„Жената се прекръсти и нагази в тревясалия двор. Отключено беше, ала вътре нямаше никой. Не гореше нито кандило, нито свещ, светлина идеше само откъм открехнатата врата и в първия момент Малтица не можа да разбере защо иконите са такива и защо всеки от изписаните светии я гледа с толкова много очи. Влагата беше направила това. Навярно столетия наред при дъждове плочестият покрив беше протичал, а зографите сетне бяха замазвали повредените стени и върху предишните образи бяха рисували все нови и нови – с други очи и по-инак протегната десница. И защото там бяха слагали най-силните си бои, на подкожушената мазилка бяха останали само ръце и очи, очи и ръце и цялата църква сега се взираше в току-що влязлата жена, сякаш отдавна я беше чакала. Не искаше молитва от нея тя, не искаше свещ и многооките светци не я благославяха, а сякаш я заклинаха за нещо голямо и важно с избелелите си от дъждове и столетия пръсти. Малтица притисна ръце към гърдите си точно там, където преди малко беше носила писмото, поклони се на олющените стени и с безшумни стъпки излезе навън.“
Не помня от кога не ми се беше случвало някоя книга толкова да ме увлече, че да не мога да я оставя. В леглото, чета, протягам ръка да угася лампата, без да спирам да чета, и след няколко страници ръката ми все така е върху копчето, а лампата свети и историята си върви.
Разказано е много интересно! Мисля, че тайната е в езика, цветен и звучен, в самото разказване – защото ако кажа, че историческите четива са ми кой знае каква слабост – ще излъжа. Интересува ме човечността, това, което се случва в живота на един човек и го прави човешко същество – природата, която го окръжава, домът, трудът, връзките с хората и с небето.
Така че „Грехът на Малтица“ на Лиляна Михайлова не е точно историческо четиво. Събитията се развиват през Възраждането, в края на турското робство и първите години (година) след Освобожданието. И ако има история, тя е история на човечността.
През цялото време бях с усещането, че чета любовен роман, за голяма любов.
И е така, и не е.
Това е любовен роман, защото езикът разказва любовно за Малтица.
А пък Малтица е най-мразената жена в едно изолирано село, мразена и от хората, и… не е мразена от Бога, но е мразена от попа, значи, да речем, от църквата. Родена в богато българско семейство, спасена от удавяне от майчината любов, отгледана от бедни турци, израснала при не много богати българи, с мъж, който не се сеща да й каже дори, че я обича, па макар и после Отечеството…
Цялата книга е за това, че Малтица е светица, от непризнатите, но от най-истинските.
Историята ме подсети за „Майка нощ“ на Вонегът. През Втората световна война един човек предава по радиото информация в полза на съюзническите войски, но за да не го хванат, предава данните кодирано по време на едно най-люто профашистко предаване. Така става най-мразената личност, а контактите му със съпротивата са били така тайни, че той вече няма връзка с никого и никой не може да потвърди, че не е бил на страната на фюрера. Книгата започва така: „Това е единствената от моите истории, чиято поука знам. Не смятам тази поука за кой знае какво — просто знам каква е: ние сме това, на което се правим, така че трябва да внимаваме на какво се правим.“
В очите на хората той беше отявлен фашист, тъй както и Малтица в очите на селяните е турска гювендия.
(Ама много са ми смешни тия две думи! Има и други такива, които си опитвах на глас, докато четях. Има, но поне на мен историята ми вървеше гладко и разбираемо, не е прекалено, а е красиво, и нямаше мъки като с Георги Божинов.)
Ще ви кажа колко е интересно: татко ми така се зачете, че не чува, когато майка го вика за обяд. Чете, и все възкликва – „Много страшно!“
„Ще се спука тоя лед ами, той е несигурна работа, по средата може да е дебел, ама накрая, накрая?!“
„Това всичкото е истина! Това момиче, дето е написало книгата, го е живяло тоя живот, то не може да седнеш и да го измислиш.“
А ми я подариха преди месец. Аз се чувствам виновна, че толкова страхотни хора ми подаряват книги, а аз не смогвам да ги прочета. Особено ми е мъчно, ако някой е написал книга и ми я дава, и знам, че му трепка отвътре какви думи ще получи в замяна, пък аз в много от случаите – нищо.
Имам план. Когато още малко остарея, ще се кротна, ще имам много време, и ако даде бог да виждам, само ще чета. Тогава.
И така, след цял месец отлагане, започнах „Грехът на Малтица“, прочетох я за два дни, като в часовете, в които не можех да чета, защото бях на театър, на опера, на работа, готвех или пиех кафе, все така се носеше в ума ми омарата на историята, снегът, кафето във филджаните, лаят на кучетата, разговорите, които тя водеше наум с детето си, преди да го загуби, водата от кладенеца…
Увлекателна книга, красив език, прекрасна Малтица.
Горещо препоръчвам.
Тук е целият филм, помните ли го?
Мария Донева 