– Защо весело човече като теб чете книги за болести? – ме пита по телефона моят любим, умерено разтревожен от това, че съм на автогарата, изпускам втори рейс и подсмърчам в слушалката, както си седя между кучета, цигани и бабички и чета „Позитивно”.
– Позитивно ли четеш? А защо хълцаш?
– „Позитивно” се казва книгата. Хълцам, защото ми е много мъчнооо…
– Спри да я четеш тогава!
– Не могаааа… Много е хубавааа….

 Може би за много от вас е вече късно, но за останалите – чуйте моето предупреждение. Внимавайте, когато започвате да четете тази книга, защото няма да можете да я оставите недочетена, а четенето й няма да е много леко. Тя ще ви влезе под кожата, ще ви сблъска с болка и тъга, и ще ги преболедувате дълбоко. Ще ви накара да обикнете главната героиня, а после да преживеете заедно с нея неща, които не пожелавате и на най-лошите си врагове.

Сто и трийсет страници се утешавах и си виках – всичко е наред, това е книга, щом е написана, значи жената е жива, всичко е наред, ще се оправим…

Има още →

Сборник с разкази   на Гергана Пожарски.
Ето една книга, която купих заради страхотното оформление.
Толкова много харесах рисунките и снимките на Ина Бъчварова, че едновременно възжелах книгата, но и леко охладнях към нея (завист черна, черна черна завист)
Прочетох похвалните слова за разказите от вътрешната страна на корицата, но те не ми се видяха привлекателни.
Мисля, че я купих заради илюстрациите. Сигурна съм.
Взех си я и отидох на една среща с десет минути по-рано. Отворих си новата книга…

…въжетата на асансьора се скъсаха…
…и пропаднах в първия разказ, продъних се вътре, потънах толкова бързо, че дъхът ми едва смогна да ме последва.
Страхотно!
Докато ми дойде приятелят на срещата, бях прочела първия разказ (Ох, чудесен! Най-после, към края, едва успях да се усмихна, по-скоро от изненада, я, каква книга имам аз от днес) и втория разказ, ужасно хубав и напълно ужасен, третия само го започнах.
Оставих книгата да отлежи два дни, оставих си я за влака и там я прочетох.
Харесва ми. Много.
Има още →

Патрик Нес е роден през 1971 година. Патрик Нес е почти дете, към днешна дата.
Аз си го представях възрастен, много опитен, защото той е много, много умен.
Глупав човек не може да измисли толкова истински плътен свят и да го изпълни с дишащи, живи детайли, да го насели със същества, приспособени към него, но гъвкави и развиващи се. Млад човек не би могъл да познава толкова добре хората, техните реакции, способността им да се надяват, да се поддават на изкушения, да си влияят, да търсят, да се отчайват, да израстват…
А пък той – почти на моя възраст.
Дали не подценявам младежта?
       

Патрик Нес е автор на трилогията „Живият хаос” – „Не пускай ножа”, „Въпросът и Възражението” и „Чудовищата на войната” – издателство Студио Арт Лайн, 2011, преведени от Златка Паскалева. Има и ново издание – трите книги, пъхнати заедно във футляр (ох, че смешна дума!), и на хубава цена от 39 лева (вместо 45 в насипно състояние). Като стана дума за левове, в момента комплектът може да се купи от сайта на Хеликон с намаление (понеже са сладки); може да се купят и трите книги с намаление от Книга за теб – защото в този сайт работят хора, пристрастни към хубавата книга (коренът е „страст”).
Има още →

Въведение

Откакто остарях, най-интересни са ми книгите, които вече съм чела.
От една страна, толкова стремително съм започнала да забравям, че нищо не ми е останало в главата, само най-обща омара от спомена за удоволствието, което съм изпитвала, докато съм ги чела и съм мислила за тях.
От друга страна – естествената старческа мнителност и недоверчивост към новото – че то туй новите книги книги ли са? Едно време да видиш ти какви книги имаше!
„Бърни Кълвача“ например съм я купувала 4 пъти, може и 5 да са били, и съм я подарявала, и все без книга си оставах. Другата такава книжица за обичане и подаряване и вечен недостиг ми е „Невидимото дете“.
И ето – Алтера направиха ново издание. Аз се затичах и си го купих. За себе си, с намерение да прикова книгата с верига към крака на леглото и никога да не се разделям с нея.
Да знаете само колко е хубава…

I част – любовна

Започнах да я чета отново. Смутено и радостно, като на нова среща с любовник, с когото не сме се виждали голи от години.
Още от първия ред я обичам.
Има още →

Снощи в Стара Загора бяха Виолета Христова и Камелия Кондова.
Срещата с тях беше в 17,30, още по светло.
Мисълта ми се отклонява към снега, таксито и движението по улиците в условия на пухкавост и коли, паркирали и от двете страни, но не за това искам да говоря.
Закъснях, но изтървах мъничко от началото само.
Камелия, Виолета, Камелия.
Я, и двете имат имена на цветя. От около двайсет години помня наизуст едно стихотворение на Камелия, в което има такъв стих: „По думите познавам, премълчаните, че с името ми цвете си наричал.“
Те стояха до една малка маса.
Имало едно време една малка, малка маса, на масата имало една малка, малка лампа, а край лампата имало две големи, големи поетеси.

