Любка е супер!
Ще ви го каже всеки, който е чел книгата, и мене например доста ме дразни фактът, че хората, които са я чели, не са достатъчно много.
Тази книга ми се мяркаше наоколо, откакто излезе преди година-две (я, през 2010), но все не идваше ред за нея. Пък и това име, Любка, ми звучеше някак славянски, и не знам защо бях решила, че ще се разказва за някакви косовари или пък, естествено, люблянци… Добре, че бяха Мила и Зорница, които ми я препоръчаха, когато им казах, че си търся жизнерадостна книжка, за да се смея.
И ето. „Животът според Любка”, написана от Лори Греъм, преведена от Аглика Маркова се оказа една от най-радостните и смешни книги, които съм чела в последните години.
Започва като чиклит – с героиня, която е бизнес-кучка, харчи пари, сменя мъжете, когато й омръзнат, и е недооценена звезда в работата си. Добре, малко повечко са й годините, отколкото на обичайните героини на такива романчета, но тя и без това не си ги признава.
Обаче… какво става нататък, никой не може да си представи, най-малко героинята. Бъз .
Това е името, което си е измислила.
Натрапват й да придружава група планински баби – български състав за автентичен фолклор. Съпровожда ги преводачка, която е минала покрай английския език.

Мили мои, много хубава книга ви препоръчвам! „Животът според Любка” се казва!
Пет баби плюс преводачка плюс внук на петата баба. Плюс дъщеря на четвъртата. Плюс овца от дистанция. Плюс мечкадарски оркестър. Плюс семейство. Плюс бебе.

Не искам да ви разказвам историята, но нека все пак ви спомена някои от нещата, които ме накараха да се влюбя в книгата:

1. Как се променя усещането на Бъз за себе си. Тя не се променя. Само отношението й се променя. Прекрасно е да се наблюдава.

2. Тя има сърце, меко като пухен юрган.

3. Харесва ми колко сме смешни. Невероятно е, че книгата е написана от човек, който не е живял в България.

4. Харесва ми, че романът е написан от чужденка, която говори за шантавите българки с обич. И аз ги обиквам заради това. И се чувствам обичана. Благодаря, госпожо Лори Греъм.

5. Влюбена съм в английския език на Олга. Аглика Маркова е постигнала чудеса. Това са най-сладките страници от книгата. Прекрасно смешно е, а тъгата и драмата прозират през смеха. Чувствам се дълбоко благодарна за това, което се случва накрая с Олга.
Влюбена съм също в английския на Любка.
„Защо аз да пея за чужди народи? Защо чужди народи не могат да пеят за себе си?”

6. Обичам мислите на Любка, свързани на късо заради чуждия език, които хвърлят искри:
„- Разбирам това – казва Любка. – Кичка вечно се тревожи за пари.
– Много ли е бедна? – пита Мал.
– Ne. Не бедна. Но иска да бъде най-богата жена в гробищата.”

7. Харесва ми как пеят бабите – все едно няма публика.
„Понякога те просто запяват. Както си пътуваме в автобусчето, някоя подема, обикновено Любка или Станка. Не се сговарят. Запяват, след тях запяват и другите, сякаш песента е ски-лифт и като се плъзне кабинката покрай някоя от тях, тя скача вътре. Понякога пеят, всяка в собственото си мъничко пространство, след което гласовете им се сблъскват в непозната странна хармония. Много обичам този момент. Както като захапеш ароматна зряла круша. Както когато вятърът те обвие в облак от здрав хубав сняг.
– Как го правите?
Любка казва:
– Можеш да се научиш. Аз ще те уча. Всички жените трябва да пеят, иначе не са живи.”

8. Харесва ми, че Бъз уж е лошата дъщеря, а всъщност се държи приятелски и човешки с баща си, докато „добрата дъщеря” го третира като предмет. Приятно ми е, когато здравият разум прониква през очевидното и стига до някои истини.

9. Много, много, много ми харесва това, което става накрая на книгата.

10. Особено последното изречение:
„ – Бъз Уекслър може да промени умовете си. Аз също мога да променя умовете си.”

Наистина се надявам да е така.

Страхотно страхотническа книга!
Тя се отнася към любовта към четенето така, както „Пътеводител на галактическия стопаджия” се отнася към любовта към пътуването.
Много ясно, че говоря за „Градът на сънуващите книги” на Валтер Мьорс.

