Щом имаш баба, а си без прабаба,

то, значи, си отгледан от сираче.
И твоята любима баба, значи,
усмихната и щедра, и голяма,
е давала на теб, каквото няма,
каквото нямала е тя самата –
ръка, която милва по косата,
подкрепа безусловна и опора,
да си единствен между всички хора.

Ти виждал ли си баба си да плаче?
Гушни я силно. Баба е сираче.

„Впереди одна тревога,
И тревога позади…
Посиди со мной немного,
Ради Бога, посиди!…“ (Сергей Клычков)

Студено стана. Палим огън.
Като змийче пролазва дим.
Привечер. Не остана много.
Постой да си го споделим.

Ако сами не се съсипем,
ще ни довърши старостта.
От вчера ли вървим по сипеи
и падаме като листа.

Ще вдигнем къща от несигурност.
И после ще обзаведем
скривалище за ценни мигове.
Взаимно ще се предадем.

Ще се превържем от привързаност.
Ще боледуваме от страх.
Не помня за къде сме бързали.
Не помня бях или не бях.

Скръбта какво ще ни отнеме –
перо от сажди, дъх от дим.
Постой така, да се съвземем
и заедно да помълчим.

Още мисля за теб.
Вече нищо не казвам.
Тръпка, тайна и трепет.
Как красиво залязва…

Виж, черешата зрее!
Това копче се скъса.
Дали помниш къде е…
Недовършено, късо,

глас без глас, звук беззвучен,
дума в гърлото свита.
Търпеливо се уча
тишината да питам,

да усещам – по смисъл,
по беззвучния звук –
все едно къде, ти си
още тук. Още тук.

Случва се човек да си счупи някоя кост и после заради лошо лечение, немарливост или лош късмет счупеното да зарасне зле. Уж вече си излекуван, а то си боли, не се движиш както преди, губиш от силата си.
Тогава отиваш при специалист и той нарочно счупва костта на същото място – за да я излекува и да й възвърне функционалността.

Може да е кост, а може и да е друго счупено. Може много дълго да те боли душата след любов (след любов!), от раздяла, от обида или от тъга.
Човек отрича – не, той не ревнува… надживях те…. дори не си спомням…
Човекът може наистина да не си спомня мига на травмата. Но боли.

Красивите стихотворения, печалната музика, филмите, които будят скръб, правят това.
Нежно и любовно, с внимателна жестокост счупват душата ти на същото място, причиняват болка – и после я лекуват заедно със старите болки, които си носил със себе си много дълго време. Колкото пъти е необходимо. Докато спре да боли, и ти нехайно казваш – това стихотворение ми омръзна, а преди ми въздействаше толкова силно, защо ли?

Баба ми вари сладко от спомени.
Огнището е между две тухли на двора.
Лошите спомени хвърля в огъня.
Кадят! Лютят!
Сладките спомени –
в голямата бяла тава,
калайдисана,
бяла като монета от царско време,
лъскава като луната.
Баба ми вари сладко от спомени.
По бялата й коса полепват сажди,
полата й мирише на пушек.
Аз съм й любимата внучка.
Аз й нося името,
тя ми носи чинийка с розова пяна.
Бръмча край баба си като
кафява пчела.
Сладкото се избистря.
Капва една сълза
върху розовия ми нокът,
мигът е гъст течен кристал.
Баба ми си отиде,
аз мириша на циганка,
сладко.

Тя е дребничка и черна.
Пети ден е на морето.
На брега в една таверна
тя допива си шишето.

На салфетката си бяла
нещо кратичко записва.
Рамене загръща в шала.
Духва вятър и се плисва

весела вълна, и мокри
и шестте й черни крака.
Мравката е с бяла рокля.
Нещо романтично чака.

То не идва, то й бяга –
щом е на море самичка.
И душата й се стяга
от почивка и от всичко.

Утре се прибира вкъщи.
Ще работи пак на смени.
По лицето й намръщено
и по нейните антени

вече не тъга, а смелост
се чете и се изписва.
Мравката с високо чело
е красива! И й писва

да е сам-сама на плажа!
Иде й да се развика…
Няма на кого да каже,
че не я обича никой.

Пъха писъмце в шишето:
”До кога ще съм сама?!?!”
и го хвърля във морето.
И потегля към дома.