Има още →

В лепкавия прилив на мрънкащо изкуство, в който джапаме от години, от време на време се изправят острови – със солидни скали и плодородна почва.
Илюстрация: този остров тук е близо до Австралия, във Великия бариерен риф. Той има формата на сърце.

Един такъв остров е книгата на Дана Белева
„Надморска височина на любовта“.
Тя има сива корица, но това е единственото сиво нещо в нея.
Още първият разказ, „Пазачът на меджета“, е толкова ярък, че усещаш тръпка под езика и солен вкус като от сълзи или от кръв.
Писахме си с Дана, докато четях книгата, и аз й казах – прочела съм само първите три разказа, първият е страхотен!
А пък тя ми отговори – знам аз кой да сложа в началото, че да пробутам и другите.
Аз не познавам Дана много добре, всъщност изобщо не мога да кажа, че я познавам, обаче на човек, който може да каже такова нещо, си струва да му прочетеш книгата.
Много е устата. И много фина. Изобщо, знае какво прави и какво казва.
В разказите й има гъста, сладка поезия. Много червено вино има там.
Има и смърт, но когато хубава жена ти говори за смъртта, дори и това ще приемеш.

Това е книга на Галин Никифоров, излязла през 2010. Даде ми я Евгени Черепов и ми каза, че ще я прочета много бързо.
Аз доста време не я започвах, а оня ден, при крайно неблагоприятни обстоятелства (докато чаках пред едно гише), я отворих… и разбрах, че държа в ръцете си чудесен роман!
Отидох на гости на една приятелка, че моята къща беше далече, придърпах си голяма чаша кафе, свих се на кълбо на дивана и четох, докато прочетох книгата до края.
Знаете „Самотните вятърни мелници” на Станислав Стратиев. ♥
„Лятото на неудачниците” ми напомня за нея – също така топла и носталгична, само че героите са пораснали, и живеят през деветдесетте. В началото малко се обърках, докато запомня кой кой е, но бързо се ориентирах, не толкова по имената им, колкото по чувството, което носи всеки от тях.
Това е книга за приятелството, за мъжете и жените, за бащите и за вещиците.
Толкова любовна, нежна, безжалостна и отчаяна книга. От най-любимия ми вид – на всяка страница се смееш, а на последната плачеш за всичко до тук.
Ще трябва да прочета и другите книги на Галин Никифоров.

Това е „Приказка просто така, прасешка при това“.
Тя е написана и изрисувана от Мила Попнеделева – Генова.
Ех, че хубава приказка!
Цялата с пряка реч и действие!
И колко много попара изяжда (със сирене, понеже е полезно за зъбите) – като хапнеш по една лъжица за всяко прасе, за всяко пате и пиле от страничките – няма да усетиш кога е свършила попарата.
И понеже приказката е прасешка, всичко е на розов фон (освен когато е нощем, защото тогава е тъмно, разбира се)
И е смешно!
И с приключения!
И изпълнено с надежди дори за най-свинското прасенце на този шарен свят.
Ех, че хубава книга…

Страшно силна, ослепителна и прозряваща едновременно.
И подигравателна и откровена.
„И“ – Стихотворения от Иван Желев.

Чувала съм това име, знам, че е печелил награди, но в нета няма нищо от него, и не съм имала негова книга.
Вече имам тази и тя е великолепна.
Не разбирам някои от стиховете, но ще я чета много пъти и може би постепенно ще ги разбера.
Но виждам
колко е изкована, издълбана, изсечена, а пък органична и жива, и я започвам пак отначало, веднага след като стигна до последното стихотворение.
Неее, не успявам да изразя защо книгата е страхотна…
Прочетете я и вижте.
Вчера в книжарницата аз я отворих на това стихотворение, което ще препиша тук, и си я взех.

Червена рокля

Биляна на прозореца с Искрен на ръце.
Животът на жена ми
се притиска към стъклото –
скъпо вино към евтина чаша.
Единственият лукс, който притежава –
са устните ми.
Не ходя по чужди жени.
Миришат ми на мъже.

 Купих си я на 9 април, и от тогава май не остана някой, на  когото да не съм я препоръчала настойчиво. Настойчиво,  чак възхитено, възхитено, чак екзалтирано.
Това е една от най-прекрасните книги, които съм чела  изобщо някога.
Всъщност, стигнах до края й преди три дни, но още не съм  изтрезняла от преживяването, и не зная кои са другите  заглавия, които да съизмеря с „Шантарам”
Нека започна подред, защото твърде много се вълнувам и  няма да успея да ви убедя колко ще е хубаво да я прочетете.
1. Препоръча ми я Бриджит Джоунс. Аз похвалих „Не пускай  ножа”, тя каза за „Шантарам”. С този пост предавам нататък.

