Мария
Старата циганка, зимата,
с мръсното бяло палто,
зъзне на пътя,
пушеци тежки издиша,
и вместо фасове
хвърля студени кокичета.

ТТ
Безхарактерна и мека зима.
И няма сняг. И няма свястна рима
за пазвите на кишавата нощ.
И без да искаш се усещаш лош,
и спираш по средата сериалите,
и котката не дава да я галите,
и вече пусто е шишенцето с ракия…
Поне четеш куплети от Мария!

🙂

Леден ден, а слънцето не спира
да блести, и бавно наедрява.
Който е навън, да се прибира.
Аз съм удома, и тук оставам.

На дивана слънцето ми сочи
мястото за мен и още някой.
Портокал, голям и много сочен.
Книгата разтворена ме чака.

Бавен ден. Смълчана, кротка къща,
тиха като мисъл спотаена.
Място за покой и за прегръщане.
Топло сред огромното студено.

Но храната сготвена изстива.
Сам-сами играчките издишат.
Притъмнява къщата сънлива,
чиста, подредена, и излишна.

Успяхме ли? Преминахме ли зимата?
Дойде ли време да се преброим?
Обичам да ми изговаряш името.
Да ме поглеждаш, както си вървим.

През гледките, през хората, през времето,
през чувството, което се променя,
от всичко, смогнах само теб да взема,
а ти – да си запазиш само мене.

Сега, след пътя, стигнахме ли някъде?
Дойде ли време вече да се връщаме?
Обичам да ми разкопчаваш якето.
Две копчета и ще си бъда вкъщи.

Толкова любов неприложима
като сняг вали и се разтапя.
И искри от радост в нея има.
И стрехи, които тихо капят.

Толкова любов с адрес объркан,
със красиви отлепени марки.
Закъснели, натъжени щъркели.
Пеперуди с избледнели шарки.

Толкова приготвено обичане
ей така невкусено остава.
Остаряват хората самички,
а пък любовта се разхищава…

Снегът ще се изниже
под мръсната дантела
от пясък, сол и грижи.
Ще се стопи най-смело.

Сам изход ще намери.
Потиска го градът.
От улиците черни
снегът, готов за път,

по слънчеви въжета
ще се качи. Ще литне.
През мравешки мазета,
през шахтите им ситни

от тук ще се изплъзне.
Ще тича, без да спира.
Снегът лежи и мръзне
и бягства си планира.

Една свещица само
да види, че гори
от слънцето голямо,
и ще се изпари.

Слънчеви зайци,
големи и бледи,
дремят в колона по два
на стената.
Вънка е снежно,
студено и ледено,
влезли са тук
да си стоплят краката.

Позашеметени,
сбъркали сезона,
съхнат тук при мене,
сядат край котлона,
просто вдишвам зайци,
светлина и пара,
и преглъщам с чая
този февруари.

Нощта се подхлъзна и падна,
и пресният сняг посиня.
А времето скрипна, и хладно
звездите кристални блестят.

Изопнати лампи във жълто.
Дълбоко и мокро, небето
луна като хапче преглътна,
и в черна коприна засвети –

такова сияещо тъмно,
кънтящо от студ и огромно.
Скимтят и очакват да съмне
блещукащи сенки бездомни.

❀

Един лъч слънце, чист и смел.
Монета, цопнала във кишата.
Разходка без нарочна цел –
да повървим и да подишаме.

Ръката ми да задържиш.
Усмивката ти да поискам.
Щом можеш да ме натъжиш,
то значи – станали сме близки.

Във джоба си да отнеса
билет, продупчен през сърцето.
Перце от твоята коса.
Две захарчета от кафето.

Тъга, дошла със мен у нас.
Надежда, хваната на тясно.
Един съвсем случаен час,
запаметен кристално ясно.

Веселее студът.
Едри преспи блещукат.
Няма брод, няма път.
Аз съм първата тука.

Кадифе и брокат,
ей така по земята.
Някой много богат
е пилял, без да смята,

скреж от чисто сребро,
и с разкошни завивки
като в меко гнездо
всички нежни извивки

на града е завил.
Освежил е небето.
И света подредил,
и му казал да свети.

Сън безукорно тих,
утро кротко смълчано.
Този път не сгреших,
че съм станала рано.

Небето е насипно!
Лежат по тротоара
снежинки ситни-ситни
на облачни камари.

Снежинките подреждат
студено като мляко,
заоблено и свежо
небе, небе навсякъде!

Усмихвам се и мръзна,
вървя и дишам вятър.
И като се подхлъзна,
политам към земята.

Сняг по-тънък от дантела
шушне в клоните на бора.
Перушинките му бели
меко ръсят се отгоре.

Спи земята, нежна, гладка,
без парфюми, без трева.
И завивката е кратка,
и докосва я едва.

Градът е стиснал зъби, и смълчан
се взира в локвите по тротоара.
Мирише на препечен патладжан,
на мокър въглен, на вода, на гара.

Сивее всичко. Лепкава мъгла
безцелно и унило се разхожда.
И да пробие слънчева игла,
в ревера си мъглата я забожда.

Безвкусен въздухът, студен и гъст,
и безпричинна – хладната тревога.
Ох, слава богу, че денят е къс!
Но, за беда, такива има много.

Аз три месеца да дремна,
а пък после ще му мисля.
Я си представи: зелено,
облаци – изпрани, чисти,

и листа разлиства паркът,
и черешата – узряла….
Ей такава сутрин чакам.
До тогава бих поспала.

🙂