Януари е подъл. Той изхвърли елхата.
Той изяде дори на врабчето трохата.

И макар че празнува – просто празник до празник –
януари целува със целувки заразни.

Вае снежни пейзажи, а ме блъсва в леглото –
не любов да покаже, а съм болна защото.

И снежинките гледам как бинтоват квартала,
и съм жална и бледа, и съм лоша и бяла.

Други ходят на гости, аз сънувам кошмари.
Сечивата си остри върху мен януари.

Вее в празния джоб, проветрен до стотинка.
Стене белият дроб, изтерзан от настинка.

Охка черният – зъл махмурлук пак го стяга.
Всяка птица с акъл се спаси и избяга.

А пък аз – на студено. И съм права, когато
десет зими разменям за един месец лято!

Пърхащ речен камък.
Топла перушина.
Мека като лято.
Сива като зима.

Щура се смутено.
Като бебе гука.
Диша учестено
на града в юмрука.

Ела по-близо – да допрем обувките
със влажни носове да се подушат.
Ела да си опитаме целувките.
Дали ще е удобно да се сгуша

до рамото ти? Слушай. Капят капки
от покривите. Всичко се разтапя.
И аз така. Устата ти е сладка,
а пък студът по пръстите ме хапе.

Ела да се допрем. Така приличаме
на две врабчета във пейзажа зимен.
Любов ли ще е? Да не го наричаме
с такова тежко и голямо име.

Снегът от някой покрив ще се срути,
докато обитаваме момента,
и ще отлитне чувството нечуто –
перце от дим над чаша чай от мента.

Колко е хубаво времето вкъщи!
Беля си ябълка. Книжка разгръщам.
Тихичка музика кротко бълбука.
Слънце ли?! Аз пък не мърдам от тука!

Понякога се случва да получа букет, и той да живее дълго, и да е все така красив дори след като са минали седмици.
Тогава си мисля, че този, който ми го е дал, е хубав и животворен човек.
Същата работа – тия дни. На 17 декември бях в Кортен,  там беше весело и тържествено, децата от танцовата школа показаха една страхотна програма (стискайте им палци, те на първи януари ще имат участие в Бургас), чудесна вечер беше!

И тогава ми подариха цяла кошница с цветя, които две седмици ми красиха къщичката.
Днес вече трябваше да изнеса хризантемите, а ми останаха зелени клонки от кипарис и бръшлян.
Аз пък искам да ми е кортенско вкъщи!
Ето какво направих.

***
Честита Нова година, мили, хубави приятели!

****************************************************

Коледата е излишество
от притоплени емоции,
и отстъпки за количество,
и усмивки със промоции.

Дребни жестове на едро,
глезотии за най-малките.
Настроението щедро
сваляме от закачалките.

И от радостта погалени,
чувстваме се леки, чисти,
в златно и искрящо алено,
или в синьо и сребристо. 🙂

Свита на топло, а с ледени крайници,
искам да спя, но не идва сънят.
Гледай ги мечките – мъдри бозайници,
лягат и цели пет месеца спят.

Хъркат доволно, сънуват прилежно,
хич не им пука какво е навън.
Виж костенурките! Виж таралежите!
Хайде на бас, че се хилят на сън!

За какво са им звънци
на елените чудесни?
Горе няма хубавци –
катаджии да ги стреснат.

На небето няма сняг.
Трафикът е символичен.
Дядо К. е веселяк,
явно той джангър обича.

Или ангели се моткат
по небесните первази.
С тази чартърна разходка
дядо може да ги сгази.

Не е хубаво елени
да ти стъпват по крилата.
Вятър ечи! Балкан стене!
Jingle bells!
Нощ свята.

*
От тук. 

Тъжничко и тихо.
Зимно и горчиво.
Думите се скриха,
станаха плашливи.

Станаха бодливи
като таралежи.
Пръснаха се, диви,
стреснати и нежни.

Неопитомени,
остри и корави.
Малки, но решени
да се защитават.

Как да ги извикам?
Остри и разумни,
парят ми езика
зимни трудни думи.

Това не е текст за четене!
Ако някой го прочете просто ей така, няма да разбере нищо.
Това са български думички, с които може да се изпее тази песен:
Tom Jobim e Chico Buarque – Anos Dourados

Пускаш си музиката и четеш на нейния фон, иначе не се разбира хубавото.

То не е превод, а думите, които аз чувам, когато я слушам. От оригинала съм взела любов, декември и Мария.
За песента ме подсети Атанас Гунов, за което му благодаря. 🙂

Помня, че обичах
да срещам, Мария,
погледа ти сутрин.
Ти беше щастлива.
Беше малка тайна
усмивката, дошла
от твоя сън,
хубава и топла
от нашата любов.

Помня, че обичах.
Но вече
не помня.
Вече е декември,
студен и самотен.
Вече не събуждам
с обичам, обичам,
твоята усмивка,

красива от съня,
красива от съня.

Времето минава
без тебе, Мария.
Нека се обадя
да чуя гласа ти.
Само да ти кажа,
че искам тези дни и този сън,
погледа ти сутрин,
и твоята любов.

Празници и хора
препълват декември.
Стаята ми бавно
потъва в мъглата.
Сутрин не изгрява
любимото ти сънено лице.
Липсваш ми ужасно,

красива от съня,
красива от съня.

Влакът е капка желязна вода,
бърза, защото щом спре, се разлива.
Някакви мижави храсти в студа
с пръсти разресват на вятъра гривата.

Шум и движение. Мир и покой.
Село със хрускави букви във името.
Гари и гробища. Права. Завой.
Влакът тече през земите на зимата.

Постоянно си казвам –
февруари е къс.
Под снега се показва
мокра, рохкава пръст.

От студения въздух
освежен, изтрезнял,
понеделник се хлъзва
в мека весела кал.

Посивял и измачкан
заскрежен акварел.
Даже аз да съм мрачна –
февруари е смел.

Ето, дните порастват –
с по една капка чай.
И тъгите зарастват.
И студът има край.

Когато в зимен ден не спира да вали,
когато си смутен и всичко те боли,
настръхнал, без любов, далеч от радостта,
едва ли си готов да вярваш в пролетта.

Дърветата звънтят, кристални от леда.
Врабчетата мълчат, захвърлени в студа.
И ти като врабче си стягаш смелостта
да си припомниш, че я има пролетта.

Повярвай, тя върви от месеци насам.
Вратата отвори и няма да си сам.
През планини от сняг, и през блата от мрак,
ще дойде пролет пак. Когато си готов,
ще има пролет и любов.

✿