2. Книгата – 868 страници. Тежичка. Плътно изписана. Има  за четене. Някои книги са отпечатани като рехава, несериозна храна – вафла, чипс, зрънчо. Тази има всички данни да засити глада ми за четене много добре. И го направи.

3. Едно такова индийско заглавие… викам си – то ще е нещо мистично, за чакри-макри… отгръщам корицата и ме посреща познато усмихнато име: Превод от английски Светлана Комогорова – Комата. Ей, това ще ми хареса!

4. Книгата е тапицирана с хвалби за автора от авторитетни имена, толкова са много, че ми се отщя да ги чета. Даже биографията от задната корица прочетох чак след като бях преполовила книгата. (Всичко казано е вярно! Но аз все пак – първо самата книга, а после рекламата за нея.)

5. Става ми поглъщащо интересно още от първата страница…

О, как да пиша за тази книга?! През цялото време, докато я четях, копнеех да мога да запомня цели страници. И сега се изкушавам да започна да цитирам, но това би означавало да я препиша. Такъв динамичен, остър, нежен ред от преживявания…

Има още →

Заглавието е „Наивно изкуство”, авторът – Марин Бодаков.

 Аз няма да обиждам тази изсечена книга с женското си многословие.
Тя е естествена, вярна и чиста, защото е от камък и пръст.
Завари ме неподготвена – тежка, красива поезия за това, как един мъж полага сизифовски усилия и мести своя камък към хребета на живота.
Мъжествена, твърда поезия.
В момента си мисля как в моя мек и уютен блог ще цитирам едно от тези непоносимо красиви стихотворения, които ме плашат.
Аз се страхувам да пиша за твърде големите, твърде жестоки за мен неща.
„Наивно изкуство” е смела книга.
Тя назовава смъртта, любовта, раздялата. Непоносимото чувство на предателство и безпомощност, с което наблюдаваш как близък човек умира и не можеш да направиш нищо, за да спреш това.
Поезия, която ранява и лекува. С всяка следваща страница – все по-сгъстена.
Здрава, остра, стабилна книга, на която ще се опираме много, много дълго време.

…

трета нощ на безсъници:
чакам своя баща да умре, за да бъда с детето си

Преди няколко дни в интернет се появи електронният вариант на сборника с разкази на Ина Иванова „Право на избор и други проклетии”, издадена от „АРС”.
Това, и представянето на книгата в музея на Яворов в Чирпан, бяха поводите да си помисля повече за тези разкази и да кажа някои неща за тях тук.
Те са кратки – качество, което ценя изключително високо. Освен това са нежни и тъжни по един трогателен, разтапящ начин; при това без грам лиготия.
Героите им често са хора, които не блестят с изключителни качества и са показани не в най-добрите мигове от живота си – някои от тях са разочаровани, изоставени, измамени в надеждите си. Въпреки това на мен ми се иска да бъда герой от разказ на Ина Иванова, защото тя ги гледа с толкова мил и внимателен поглед, с толкова грижливо уважение и съчувствие, че аз си казвам – не искам да бъда тъжна, но когато съм тъжна, искам да има някой, който да мисли за мен точно с такава топлота.
Вчера забелязах, че в тази малка по обем книга има разкази, които съм прочела по два-три-пет пъти, а също и такива, които още не бях започвала. Мисля, че се случва така, защото те ми въздействат много силно, и след всеки текст имам нужда от време, за да го премисля и да оставя емоцията да отшуми. Не мога да чета няколко един след друг, твърде силни са ми, а тези, които вече познавам, толкова много ми харесват, че не мога да ги прескоча.
По това тази проза прилича на поезия, и вместо сега да цитирам прозаични откъси, аз реших да споделя част от стиховете, които Ина пише, и така да споделя част от топлотата на нейните думи.

Има още →

Но страшно ми се прииска да бях!

Чета „Магията на Белград” на Момо Капор, преведена от Ася Тихинова – Йованович.
(Нева, благодаря ти, че ме научи да гледам името на преводача и да му благодаря на ум за четвърт секунда (не отнема много време, а е толкова правилно!))

И чета аз книгата. Започнах я във влака за София, но не напреднах много, защото спирах след всяко есе, за да си помисля и да подишам малко, докато се успокоя.

Това е моята книга! Пише за този град, в който никога не съм ходила, за неговите улици, реки, небе, шкафове, подправки, заведения, сезони, манджи, пазари, момичета и бабички, за каквото се сетиш. И уж нищо не е кой знае какво, и какво ме засяга пък мене, а е разказано с толкова любов, с такава нежна усмивка, че ми се доплаква и сърцето ми се изпълва с копнеж.

Ако отида в Белград, той едва ли ще покаже тези свои лица точно на мен. А ако ме хареса и се обикнем, нали ще тъгувам, когато го напусна.

Момо Капор, Момо Капор, какво направи ти с мене…