Говоря за нея още от пролетта, откакто я започнах, и ето, стигнах до края и не спирам.
Първо я видях в Русе, разгърнах я и картинките ми се видяха страшни. На другия ден, пак в Русе, пак я разгърнах, и изпаднах в любов, както се казва на други езици. Изпаднах в любов и смях, и я купих за сина си, поне да я разгледа.
После прочетох, че авторът е станал известен с комикс-поредиците „Малкия гъз” и „Адолф”, и ето ме читателка на дебела книга.
500 страхотни страници!
Това лято четох доста, и така се случи, че попаднах на няколко книги за книгите. „Книжният гамбит на кралицата”, един от разказите в „Излетът…”, разбира се – „Фирмин”, която си купих след няколко години туткане, и венецът на всичко, „Градът на сънуващите книги”.
О, изчерпателност в разгъването на всякакви шантави идеи! О, разкош от хрумвания, облечен съкровище от думи! О, търпение, проследяващо всички фини линии, завои, меандри и извивки в архитектурата на престъпното въображение! О, изобретателност, бликаща от всеки сочен и разцъфнал ред! О, азбука на звездите! О, плеоназъм от могъщи словеса! И прочие, и прочие!
Този Валтер Мьорс като истински немец залавя една идея и не я оставя, докато не я изчерпи до край. Например когато говори за милите книгосъздания, той описва къде живеят, как изглеждат, с какво се хранят, какво правят в свободното си време, какво работят, как си почиват, какви характери имат, какви са супер-силите им… и нищо, ама нищичко не би могъл да предвиди читателят, защото всичко е невъобразимо, неочаквано, забавно, красиво, трогателно и свирепо, и е написано така, че не можеш да оставиш книгата, защото усещаш, че още безброй интересни неща те очакват зад ъгъла, зад онази врата, в онова сметище, в корема на някое гнусно чудовище или в безценната библиотека на някой кървав и изобретателен ловец на книги.
Великолепие от кристали на фантазията! Вече не знам и аз какво говоря, нямам толкова хубави думи, за да изразя какво съкровище от идеи, образи и характери е тази книга.
Ами героите! Вие само като им прочетете имената!
Колофоний Дъждосиянието, гениален и добросърдечен ловец на книги и тъсач на щастие, всяко почтено и светло сърце ще се влюби в теб… Фистомефел Смайк, ти, мръснико зъл!… Клаудио Арфофф, мръсно подло прасе… Данселот Сричкоплетни, почивай в мир, учителю…
А ти, Змей Митоблудни от Драконовите крепости…
Змей Митоблудни е главният герой и е абсолютно трогателен с това, че е поет без нито една издадена книга. Той учи, чете, пътува, чете, учи, пропада, пътува, оцелява, чете, сприятелява се, чете, оцелява, чете, учи, мисли, чете, учи, и през цялото време не вярва в Орм, чак докато… ще видите чак до кога. Добре де, ще ви кажа – чак до 495 страница.
Обичам Змей Митоблудни.
Тази книга съдържа един пълноценен и напълно невъобразим свят с държави, обитатели от различни раси, култура и митология, бит и поминък, всичко това изградено плътно и с фантастично въображение. Да, честна дума, такова изобилие от фантазия и мощ на словото и мисълта рядко се среща – авторът има идеите, има и сила да ги разгърне, има и умение да направи всичко това забавно, увлекателно и красиво. Орм, Орм, ви казвам!
В крайна сметка книгата свърши. Накрая, за мостра, ще цитирам едно място от нея, в което се описва как се чувствах след прочитането на последната й страница.
Приятно четене!

– Не! – виках аз. – Не искам! Не искам да се махам от Библиотеката на Орм! Искам да остана тук! Моля те!
Кралят на сенките ме бе сграбчил и ме влачеше през салоните на двореца, а аз безпомощно се съпротивлявах с ръце и крака.
– Предупредих те, че тези книги са опасни. Вече чете достатъчно.
– Не! – креснах аз. – Прочетох само една част. Дори не съм сънувал, че има такива книги. Трябва да ги прочета всичките! Всичките!
– Имаш ли представа от колко време си в библиотеката? – попита Хомунколос, докато продължаваше да ме тегли.
Опитах се да си спомня. Една седмица? Пет? Седем? Изобщо не знаех.
– Аз също не знам точно – каза той, – но трябва да са около два месеца.
– Е, и? Два месеца. Две години. Много важно! Трябва да прочета тези книги!
– Наложи се да те храня насила – каза Хомунколос. . Престана да спиш. Не се миеш. Смърдиш на пръч.
– Изобщо не ми пука! – упорствах твърдоглаво. – Нямам никакво време. Трябва да чета.
– Четенето ще те погуби! – изрева Хомунколос. – Трябва да те махна от тук.
– Но аз още не съм прочел „Лудостта на вълната” – протестирах аз. – „Мечтата на жълтия шлифер”! „Дървеният паяк”! Само разгледах какво има по долните редове. Трябва да прочета всичко! Трябва!
Очите ми горяха, от всяко примигване главата ме болеше, върховете на пръстите ми бяха разранени от непрестанното прелистване. Мозъкът ми се пръскаше от брилянтни идеи, грандиозни диалози и колоритни герои.
– Сигурен ли си, че книгите на горните рафтове са по-добри от тези долу? – бърборех аз. – Мисля, че всички са просто прекрасни.
– Има тънки разлики – избуча Хомунколос.
– Пусни ме! – противях се аз. – Моля те! Не мога да си представя живота без тези книги!
Хомунколос спря.
– Вече се отдалечихме достатъчно – каза той. – Оттук едва ли ще намериш библиотеката.
Паднах на колене и започнах да плача.
– Защо ми го причиняваш? – хлипах аз. – Защо първо ми показваш рая, а после ме прогонваш в ада?
– Искаше да знаеш как действа Орм. Вече знаеш. По-висока доза би те убила.
– Проклетият Орм! – изкрещях аз. – Какво представлява? Не го разбирам!
Хомунколос ми помогна да се изправя и здраво ме хвана.
– Ще го разбереш в момента, щом го почувстваш. Да, може да се почувства. Това са моментите, в които за секунди те връхлитат идеи за цели романи. Можеш да го почувстваш, пишейки диалог, който е толкова съвършен, че и след хиляда години артистите ще го повтарят дума по дума на сцената. О, да, Орм може да се почувства! Може да ти се стори като ритник в задника или като мълния, или да те свие под лъжичката. Може да изтръгне мозъка от черепа ти и пак да го върне, само че наопаки. Може да кацне посред нощ на гърдите ти, а ти да сънуваш най-големия си кошмар, от който да се роди най-добрият роман. Чувствал съм го. О, да! И се моля да ми се случи само още веднъж.
После ме подхвърли настрани като дрипа и изчезна в мрака.
– Но аз искам да чета! – извиках след него.
– Тогава сам трябва да го напишеш – отвърна той някъде отдалеч.