Откакто си взех тоя телефон, пропускам повечето обаждания. Дори на най-силно звънене почти не се чува. Аз си знаех, че телефон от захарен памук ще ми създаде повече неприятности, отколкото приятности.
Ето пак. Една част от телефона се беше разтопила, някой направо го беше загрял от звънене.
Дисплеят се беше замъглил. От раздразнение пуснах нокти и го заковах.
– Мяу.
– Къде си?
– Кой се обажда?
– Йофчо се обажда. Ти къде си!
– Спокойно де. Вкъщи съм. Къде е пожарът?
– В библиотеката.
– Мяууу… Вярно, че трябваше да се видим там.
– Йоф значи, изобщо не може да се разчита на тебе.
– Стига де. Ей сега идвам.
– Ей сега може да е късно.
– Да не идвам ли? Ако искаш, ти ела.
– Да бе. И да изпусна самоубийството.
– В библиотеката?
– Да! Нали ги знаеш онези сандали, дето живеят пред вратата?
– Аха. Много са зле, брат. Сигурно са 50 годишни.
– Толкоз. Щяха да правят златна сватба през лятото.
– И какво?
– Разделили се. Левият сандал си хванал пътя и половинката му иска да мре.
– Тя ли ти каза?
– Ами то и аз съм малко забъркан тука… Дясната сандала ме помоли да проследя нейния и по следата, по следата стигнахме до библиотеката. Някъде между науката и техниката го изгубих.
– Аз съм си го мислил това!
– Кое?
– Защо се казва ту „сандала”, ту „сандал”.
– Защото са женени бе, бълхар.
– Ти си бълхар! А знаеш ли тогава защо се казва и „сандалети”?
– Защо?
– Защото се носят лете!
– Да, ама не. Защото летят. Дясната сандала в момента е на покрива и заплашва, че ще скочи. Не можела да живее сама.
– Чак пък да не може… Трябва само да си намери някой пират с дървен ляв крак.
– Какво?
– Какво?
– Какво?
– Чакай, че тоя телефон тука съвсем…
– Ало? Само някакво мляскане чувам.
– Да бе, опитвам се да изближа телефона от ухото си… и от рамото… и от лапата…
– Ти сега ще говориш ли, или ще ядеш? Ела помогни. Искам да се качиш на покрива и да убедиш тая депресирана сандала да не се хвърля.
– За любовта и аз бих се качил на покрив. Правил съм го.
– Ти си котарак, за теб е нормално.
– Чакай, че някой рита по вратата. Опа!
– Какво?
– Брат, жена ти ще скочи от един покрив всеки момент!
– Какво?! Сийке!
– Йоф? С кого говориш там?
– С младоженеца.
– С кого?!
– Със златния сватбар. Върна се.
– Сийке! Сийке!
– Спокич бе, недей ми припада тука!
– Йоф, йоф! Грабвай го и го носи насам! Не, чакай! Питай го първо къде е бил до сега!
– Къде беше сега?
– Четох любовна лирика, търсих стихотворение за Сийчето.
– Чел е любовна лирика!
– Сийке! Лельо Сийке! Не скачай! Мъжът ти те обича!
– Не ме обича!
– Обичам я!
– Обича я!
– Обича те!
– А защо тръгна сам? Защо ме изостави?
– Защо я е изоставил?
– Защо си я изоставил?
– Аз?! Никога!
– Той – никога!
– Той тебе никога ма, Сийке!
– Исках да й направя изненада!
– Искал да й направи изненада!
– Искал да ти направи изненада!
– Да докаже!
– Кажи му да докаже!
– Докажи!
– Ще! Ще! Ще! Ето! Стихотворение! Йофчо, пусни ме на говорител! Ето!
Без теб светът изчезва цял.
Без теб снегът е черна кал.
Без теб не бих и ден живял.
Без теб съм дупка от сандал.
Върни се, не прави скандал.
Не бих те никога предал.
Със теб се чувствам като крал,
старея като катедрал,
ухаеш ми на портокал,
въздигаш ме по вертикал,
докосваш ме – погал-погал,
и аз със мозък изветрял
не, ненапразно съм живял,
не съм живял, а съм горял
за теб, за моя идеал…
– Мяууууу…. Ти това в библиотеката ли го преписа?
– Сега го измислих. От зор…
В този момент вратата изскърца и на прага цъфна Йофчо. Стискаше със зъби сандалата леля Сийка. От устата му капеха лиги, от очите й се ронеха съзи.
Старият ляв сандал се надигна на пръсти.
– Сийче, ти си тук!
– Тука съм, Санде.
– Ти си ми чула стихотворението.
– Не съм, Санде. Аз си го знам.
– Ама цялото ли?
Старите сандали се прегърнаха и мъжкият любовно закопча каишката си в токата на поувехналата си половинка.
А ние с Йофчо деликатно се отдалечихме и отидохме да се поогледаме из магазините за нов телефон, че тоя за три дни ми се скапа. Били пуснали някакви нови, от наденички.

