.