Като си мисля за предишната ни среща в Русе, миналата година, споменът ми е оранжев, сигурно защото това е цветът на Хеликон. И аз се бях издокарала с оранжева фанелка, за да се вижда, че съм вътрешен човек. Аз чета всеки ден. А ти? Така пише на фанелката, и е вярно.
Споменът от срещата ни онзи ден е син. Толкова син:

Пътуването ми към Русе е уверено, тихо-нетърпеливо, пътуване към сигурно място. Нищо не отнема от привързаността ми към града. Не към града, а точно и специално към Хеликон-Русе, улица „Александровска“, хората, които обичам и местата, на които съм била.
Нищо не отнема, а всичко прибавя, задълбочава, разхубавява моята обич. Усещам, че към нея се е добавило нещо и от книгите на Иван Станков, от „Спомени за вода“, а също и от новите разкази, които предстои да бъдат издадени.
Вече познавам много от хората, които идват на нашите срещи. Хора, аз виждам как растат децата!
Ние идваме с новите си любови, с новите си бебета, с изкласили деца, с непоносими загуби, с новини за разказване, с прегръдки за даване. С безкрайна умора, с безкрайни надежди. Ние се гледаме и наистина се виждаме.
Сърцето ми е изпълнено с благодарност.
Ще взема назаем няколко снимчици, за да си имам хубости и радости в блога, а целият албум на Ваня Хинкова е тук.
Едно разбрах аз. Любовта идва там, където вече я има.