Докато мия чашите,
пяната в цветовете на дъгата
е единствената ципа, която ме отделя от страха.
Забивам вилица в пилето, което започва да се вари,
през пробойните кръвта пониква,
превръща се в бяла нишка.

Любимите ми хора.

Не мога да съм сигурна
къде са
в безопасност ли
Надявай се! – усмихнато
и после пак
Надявай се! – с ужаса на цялото ми сърце

Събирам прането,
което е за кърпене заделям настрани,
после ще гладя

Някъде падат самолети,
необясними злодейства в тихи квартали,
автомобили,
вируси забиват жила в гърло, което се смее

Разбърквам.
Опитвам.
Добавям сол.

Нищо повече не мога да направя.

В такива сутрини светът
е неуютен и враждебен.
Затрупва пътища снегът
и няма път от мен до тебе.

Сънлив и сив, безсилен, ням,
денят ми глозга къшей дребен.
Какво ли мога да ти дам,
щом нямам нищичко – без тебе.

Сърцето ми тупти-ти-ти –
не си почива, не заспива.
В такива сутрини почти
забравям за какво съм жива.

Живот – под ледена кора,
пренебрежим и непотребен.
Но аз не искам да умра,
преди да съм живяла с тебе.

Обича всичко в него.
Обича…
Откъде да започне?
От събуждането? От кое събуждане?
Онова, още по тъмно, когато се обръща насън и несъзнателно намира къде е, прилепя се отново към него с гръб, с ребра, с ходила, и без да си казват нищо, тялото му отговаря на нейното.
Или другото събуждане, на дневна светлина, когато се усмихват по друг начин, защото той вече може да види усмивката й, а тя знае, че неговата е съвсем близо и понякога я оставя да се крие, друг път прави смешки, за да я извика.
Обича колко е сериозен, когато бърза.
Обича, когато не е страшен.

Понякога той е страшен. Тогава изглежда, че си тръгва завинаги. Събира делово всички любовни подаръци, с които е била отрупана. Всички възможни целувки една по една от лицето и тялото й – както се свалят украшенията от коледна елха. На елхата й остава само да рони съжаления и извинения по целия път до коша. И на света няма достатъчно голям кош, който да побере самотата й, когато е страшен.

Обича, когато по очите му познае, че може да изтича при него. Готова е да се хвърли като в басейн с топла вода, като върху горска поляна, покрита с дебел дюшек от мека трева и борови иглички. Безопасно и плътно, леко, с въздух за дишане, звезди за гледане, вода за пиене.

Страшно е, когато го няма. Понякога не се разбира от пръв поглед. Изглежда тук, но на прегръщане се оказва, че горската поляна се е превърнала в подземие, в гарнизонно стрелбище, басейнът е пълен с мокър цимент. Понякога тя потъва в цимента и го оставя да се втвърди над лицето й.

Обича всичко в него. Най-малко обича в него себе си, когато остава безпомощно циментирана някъде там вътре.

Но обича и това, защото няма никакво значение, че той все някога ще реши да се разделят.

Тя носи старо розово палто,
което с времето е посивяло.
Той има сиво яке – а пък то
на розово избива тук-там. Цялото.

В една пералня явно ги върти
животът и еднакво ги облича.
Прозират през протритите черти
лицата на момче и на момиче.

Печално стар е новият им кат
и като нова – любовта им стара.
Вървят, а стъпките им не личат
по сивкавия сняг на тротоара.

Чупливи старци, свикнали така:
каквото дойде – заедно да чакат.
И той придържа с трепкаща ръка
въздишката и острия й лакът.

Искам да напиша любовно стихотворение.
Без повод. То да е поводът.
То да сложи повод на думите и да ги отведе там,
където надеждата си струва отчаянието,
където душата е гола, а тялото се възнася,
където е непоносимо красиво, а грозното е човечно и те милва, и ти имаш сили да му дадеш помилване,
да бъде стихотворение, от което никой не си тръгва и никой не е оставен сам,
но все пак – кратко стихотворение –
по-дълго от живота и задължително по-кратко от любовта.

Безупречен е, който не упреква.
И неочакван – който не очаква.
Безкрайно дълго жестът ти отеква
и нежността ти расне и заяква.

След всички грешки, тежки и огромни,
след всичките победи и провали,
детето ти един ден ще си спомни
усмивката ти – тя ще го погали.

Светът е нескопосан и сърдечен –
подаръче за празника на мама.
Една усмивка – и не си далече,
дори и от години да те няма.

Никого не можеш да спасиш.
Себе си? Не можеш. И не бива.
Спри. За почест. Вслушай се и виж:
любовта бе тук. И си отива.

Силните ти някога ръце
вече са смутени и безсилни.
Можеш да убиеш с тях. Но ето,
никого не можеш да помилваш.

Няма от кого да защитиш
изоставената си държава.
Слаб си любовта да задържиш,
а след нея нищо не остава.

Нищо. Празно място. Вятър. Ти.
Чувството разбира, че умира.
Само нещо вътре в теб тупти,
тъй като не знае как се спира.

