Кухнята на Томинка Гук

Томинка Гук носеше щастие.
Ако беше продавачка на лотарийни билети, всички щяха да са печеливши. Ако беше крупие, собственикът на казиното щеше да фалира, да започне почтен бизнес и да стане благодетел на обществото. Ако беше говорителка по телевизията, всички новини щяха да бъдат добри.
Но Томинка Гук беше домакиня. Тя живееше с мъжа си в яркосиня къщичка в рибарското селище. Мъжът й беше рибар и излизаше с лодката още по тъмно. Лодката беше бяла и се казваше „Одеса“.
Мъжът на Томинка Гук се плъзваше по гладката повърхност на залива, но не влизаше много навътре.
Рибите сами идваха при него, раците се биеха помежду си за място в капаните му. Затова той никога не бързаше. Оставаше на плиткото, близкият бряг почти опираше в гърба му, а очите му се взираха в далечината.
Мъжът на Томинка Гук  беше разбрал по трудния начин, че отдалечи ли се от брега, от синята къщичка и от Томинка, отгоре му се струпваха беди и злощастия. Струпваха се и отдолу, и от всички страни. Премазани пръсти, повреден двигател, пробойни в току-що поправената лодка, бури – и никакъв улов.
Около Томинка той беше защитен, в безопасност и благоденствие. И всяко отклонение се наказваше жестоко и незабавно.
Те нямаха деца и се обичаха от деца. Животът им минаваше в благост и тишина. Като онзи философ, чието име не беше запомнил, мъжът на Томинка Гук обичаше да казва: „Имам, каквото ми трябва. Каквото нямам, не ми е нужно.“
Томинка беше хубаво момиченце и неусетно се превърна в хубава млада жена, а после – в още по-хубава стара жена. Косата й беше мека и чисто бяла, приличаше на глухарче с две тънки черни фиби, които я придърпваха към земята и откриваха широките й сиви очи. Томинка беше бяла, сива и розова като гальовен облак, който е скрил слънце и го носи за някой специален приятел.
Мъжът на Томинка Гук беше доволен. В седефената й сянка той замираше като притихнало дете, като погален котарак, като бучка захар, която се топи в топъл чай.
Но дори и малко да се отдалечеше от дома, неприятностите се превръщаха в беди, а бедите – в злощастия. Той беше благодарен. Беше женен за ангел, за гълъб като божия дух.
Отдалечеше ли се от Томинка Гук, мъжът й започваше да се измъчва от безпокойство, ситни злобни мравчици плъзваха по самата му душа, тормозеше го чувството, че нещо е забравил, че не знае как да нарече това, което го заобикаля, което го притегля към яркосинята къщичка с жълтите пердета.
Дори през зимата пердетата правеха светлината топло-лятна, а вечер къщичката изглеждаше като убежище и той подтичваше, за да се прибере по-бързо, дори ако беше излязъл преди пет минути, за да донесе дърва за печката или да откъсне някой домат през лятото.
Томинка готвеше, грижеше се за кокошките и гълъбите, чистеше ситната риба, която мъжът й носеше от плиткото море, миеше прозорците всеки ден, на масата в кухнята, точно по средата, винаги имаше ваза с цветя.
Лодката „Одеса“ мируваше и вълните галеха облия й корем. Пясъкът се ронеше от ботушите на рибаря, докато те бавно изсъхваха вечер. Тревата се украсяваше със ситни цветчета. Пчелите преяждаха и забравяха да се приберат.
Томинка Гук гледаше през искрящото прозорче на малката си кухня, а мъжът й стоеше с лице към към хоризонта и се опитваше да си припомни нещо, което никога не беше преживял.

2 thoughts on “Кухнята на Томинка Гук

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s