Колко смътно познати лица
в този град, в който нямам познати.
Колко хубави чужди деца.
Колко весели чужди приятели.
Аз ги мервам, докато вървя,
и за кратко, но остро ревнувам.
И внезапно обиквам това,
дето тайно от мен съществува.
Мен само идиоти ме привличат.
Те също доста силно ме обичат.
Намират ме в метрото и на плажа.
Напират нещо важно да ми кажат.
Заспиват ми на рамото във влака.
Със шлиферчета в парка мене чакат.
Обливат ме с възторжени идеи
и настояват с тях да се гордея.
Чаровни са, но взеха да ми писват.
И чудя се – те как ли ме описват?
Корабите на възможната любов
идват зад гърба на хоризонта –
бавно.
Пръв ще стигне до брега,
който от сърцето си изхвърли
трупаните ласки и надежди,
житото – в солените води,
плътните коприни – по вълните.
Гол, свободен и въоръжен
с правото да обяви за свои
камъните, сенките, дъжда,
сладките като целувка извори
и пръстта за правене на хора.
Тази сутрин,
докато се къпех, видях,
че твоята четка за зъби
на моята нещо прошепна.
Моят ангел е далече.
Гледа от високо
разни къщички, с човечета,
щъкащи наоколо.
Чакам го, заспивам после,
някой път сънувам.
Моят ангел е на гости.
Другаде нощува.
И понякога, по навик,
хвърля поглед само.
Той не ме е изоставил.
Но сега го няма.
И е малко по-студено,
с пет-шест нежни градуса.
Щом помисли си за мене,
ме полъхва радост.
Аз не искам да го губя –
пърхащ, неустроен,
моят личен много хубав
ангел неспокоен.
Той излезе сърдит, а навън вали сняг
и прозорците тракат със зъби.
Подранилият здрач смесва чая с коняк
и потропва с крака синкав гълъб.
Той излезе сърдит, а над хляба трепти
и ще капне ръждивата лампа.
Тишината виси като паяк крадлив
и изпива, каквото открадне.
Любовта прекалява.
Любовта е дете
и поне дотогава,
докогато расте
всичко пипа и иска,
и готова за още
тя във теб се притиска
и събужда те нощем.
И самичка не може,
пада, плаче, кърви,
и те прави тревожен,
всемогъщ и щастлив…
Любовта прекалява.
Но проклетото време
я смалява, смалява,
идва да ти я вземе,
да я пъхне в торбата,
да я скрие така
в една къща в гората
на кокоши крака.
Ти оставаш – да помниш,
да вървиш, да ядеш,
като жалко, бездомно,
остаряло дете.
На какво се надяваше?
За какво трупа знание?
Без любов те смалява
отчаяние, отчаяние…
Така е просто, просто е така –
между неясното и очевидното
един човек те хваща за ръка
и заедно на някъде отивате.
Пристигате ли? Светло ли е там?
Или пък се загубвате? А после,
без видима причина, пак си сам,
и просто е така. Така е просто.
Не те искам такава,
облечена цялата.
Нека аз съм ти дрехата
и пак аз – огледалото.
Нека аз съм леглото ти,
нека аз съм ти книгата,
да съм кърпа, която
до под дупето стига,
и водата от душа,
разтопена по шията.
Да те ям, да те пуша,
да те дъвча и пия…
И когато, по грешка,
се окажеш без мене
да усетиш – горещо е,
но ужасно студено.
А пък аз, остарял,
тих и необитаем,
натежал, опустял,
като къща под наем
без стопани, без мишки,
даже без квартиранти,
по-смутен от разнищени,
разкопчани тиранти
да побързам, и лесно
пак при теб да се връщам
за да мога, естествено,
да си те напрегръщам.
Хладните длани на раздялата
милват лицето. Без усилие
дни идват, дни си отиват.
Нощите са малко самотни,
благословени гладки чаршафи.
И вечер всичко си е на мястото,
където го оставих сутринта.
Любимото лице, което вече не обичам,
не ме измъчва.
Спокойствието бие по прозорците.
Това е водопад от изумление и яснота.
И само някой хубав спомен,
като парче стена
с невъзмутимо весели тапети
ме гледа сред отломките от къщата.
Сутринта валяло дъжд
и ръцете ми са хладни.
Мигна ли дори веднъж,
лятото ще се разпадне.
Сол и пясък и ръжда
палят в гърлото ми суша.
Лятото ще задържа,
само ако в теб се сгуша.
Любовта ти бърше с длан обувките
и споделя тайни през целувките.
Любовта ме кара да те хапя
и да ти подавам всички лапи.
Тя оставя стъпки по чаршафа.
Крие си съкровища във шкафа.
И те очарова със писмата си.
И те прелъстява с аромата си.
Тя звъни през час по телефона
и те чака гола на балкона.
Гали, мяука, плаче и се бие,
и ни прави ние да сме ние.
Пръстен
За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.
Веселин Ханчев
Преди време имах прозрение за това стихотворение.
Лирическият човек обича жената, на която е посветено то, но не е женен за нея.
Това е стихотворение за любовници.
Осъзнах го, и изведнъж видях, че то си е казано.
Имаше едни времена, когато нямахме пари. Да не обяснявам, но нека се разбира буквално – нямахме.
Отиваме на разходка двамата със сина ми, тогава на почти 4 години.
На едно място виждаме цветя, и между тях – рози.
Най-красивите възможни, от кадифе, само че истински.
Eдната струва почти колкото пет хляба, без две-три филийки. Няма какво да кажеш.
Отминахме, аз май се пообърнах да ги видя пак.
По едно време хлапето си измъкна потната ръчичка от пръстите ми и хукна на някъде.
Като се върна, ми подари едно паднало листче от моите рози.
🙂