Добрият дух на моя дом чете дебела книга.
До втори ред на първи том – нататък все не стига.
Унася се, потъва в сън на книгата до прага.
Не могат да излязат вън, не могат да избягат
героите и мисълта, и умната поука.
Ако посегна да чета, ще ги намеря тука.
Добрият дух похърква в такт, сънува си полека.
Прелиства и заспива пак насред библиотеката.
Невидим, бавен и ленив, разсеян и разглезен,
и мълчалив, и неучтив, сънлив и безполезен.

А друг път, щом се увлече, изобщо не заспива.
Чете, а разказът тече, духът сумти щастливо,
подвиква, смее се на глас, ту стреснат, ту сърдечен.
Добрият дух, живущ у нас, е дух библиотечен.
Той е пропаднал книгоман и иска да си има
и този новия роман от авторка любима,
и стихосбирките онез, обвеяни от слава,
пет броя на „Жената днес”, и „Как се гледа крава”,
и четенето му върви, днес проза, утре драми,
и ми подвиква – Добави, каквото още хванеш!

– А аз кога ще ги чета? А сметката за тока?
Той гледа с потрес подчертан, въздъхва предълбоко,
примигва с кръглите очи и сякаш не разбира,
и не, почти не си личи, че ме манипулира.
Аз викам – прави се на глух. И отказ не приема.
И настоява моят дух сто книги да му взема.
Духът ми се е пристрастил. Книжарят му е дилър.
– Дай нещо в по-изискан стил. И също – онзи трилър,
от първи до последен том.

Не, аз не съм такава –
добрият дух на моят дом така ме принуждава.

В парка – старите дървета.
Няма млади. Няма млади.
Катеричка се разшета,
с длан кората поизглади.

Хукна. Върна се. Намери
нещо, после го загуби.
Кихна. Чинарът разпери
нежно клоните си груби.

После кленът. После борът.
Път направиха, да мине
катеричката отгоре,
гладка като шал копринен.

Нека, тя им е детето.
Умълчани и огромни,
в парка старите дървета
нещо хубаво си спомнят.

Всеки си гледа болката,
с нея си другарува.
Всеки си знае колко
му струва да се преструва.

Колко напразно чака.
Колко излишно тича.
Всеки си има някой,
който не го обича.

Тетрадката по физика беше влюбена в учебника, а той не й обръщаше внимание. Тя не се сърдеше.
– Как ще ме погледне? Той е пълен със знания, а аз… В мен дори не пишат редовно. Толкова съм глупава – с по няколко несвързани думи, номерирани 1, 2, 3. И съм кльощава и мека, не като него. Той е всичко, което аз не съм – солиден, сериозен… Вечен! Мен ще ме изпишат и ще ме изхвърлят. Кой знае коя съм поред за него. Аз нямам никакво значение.
Тетрадката се почувства съвсем окаяна и нещастна. Тежките мисли направо я смачкаха и пред очите й притъмня.
После обаче се поразмърда и се зае да оцени ситуацията.
– Така. Има нещо, което ми тежи, но това определено не са мисли. Ръбесто е и ми се забива в гръбчето. Мислите са характерни за централния мозък, не за гръбначния. И това, дето ми притъмня… Май са ме метнали в раницата и са я затворили.
Тетрадката се опита да се намести по-удобно, приплъзна се леко… и се озова плътно прилепена към учебника по физика. Беше тясно и дишаха лице в лице. Тя го разпозна и пред очите й притъмня.
– Ох, пак ли?!
– Моля? На мен ли казахте нещо? – попита учебникът с неочаквано приятен глас.
– Не, на себе си.
– Извинете, но не се ли познаваме?
– Аз съм тетрадката по физика.
– Невероятно! Аз също съм по физика!
– Знам – засмя се тя. – Всяка седмица пътуваме заедно до училище и обратно, а през останалото време споделяме един и същи безпорядък върху бюрото.
– И не съм ви видял досега?! Невъзможно. Та аз имам цял раздел по оптика. Длъжен съм бил да ви видя!
– Е, аз не съм нищо особено…
– Не искам такива звукови вълни да докосват слуха ми! Не… – той се притисна още по-плътно към нея и тя забрави мисълта си. – Вие сте толкова бяла и нежна, толкова тъничка. До вас се чувствам тромав и скучен. Аз съм просто една дебела тухла.
Тя се усмихна.
– С тази твърди корици съм станал съвсем безчувствен. От години нищо не ми е трепвало.
– Аз пък постоянно трепкам. И най-лекият вятър може да ме разлисти. Вятърничава работа.
– Вижте… Знам, че не се познаваме, но… Не, всъщност, не. – той се отдръпна.
– Какво?
– Ще ме сметнете за нахалник.
– Е, може би ви липсват някои социални умения. Кажете де.
– Искам… Просто ми мина през ума… Но вие сигурно ще се ужасите.
– Вие ми го кажете тихичко и ако е чак толкова страшно, ще се направя, че нищо не съм чула.
– Ако се отместя, колкото да си отворя леко корицата… бихте ли се пъхнали под нея?
– Да вляза вътре?
– Да – каза много тихо учебникът. – Прииска ми се поне веднъж да усетя как нещо трепва вътре в мен.