Вятърът навяваше тъга,
трупаше пред праговете преспи.
Кучета се ровеха в снега
и четяха мокри, мазни вестници.
Пейките, сковани от студа,
никого не чакаха във парка.
Стъпките замесваха следа.
В кишата се давеха угарки.
Плачеха трамвайните стъкла
и сълзите им грижливо триех.
Мислех и се молех за мъгла –
да смекчи, да кротне, да укрие.
Слънцето взе да пониква
горе сред облаци снежни.
Още не смея да свикна.
Още е толкова нежно,
влажно, лъчите му – крехки,
не лъчи, а намерение,
тънки – в дебелите дрехи,
срички от стихотворение,
капки от притока пролетен,
полъх, троха, молекула.
Гледам лъчите наболи,
стоплени – малко над нула,
драсната с молив усмивка –
точки, чертица и скоба –
слънчице леко и пивко,
светнало само за проба.
TT
Неделя. Спокойна сребриста мъгла.
Царица на зимните хубости.
А граждани в своите топли легла
сънуват пари. Или глупости… 🙂
Мария
Свита на топло, а с ледени крайници
искам да спя, но не идва сънят.
Гледай ги мечките – мъдри бозайници,
лягат и цели три месеца спят.
Хъркат доволно, сънуват прилежно,
хич не им пука какво е навън.
Виж костенурките! Виж таралежите!
Хайде на бас, че се хилят на сън!
ТТ
Пък мен не ми се ще, Мария,
да тъна в перманентна дрямка.
Не ми е кеф да съм от тия,
що само нанкат, нанкат, нанкат…
Пред мен стоят, и то е вярно –
къде по-смислени задачи:
да пуша, да похапна харно.
Това е кредото ми, значи!
ТТ
А усмивката къде е?
Без усмивка – лошо!
Ама че съм бил завеян!
п: / забраванко тошо
🙂
Мария
Аз три месеца да дремна,
а пък после ще му мисля.
Я си представи: зелено,
облаци – изпрани, чисти,
и листа разлиства паркът,
и черешата – узряла….
Ей такава сутрин чакам.
До тогава бих поспала.
🙂
Този лиричен диалог може да бъде прочетен и тук.
Три снежинки за заглавие
са едно добро начало.
Щом отгоре ги поставиш,
настроението бяло
леко думите поръсва,
те подскачат от вълнение,
и над тебе клонка тръсва
весело стихотворение.
Сънливо мълчаливо замаяно врабче
във къщи си отглежда от вчера януари.
Те заедно закусват. Разделят си парче
оранжев портокал. Бурканче мед отварят.
Врабчето е разумно. Не бърза да лети.
То мисли да остане на топло. Тук ще чака.
Изпраща януари до външните врати,
и после нещо готви, чете, премита мрака.
И този януари си има вече дом,
врабче – да си обича, врати – да си отключва.
Какво като е зима, и е студено, щом
такова чудно нещо решава – и се случва.
Снежинките са най-приятни,
ако се гледат отдалече.
Във кухнята е ароматно,
и курабийките препечени,
и, разпечатани, бонбоните,
блестят със разтопени крайчета.
Отблясъците по лимоните,
медът и слънчевите зайчета,
които скачат по покривката
и се разхождат по витринките,
ми правят весела усмивката
и ме сдобряват със снежинките.
Меко и топло, следобедът – тих.
Щях да чета, но във сън се унасям.
Чувам елхата как рони игли.
Чувам дори как блещука украсата.
Рудолф бе елен чудесен,
само че със нос червен.
И животът му нелесен
влачеше се ден след ден
Другите елени бяха
заядливи, даже зли,
и от него те страняха
във еленските игри.
Но в една мъглива вечер
Дядо Коледа дойде,
спря при него и му рече:
„Рудолф, ти летиш добре.
Хайде поведи шейната!
Аз ще следвам твоя нос.”
Бързо подреди нещата
този старец белокос.
Рудолф освети в червено
пътя в Коледната нощ.
После другите елени
спряха да му викат лош.
Подаръци чудесни,
които си мечтал,
играчки интересни
той носи цял чувал!
Засмей се – той знае,
че ти не си лош,
и ето – във тихата
приказна нощ,
Дядо Коледа е в града!
Сняг красив от сутринта вали.
Бляскат тънки ледени игли.
И градът е синкав, тих като картинка.
Вече се познава – Коледата наближава.
Ден от захар – вкусен и студен.
Ден със нови дрехи пременен.
Коледа пристига,
смее се и ми намига.
Радва се, че си до мен.
✾
Тази песен не е коледна-коледна в оригинала си,
но е коледно обичлива и блестяща, и вкусна за пеене.
Ето я тук, човек може да си направи караоке 🙂
Когато зимата ме мачка
и ми расте холестеролът,
и изнемогвам от задачи,
си казвам – като дойде пролет
денят ще стане дълъг (ясно
и благосклонно е небето)
и дрехите – в момента тясни,
ще ми стоят като излети,
и грижите ще се разтапят,
и никой няма да се мръщи.
Но идва пролет и внезапно
нещата си остават същите.
23.02.08
Вън внезапно студено стана,
а е топъл и мек диванът.
Предстои ни прекрасен ден –
най-добре остани тук със мен.
Няма изглед снегът да спира,
но си имаме тъмна бира,
ще си готвим, и ще ядем
шоколад и бисквити със крем.
Може ти да си гледаш мача,
после тъжен филм – аз ще плача,
но прегърнеш ли ме добре,
моят плач на мига ще си спре.
Знам, че има идеи разни
как се прави перфектен празник.
Най-прекрасно е според мен
да се гушкаме вкъщи цял ден.
❂
Измечтах си го за коледния JAP 🙂
Я опитайте как е на тананикане
Let it snow, let it snow, let it snow
Сезоните са на квартира.
И всеки нещо майстори.
Един навреме се прибира,
а друг вилнее до зори.
Единият цветя засажда,
а другият му ги бере.
Един квартирата охлажда,
друг ръси пясък от море.
Понякога е неуютно,
а друг път като в собствен дом.
Един стените й ще бутне,
а друг разтребва мълчешком.
Декември мъкне кални чанти.
А август се разхожда гол!
И бедните съквартиранти
понасят този произвол.
Лед по стъклата на едри кристали
Нежно мъглата лицата да гали
Топли прозорци да светят в нощта –
Коледа носи любими неща.
Чудни късмети и дрянови клонки
Сладки, соленки, десерти, бонбонки.
Близки, с които отлита нощта –
Коледа носи любими неща.
Мили подаръци, купени тайно.
Ясни звезди във небето безкрайно
Топло очакване, смях през нощта
Коледа носи любими неща.
Щом е тъжна,
дълга зима,
щом светът е сив,
аз си припомням, че Коледа има
и ставам пак щастлив!
🙂
Във кутия от обувки
и завити със хартия,
сред трошици от целувки
и искрици от магия,
те дискретно се протягат,
лъскат си огледалцата,
блясък и брокат си слагат
и примигват им сърцата.
Колко е ноември? Скоро
ще му се изниже краят.
Този шкаф ще се отвори,
лампите ще засияят.
Щом декември се разсъмне –
идва празник, свършва мракът.
С нетърпение, на тъмно,
старите играчки чакат.
🙂
Мария Донева 