– Какво? Нищо не чувам! – Крета осъзна с интерес, че наистина не чува нищо конкретно, в това число и собствения си глас, заради шума, който се плискаше и ги заливаше отвсякъде. Всички крещяха, наблизо и далеч, високо и ниско, силно и още по-силно. Получаваше се писклив грохот, бучене, гъсто като нилска тиня, трошливо като засъхваща пръст и тежко като ръката на фараона.
Крета стисна Рами за хлъзгавата лапка и го повлече към тяхното място.
В плиткото водата се тресеше и подскачаше от безброя жаби и от грохота, който те създаваха. Нито една от жабите не й беше позната. Сякаш извираха от водата, изникваха от пръстта, капеха от храстите – и всички викаха, блъскаха се, търсеха семействата си, настъпваха се и се караха. Суматохата беше неописуема.
Крета осъзна, че също вика, „Рами, бързо, ела!”, но гласът й потъваше в общата врява като капка вода в пясък.
Рами явно разбра накъде го води, защото изскочи напред и започна да пробива път през тълпата, без да изпуска лапичката й.
”Рами е прекрасен. Безупречен.” – дори в този ужасен момент Крета усети прилив на гордост и любов при вида на копринения му гръб, мощните крака и красивата му шарка.
”Аз съм най-щастливата жаба.” – обобщи тя.
Стигнаха до обърнатата кошница, която бяха открили преди време. Затрупана с няколко слоя наносна кал, почти вкаменена, тя приличаше на объл камък, дотъркалян от прилива, но от едната й страна имаше пролука и ако някой се пъхнеше отдолу, щеше да открие тъмно и закътано влажно местенце.
Рами и Крета влязоха. Тук звукът беше малко по-приглушен. Притиснаха се един в друг и постояха така. Крета проговори първа, с уста, притисната към ухото му.
– Знаеш ли какво става?
– Никой не знае.
– Изведнъж взеха да идват отвсякъде. Реката ли ги носи?
– Не е от нея. Говорих с един, беше много объркан. Твърди, че идва от долното течение.
– Как, плувал е срещу водата?
– Дори не бил плувал. Нещо го понесло.
– Какво нещо?
– Нещо! Видял как всички излизат и тръгват, мало и голямо, всички, нещо ги понесло и ги захвърлило тук.
– Нищо не разбирам. Рами, страх ме е.
– И мен. Нещо става.
– На кого е притрябвало да събира всички жаби от поречието на Нил точно тук, в нашата долина?
– Става дума за милиарди. Не съм чувал друг път за такова нещо.
– Рами, Рами, да останем тук. Ще ни стъпчат, реката не ни побира, страх ме е.
– Ще стоим тук до последно. Тихо. Тихо.
Рами прегърна още по-силно Крета. Дъхът им беше бърз и сух, сърцата им се блъскаха едно в друго. От могъщия тътен, който идваше от всички посоки, дори изпод земята, езиците им пресъхнаха, а очите им сякаш щяха да се пръснат.
Изведнъж кошницата се отлепи от калта и отхвърча.
Някаква сила вдигна Рами и Крета, откъсна ги един от друг, запремята ги нагоре сред плътна струя от жаби, които се издигаха нагоре и ръсеха капки вода, сгъстяваха се още, лакти до лакти, очи до очи, струпваха се в небето, туптящ, ревящ, ужасяващ буреносен облак от жаби, надвиснал над Гиза.

Снежинките черния свят ще замрежат.
Затрупват ме, без даже да забележат.
И стъпките вече не помнят адресите,
не знаят, не знаят, не знаят къде си те.
Денят ти се влачи с краката си къси.
Не сняг, а объркване ситно се ръси.
На гости си ходят, клюкарстват етажите,
къде си се питат и чудят се даже те.
На мен ми е мъчно и сиво, размътено –
да тръгвам? Да чакам? Бих хванала пътя, но
едничкото общо, което си имаме,
е моят прозорец сред цялата зима. Не,
никак не знам защо, но ще остана.
Тук жълта е лампата, син е диванът,
карето оранжево на одеялото,
зеленото, яркото розово, бялото,
са същите, същите са като вчера.
Трохите от нашата обща вечеря
бодат под дланта ми. Без памет, без звук,
снегът ме затрупва. Но аз ще съм тук.