Преди няколко дни в интернет се появи електронният вариант на сборника с разкази на Ина Иванова „Право на избор и други проклетии”, издадена от „АРС”.
Това, и представянето на книгата в музея на Яворов в Чирпан, бяха поводите да си помисля повече за тези разкази и да кажа някои неща за тях тук.
Те са кратки – качество, което ценя изключително високо. Освен това са нежни и тъжни по един трогателен, разтапящ начин; при това без грам лиготия.
Героите им често са хора, които не блестят с изключителни качества и са показани не в най-добрите мигове от живота си – някои от тях са разочаровани, изоставени, измамени в надеждите си. Въпреки това на мен ми се иска да бъда герой от разказ на Ина Иванова, защото тя ги гледа с толкова мил и внимателен поглед, с толкова грижливо уважение и съчувствие, че аз си казвам – не искам да бъда тъжна, но когато съм тъжна, искам да има някой, който да мисли за мен точно с такава топлота.
Вчера забелязах, че в тази малка по обем книга има разкази, които съм прочела по два-три-пет пъти, а също и такива, които още не бях започвала. Мисля, че се случва така, защото те ми въздействат много силно, и след всеки текст имам нужда от време, за да го премисля и да оставя емоцията да отшуми. Не мога да чета няколко един след друг, твърде силни са ми, а тези, които вече познавам, толкова много ми харесват, че не мога да ги прескоча.
По това тази проза прилича на поезия, и вместо сега да цитирам прозаични откъси, аз реших да споделя част от стиховете, които Ина пише, и така да споделя част от топлотата на нейните думи.

❀ ✿ ❁ ✾ ❃ ❂ ❁

Само две бръчки повече, работа и умението да готвя
ме делят от онова момиче с осмодекемврийската рокля 🙂

_____________________________

Отмина 1 юни, дето
бил празник само на детето.
А ние, ужким по-големите,
с хлапашка кръв и хъс във вените?

____________________________

Ресторантът притреперва
цял от завист и възторзи
тихо тракат, сякаш в черква
прибори, стакани с рози.

Тя – навирила кутре
и изящно нос извила –
вдълбочено си чете,
от менюто в папка свилена.

Тъй за изпит не е чел
никой мъж околовръст!
Тя въздъхва и умело
суче къдрите си с пръст…

____________________________

„Понякога съм бяла и добра“
но рядко, толкоз рядко – търпелива,
работният ми ден тъй бавно си отива,
че вече ми се иска да крещя

_______________________________

Слънце, меко като хляб,
като липов прах златисто
слиза и не зная как
ме разлиства. Ме разлиства!

_________________________________

Вън светлее ден
ясен, чист и остър.
Пуша просветлено,
слънце ме докосва.
И прозирам бавно,
че съм тук защото
дялкал Бог отдавна
на Адам реброто.

__________________________

Слънце като сребърна игла
драска тротоарите студени.
Газя вятър и листа мета.
Вън брезата още е в зелено.

А октомври е така голям,
необятен като нова къща.
И останеш ли под покрива му сам,
трябват две ръце – да те прегръщат.

__________________________________

Ще поръчам от онази,
най-голямата торта.
С шоколадови устни
ще ти счупя рекорда
по надсвирване с птици.
Ще претърся града
с ей такива зеници.
Всички мънички улички
над снега ще претичам.
Несъмнено ще видиш –
аз съм твойто момиче.

______________________

Сутрин
колко ли тежи нов облак?
Топлa, нежнорозова
бишкота.
Блед като езичето на коте.

Предпазливо го облизвам с поглед.

Някой
го е пуснал по небето.
Да се поразходи.

___________________________

Жълта круша на перваза
в обла, топла светлина.
Сякаш слънце е пронизало
ириса на есента.

_________________________

Накълбява се мъгла,
обла като женско рамо.
Аз във къщи ви чета.
С чаша мляко само 🙂

_____________________________

Днес тишината е така огромна,
така е зимна тишината днес,
че аз не мога нищо да си спомня.
Вървя и дишам въздух лек.

_________________________________

Виж, докосва тънък лъч
ъгълчето на нещата.
И просветва изведнъж,
за да продължиш нататък…

Още римувани есемеси от Ина.